Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нощно море (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Дейвид Ангстън

Заглавие: Златният дявол

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Якимова

ISBN: 978-954-585-783-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6911

История

  1. — Добавяне

Танц с дявола

И вторият сак изскочи на повърхността. Само на метър от първия.

Приближих лодката и започнах да преценявам риска от влизането във водата. Скатът не се виждаше никакъв, което ме накара да се зачудя дали пистолетът не го беше уплашил. Не беше вероятно. Куршумът със сигурност не бе уцелил главата му и щом нож в гърба не го бе разколебал, какво би могъл да му причини един мъничък куршум? Според мен не повече от досадно раздразнение. Но мисълта за гневно скитащото се отдолу същество увеличи безпокойството ми за Белочек и Ева. Въздухът им всеки миг щеше да свърши и трябваше да се издигнат на повърхността.

Нямахме много време. Рибарската лодка бе изчезнала зад северния край на залива и бързо приближаваше Йелапа или Бока, или може би щеше да стигне чак до Пуерто Валарта. Където и да отиваха, със сигурност в най-скоро време новината за златото и неговия пазител щеше да се разпространи. Старецът можеше и да си премълчи, но момчетата непременно щяха да се раздрънкат. Със сигурност трябваше да чакаме още посетители и се боях, че това щеше да стане по-скоро, отколкото ми се искаше.

Станах и надникнах към водата под балоните. Отразените от повърхността слънчеви лъчи се смесваха с отблясъците на златото в чантите. Разтърках очи. Главоболието, което започна, откакто си ударих главата, ставаше все по-силно. Притиснах палци в слепоочията и опипах болезнената подутина на главата си. От нея в косата ми се стичаше кръв. Сякаш през последните няколко дни кръвта ми непрекъснато се стремеше да излезе навън. През прорези и дупки, охлузвания и цицини, тя непрекъснато се процеждаше през кожата ми, като че ли нещо извън мен жадуваше за нея, а нещо в мен му помагаше. Сигурно беше сърцето ми, безмозъчната помпа, която едновременно ме държеше жив и искаше да ме убие.

Сърцето ми също имаше странно отношение към златото: противоречив двойствен стремеж да даде смисъл на живота ми и да го приключи. Взирах се в златните отблясъци в саковете и без да се усетя, започнах да се спускам във водата. Може би съществото ще се върне да ме убие, може и да не си направи този труд. И в двата случая исках златото. Очевидно повече от живота си. Не си го признавах пред себе си, дори не мислех за това. Просто гледах искрящото злато и правех това, което то ме заставяше: „Освободи ме от водния свят, спаси ме на лодката си. Не обръщай внимание на висящите над дълбините крака и тъмнината под тях. Изплюй солената вода, напълни дробовете с въздух. Издигни ме към блестящото слънце и ме пусни на свобода като бурята“.

Бръкнах в сака, започнах да вадя кюлче след кюлче и да ги хвърлям в клатещата се лодка. Имаше нещо много вълнуващо в това. Овладяване на природата, триумф на волята. Бях надвил страха си, бях се оставил да бъда обсебен. Чувствах се като бог в човешки вид, непобедим и безсмъртен, славен борец, който не се страхува от смъртта.

Чувството продължи само минута.

Сигурно имаше нещо общо с изтощението. Златните кюлчета бяха много тежки, сякаш в тях се бе събрала цялата тежест на света. Когато приключих с първия сак и започнах да разтоварвам втория, ръцете ми трепереха и нищо не можеше да ги спре. Едната ми ръка изпусна ръба на лодката и пльосна във водата. Кюлчето в другата ръка ме дърпаше към дълбините като тежестта на вкопчен в мен мъртвец. Мятах се, стаил дъх, и се опитвах трескаво да се добера до балона на сака. Не успях да го хвана и започнах да потъвам. През тялото ми моментално се разля ужас, който се сви около гърдите ми и върза вътрешностите ми на възел. Трябваше само да пусна кюлчето, но в ръката си държах ужасно много пари. Потъвах все повече. Обзе ме паника. Солената вода лютеше на очите ми. „Пусни шибаното кюлче“, казах си. Но ръката не ми се подчиняваше. Ритах и махах със свободната си ръка, но не спирах да потъвам. Спусках се бързо и също така бързо въздухът ми свършваше. Ако не изляза веднага…

Водата под мен потъмня. Изпуснах кюлчето уплашен. Рогът перка на Дявола плуваше покрай лицето ми. Само за секунда скатът ме погълна. Мощен воден поток ме бутна дълбоко в гърлото му. Мятах се панически. Стените на пастта му бяха здрави, но живи, като твърдата кожа на морска звезда или кората на корал. Посегнах към редиците с хриле и се порязах на зъби като тръни. Водният поток ме буташе все по-навътре, докато съществото плуваше през дълбините. Видях, че в устата му има две златни кюлчета, заседнали като трохи в хрилете му. В един момент се блъснах в твърда плът. Страхувах се, че скатът можеше всеки миг да затвори стоманеното си гърло и да ме размаже като морски рак. Дробовете ми щяха да експлодират. Започнах да си проправям път към светлината, която влизаше през отворената му уста и ръката ми попадна върху водолазна маска. С широко отворени очи се обърнах да видя неясния силует зад себе си.

Беше Белочек. Маската беше избита от лицето му заедно със завързания на възел регулатор. Маркучът беше увит около врата му като въже за удушване. Подпухналата му глава се клатеше така, сякаш вратът му е счупен, а очите му бяха изскочили и приличаха на билярдни топки.

Прекалено отчаяно се нуждаех от въздух, за да се шокирам. Бутнах регулатора в устата си, прочистих го от водата и вдишах трескаво.

Скатът започна да се спуска. Трябваше да се измъквам бързо, иначе щеше да ме удави на дъното.

Дишах през регулатора, опитах се да измъкна Белочек с мен, но тялото му бе приклещено в тясното гърло и не можех да го освободя. Тогава видях защо. Гърбът му бе пронизан с метална стрела, която бе излязла през рамото му. Тя беше заседнала в гърлото на ската и го държеше отворено, като в същото време не пускаше Белочек. Точно тази заседнала желязна кост не позволяваше на съществото да ме сдъвче.

По дяволите Белочек, трябваше да се измъкна. Поех един последен дълбок дъх, след това извадих регулатора от устата си и заплувах напред. Тунелът от плът кънтеше от ревящите край мен потоци. Скатът се гмуркаше бързо и водата, която влизаше в отворената му уста, се изливаше през хрилете. Борех се с нейната увличаща сила и се опитвах да избегна острите отвори, като гледах да се хвана за твърдата плът, но кракът ми се плъзна в хрилете и малките остри зъби захапаха глезена ми. Издърпах го, като оставях кървави ленти кожа. Замятах се и тръгнах към горната част на устата. Видях как съществото се опитва да я затвори, а перките рога се притварят като църковни двери. Протегнах се, хванах се за горната челюст и се измъкнах през рогата. Вече можех да погледна над широкия гръб на ската, но кръстът ми заседна между рогата, а краката ми все още бяха в устата му. Той рязко се изви нагоре, опитвайки се да ме засмуче навътре. Ръцете ми напразно търсеха по твърдата му кожа за какво да се хванат, а звярът продължаваше да прави обратни салта с ловкостта на акробат.

Не знаех кое е горе и кое долу, с краката напред се плъзгах обратно в устата му. Изведнъж, изпълнен с надежда, видях дръжката на ножа да се подава от гърба му. Протегнах се и я хванах. Издърпах се върху обширната лунна повърхност, извадих ножа и се оттласнах във водата.

Преди да се ориентирам, видях размития силует на ската бавно да се обръща към мен. От раната на гърба му се изливаше тъмна кръв, а отворената му паст бързо нарастваше. Усетих как се нося с бясна скорост към нея и осъзнах, че далеч зад звяра се намира блестящата океанска повърхност. Сигурно бях на десет метра дълбочина, а върху мен падаше слънчев лъч. Сграбчих ножа, стиснах зъби и заплувах право към ската.

Съществото падна върху мен като внезапно спуснал се мрак. Разрязах челюстта му с ножа и се опитах да изплувам далеч от него. Но водният поток повлече краката ми към зейналата му паст и когато пак забих острието в твърдата му устна, ножът падна от ръката ми и изчезна с блясък. Хванах ската за извития рог и се вкопчих в него, в борба за живота си. След това се опитах да се набера на него и видях голямото му черно око да ме гледа от съвсем близо. Дори без маска и в мътната солена пареща вода, можех да видя в него отражението на ужасеното си лице.

Съществото се завъртя назад в опит да ме погълне, но аз стисках мускулестия рог и успях да се отдръпна от устата му. Когато отново се понесохме във водата, рогът започна да се огъва към своя симетричен близнак и да ме побутва към пастта. Огромното око изчезна от погледа ми и хватката ми започна да отслабва. Водният поток ме теглеше към тъмнината.

Тогава в процепа между събиращите се рога зърнах плуващ към мен силует и проблясването на стомана. Изведнъж рогата рязко се раздалечиха и аз се плъзнах под челюстта на съществото. Изтърколих се под него, блъсках се в редици от хриле, докато силният воден поток от движението на крилете му не ме изхвърли покрай острата като кол опашка в открития океан.

Мятах се и търсех повърхността. Дробовете ми се пръскаха и зрението ми се замъгляваше от дългата липса на кислород. Видях празния харпун да се спуска бавно покрай мен. Тогава от горе на долу като някакво привидение пред мен се появи лицето на Ева във водолазна маска. Протегна се и притисна изригващия мехурчета регулатор към устата ми. Впих се в него като бебе в гръдта на майка си и засмуках хладни глътки животоспасяващ въздух. Черепът ми изтръпна, тялото ми стана безчувствено, сякаш кръвообращението ми се газира.

Ева ме повлече към повърхността. Върнах й регулатора и когато тя пое дъх, я видях да се обръща надолу към дълбините. Белият дявол изчезваше в мрака, влачейки след себе си кървава следа. В гърба му като карфица бе забита стрела от харпуна. Приличаше на копие на матадор, забито в бик: жестоко и омаломощаващо, но не и смъртоносно. Бях сигурен, че ако успее да изхвърли трупа от гърлото си, щеше да се върне за нас.

Погледнах лицето на Ева, докато ми даваше да си поема въздух. Зелените й очи, които обикновено ми беше толкова приятно да видя, сега бяха мрачни и празни зад замъгленото стъкло на маската.

Тревожех се, че не мога да разчета какво ми казваха.

 

 

— Беше нещастен случай — каза ми тя, когато се качихме на „Магьосник“. — Трябва да ми повярваш, Джак, не исках да става така.

Беше трескава и изпълнена с паника. Започна нервно да сваля водолазните принадлежности и да ги хвърля безредно по палубата.

Седнах на пейката от тиково дърво.

— Успокой се — казах. — И ми разкажи какво се случи. — Можех поне да я изслушам, току-що ми бе спасила живота.

— Въздухът ни свършваше — започна тя. — Трябваше да излезем на повърхността. Лео бе открил още две кюлчета в останките и искаше да ги изнесе на ръце. Затова свали колана с баласта, взе кюлчетата и ми даде харпуна. Опитах се да откажа, но той настоя. — Тя седна до мен, отмахна косата от лицето си и ме погледна в очите. — Преди никога не бях стреляла с харпун. Кълна ти се, Джак. Никога.

Слънцето хвърляше сенки по разтревоженото й лице. Устните й трепереха, очите й бяха пълни със сълзи. Струваше ми се, че казва истината, но се замислях дали просто така ми се струваше само защото отчаяно исках да й вярвам.

— Продължавай — подканих я. — Какво се случи?

Тя отмести поглед към водата и притихна.

— Скатът — каза. Сякаш го виждаше във въздуха пред себе си. — Изникна от нищото. Опитахме се да избягаме, но… Лео… със златото… — Пак ме погледна с насълзени очи, които приличаха на мокро зелено стъкло. — Опитах се да убия ската, Джак. Целех се в главата му. Трябва да ми повярваш.

Взирах се в блесналите й очи и осъзнах, че няма смисъл. Нямах друг избор.

— Вярвам ти — казах. Взех ръката й. — Видях златото, което той носеше. Беше заседнало в хрилете на ската.

Гласът й затрепери.

— Беше ужасно, Джак. Ужасно! — Сълзите потекоха по страните й и се сляха с капчиците морска вода, все още капещи от косата й.

Придърпах я към себе си и я прегърнах, а тя се притисна в мен като дете. Изглеждаше по-дребна отпреди, по-слаба и уязвима, сякаш тежестта на всичките тези смърти я беше смалила и обезличила. Преди дни бяхме танцували на същата тази палуба под звездния купол. Стоях лице в лице с красотата и смъртта, за да разплета загадката, която ми поставяха. Сега под палещото слънце двамата приличахме на последните парченца от пъзела, останали ненаместени в голямата картина и все още плуващи в океана.

Исках да я защитя. Чувствах се отговорен, дори виновен, сякаш сам бях стрелял с харпуна. Всъщност дълбоко в себе си изпитвах облекчение, че Белочек е мъртъв. В него имаше нещо много обезпокояващо. Островните митове се бяха смесили с оксфордското му образование, също като капката барбадоски ром с британския му чай. Тази смесица му отваряше очите към зловеща логика, към любопитно сливане или мост към световете. Той бе отменил правилата на обикновения живот и ни бе въвлякъл в нещо непознато и дълбоко. Когато Белочек водеше кораба ни, суеверията и легендите оживяваха.

— Джак…?

Взрях се в лицето на Ева. Сълзите вече ги нямаше, тя бе взела решение. — Трябва да се махаме — каза спокойно. — Взимай златото, което сме извадили и да тръгваме.

Хвърлих поглед над водата. Хоризонтът беше чист, по небето нямаше облаци и слънцето, въпреки че залязваше, все още предлагаше часове светлина. И бреговата ивица беше пуста, местните не се бяха събрали, за да приберат новата торба с кокали. Помислих си, че ако скатът не успее да изплюе трупа, вероятно щеше да остане долу, докато бавно умре в дълбините.

— Не — казах. — Не можем още да си тръгнем.

Ева леко се отдръпна от прегръдката ми и ме погледна в очите.

— Джак…

— При нас е по-малко от половината злато, Ева. Не можем да го оставим просто ей така, за да го вземе някой друг.

Погледна ме сякаш се боеше, че полудявам.

— Умряха толкова хора, Джак. Лео. Кенди. Приятелите ти. Чудовището долу…

— … Е зле ранено — довърших аз. — Стрелата, която е убила Лео, се е заклещила в гърлото му. Ти пусна още една в гърба му. И аз го прострелях веднъж, а и раната от ножа кърви…

— Стрелял си в ската?

— Да — отвърнах. — Мисля, че го улучих в главата. — Знаех, че това най-вероятно не е вярно, но от патоса, с който съобщих, че съм стрелял в него, се чувствах горд и предполагах, че така ще подкрепя гледната си точка. Казах й за рибарската лодка и момчетата, които се опитаха да вземат златото. — Сега вече всички ще научат — обясних. — Ще започнат да прииждат на рояци.

— Още една причина да се махаме, докато още можем — настоя тя.

— Не — казах. — Златото е наше. Брат ми го намери. Приятелите ни умряха за него. Няма да го оставя на някой друг.

— Но ти сам призна, че нямаме време!

— Имаме, ако побързаме — казах. — Връщам се долу, Ева. Ще ти пращам златото. Трябва само да преценим как да измъкнем чантите от водата…

— Имахме само две стрели, няма с какво да се защитиш.

— Имаме това. — Взех сгъваемия нож на каубоя, който тя бе изхвърлила при останалата екипировка. Пуснах острието навън и го вдигнах към слънцето. В нащърбения му край все още стоеше кръвта на каубоя. Петнайсетсантиметровото острие, което някога ни изглеждаше заплашително, сега беше просто жалко.

Ева ме погледна в очите.

— Не е достатъчно, Джак. Знаеш, че не е… — Тя присви очи срещу мен. — Джак… — Протегна се и докосна челото ми, което бе подгизнало от кръв.

— Нищо ми няма — казах аз и взех хавлията, за да попия кръвта. — Ударих си главата в лодката. Още имам ужасно главоболие.

— Сигурно си получил сътресение — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърнах. — Само драскотина е.

Ева остана неспокойна.

— Сигурен ли си… Сигурен ли си, че си добре?

— Напълно — настоях и захвърлих хавлията.

— Трябва да се погрижа за раната. — Тя се протегна и отметна косата ми. — Може да продължи да кърви, ако…

Бутнах ръката й.

— Казах ти, че нищо ми няма!

Ева се отдръпна уплашена.

Не знаех какво ме прихваща.

— Съжалявам — казах и взех ръцете й. — Всичко е наред, Ева. Извинявай, че ти се развиках. Но се кълна, че съм добре.

— Джак… плашиш ме.

Придърпах я към себе си, прегърнах я и лекичко я целунах по лицето.

— Няма да позволя да ти се случи нищо — уверих я. — Обещавам, че няма да позволя нищо да се случи.

Останахме прегърнати и безмълвни известно време под палещото слънце, докато студенината, която почувствахме постепенно се изпари. За първи път от началото на пътуването ни се усещах истински свързан с Ева, чувствах, че си принадлежим, че след като минахме през толкова неща заедно, вече нищо не може да ни раздели.

— Ще го направим — казах й. — Ще го направим заедно. Ще довършим започнатото. — Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите — тези красиви, искрящи тюркоазени очи. — После заедно ще избягаме, колкото се може по-далеч от тук.

Тя отвърна на погледа ми, докосна ме по бузата и в очите й се появи плаха усмивка.

— Обещавам — казах й.

След това я целунах. Устата й беше приятно свежа и позната. Тогава си дадох сметка, че не се бях докосвал до нея твърде дълго. Вкусът й отключи спомени за споделената ни интимност, за сляпата ни нощ, в която правихме любов, за дивата наслада. Чудех се дали бих могъл вече да живея без нея. Знаех, че не. Напълно си бях загубил ума. Ако нещо бе застанало между нас, ако се бяха появили съмнения, то сега те се разтопиха в тази дълга, сластна целувка.

— Добре — каза тя, когато устните ни най-накрая се разделиха. — Обичам те, Джак. Ще направя каквото кажеш.

 

 

Не исках да я карам да слиза във водата. Трябваше да намерим друг начин да разтоварваме саковете. Попитах я за макарите на платната, но тя каза, че няма да издържат огромната тежест на златото.

— Но можем да пробваме да използваме лебедката — каза тя. — Окачи саковете на веригата на котвата. — Моторът на яхтата не работи, но можем да ползваме ръчната макара на котвата.

В едно от багажните отделения тя намери найлоново въже със стоманени S-образни куки от двете страни. Взех въжето, хванах по-близкия сак и го закачих за него. След това го повлякох през водата към веригата на котвата, закачих другата кука в едно от звената й и вдигнах палец към Ева, че всичко е готово. Тя завъртя лебедката и веригата започна да се опъва. Носът на „Магьосник“ бавно се заобръща по посока на котвата, докато веригата най-накрая се опъна докрай, а сакът изскочи над водата. Когато стигна до ръба на лодката, извиках на Ева да спре.

— Ако вдигнеш още малко, ще освободиш котвата — казах й. И се протегнах към капещия сак.

— Внимавай Джак…

Спомних си как момчето се протягаше към чантата и се зарадвах, че не съм във водата. Взех една ярка златна тухла и я вдигнах към Ева.

— Нищо работа! — извиках.

Тя се усмихна нервно. Въпреки моя ентусиазъм, в нея оставаха съмнения. Всеки миг можеше да се появи плавателен съд, да изскочи скатът и да се опита да ме сграбчи. Тя знаеше, че само лудостта ме крепи да продължа да вадя златото. Бях се самоназначил за капитан и бях поел кораба.

Оставих кюлчето върху купчината в лодката и продължих да изпразвам сака. След двайсет минути и вторият бе разтоварен, а аз се намирах вече на „Магьосник“ и надявах водолазните принадлежности.

— Започни да пълниш „Зодиак“ — казах й. — Нашата лодка се потапя прекалено.

Ева ми подаде колана с баласта.

— Ще отнеме време. Трябва да се качвам на „Магьосник“, да въртя лебедката, после да се връщам в лодката да разтоварвам саковете.

— Няма проблем — отвърнах й. — Ще се опитам да пестя въздуха.

Товаренето на златото от лодките на „Магьосник“ трябваше да почака, докато изляза на повърхността. Оставаше само час силна слънчева светлина, а последното, което исках, беше да се гмуркам на тъмно. С повече късмет щяхме да свършим всичко, докато се стъмни, и то, при положение че никой не ни прекъсва.

Пъхнах сгъваемия нож в джоба на банския си и подадох пистолета на Ева.

— Останал е само един куршум — казах.

Ева погледна оръжието в ръката си.

— Надявам се да не ми се налага да го използвам.

— Няма — уверих я.

Тя вдигна тюркоазените си очи. Въпреки тревогата, която се четеше в тях, светеха красиви като скъпоценни камъни. Косата, устните и страните й изглеждаха толкова идеални, сякаш са създадени само, за да ми доставят удоволствие. Посегнах да я докосна, за да се уверя, че е истинска. Тя взе ръката ми и я целуна нежно, след това прилепи устни до моите. Няма да е за последно, казах си. Това не е последният път, в който вкусвам тези устни. Все още чувствах аромата им, когато се приближавах към ръба и се взирах във водата. Изведнъж ми хрумна, че сигурно съм се побъркал.

— Джак, виж! — Ева бе засенчила очи с длан и гледаше към брега.

Местните поклонници се събираха отново на плажа като популация от хлебарки. Не виждахме какво правят, но не беше трудно да се досетим.

Ева се обърна към мен.

— Джак, моля те, не слизай.

Извърнах се пак към водата и усетих, че е настъпил един от онези мигове на избор, които напоследък бяха зачестили. Живот или смърт? Лудост или богатство? Може би възможността за избор беше илюзорна. Вях си въобразил, че съм капитан на кораба, а всъщност бях острието на бунта. Съдбата ми щеше да срещне края си, когато като осъден моряк, заставен да върви по дъска, пристъпя в празно пространство.