Дейвид Ангстън
Златният дявол (33)

Шанго

„Орхидея“ потъна, но не и без следа. Океанската повърхност бе обсипана с останки и покрита с мазен петролен разлив във всички цветове на дъгата. Във водата плуваха оранжевата възглавница на пластмасовия стол, празна бутилка минерална вода, завит на кълбо чифт копринени чорапи, парчета от счупени дървени дъски, бял буфер с привързано сиво въже, неотворен картон „Марлборо“, парчета хартия и по-малки осколки. Съвсем близо до нас, толкова близо, че в началото се почудих дали да не се пресегна с една пръчка и да го извадя, плуваше червеното горнище от банския на момичето. Този малък ярък издайник скоро щеше да бъде изхвърлен на брега заедно с другия боклук. Той увеличаваше тревожността ми дотолкова, че в един миг се усетих, че оглеждам повърхността за трупа й. Ако не е било разкъсано от взрива, тялото й, както и това на Хосе, досега да е потънало на дъното. Обаче аз не спирах да се чудя кога щеше да изплува отново.

— Чак след няколко дни — каза Белочек. Обясни, че толкова време е необходимо на бактериите вътре, за да образуват достатъчно въздушни мехурчета, които да повдигнат тялото. — Дотогава отдавна ще сме си заминали — увери ме той.

Сигурно трябваше да се замисля откъде знае за такива неща като мехурчетата в потопени в морето трупове, но не смятах да подлагам знанията му на съмнение. Белочек криеше повече тайни, отколкото можех да са надявам да разкрия някога. Отпускаше по малко информация, когато решеше, че трябва да я знам, нито миг по-рано. Съгласих се да търся златото, но това беше неговият кораб и той командваше. Бях най-обикновен член на екипажа му.

По-късно изплувалите трупове можеха да се окажат проблем, но сега Белочек се тревожеше повече за дима от пожара. Поразпръсна се, когато „Орхидея“ потъна, но докато съдът гореше, издигащият се от него пушек беше ясен сигнал за опасност. Ако други кораби го бяха видели на хоризонта, можеха да решат да проверят какво се е случило и да уведомят мексиканската брегова охрана. Заради тази възможност бяхме притиснати от времето. Трябваше да извадим златото, да го натоварим на „Магьосник“ и да изчезнем, преди някой да се появи. Белочек реши, че с Ева трябва да се гмурнат веднага. Отдолу щяха да пуснат надуваемите товарни сакове, пълни със злато. Аз щях да ги разтоварвам в аварийната лодка и да ги пускам обратно празни.

Нямахме много време за приказки, но аз имах въпрос, на който исках ясен отговор.

— Ами скатът? — попитах. Ужасният образ с главата на Кенди се бе запечатил ярко в съзнанието ми.

Белочек вадеше забитата в палубата брадва.

— Вниманието е най-добрата защита — каза. — Но също така трябва да се въоръжим.

Не бях сигурен какво има предвид. Но истинската същност на въпроса ми оставате недокосната.

— Какво знаете за него? Кой ви каза?

Белочек освободи брадвата и я вдигна.

— Възрастният мъж от плажа в Бока. Май беше един от лодкарите, които ви отказаха.

Старецът със сламената шапка, който куцаше ужасно. Спомних си, че видях Белочек да говори с него малко преди да тръгнем. Тогава каза, че се е консултирал с него за плаването до Пунта Пердида. Но не спомена да са говорили за Белия дявол.

Не му повярвах.

— Защо не ни казахте? — попитах. — Можехте да спасите живота на Дъф. И на Кенди. — Погледнах посинелия труп на Рок, който започваше да се вмирисва. — Можеше дори и той да остане жив. — И пак се извърнах към Белочек, който бършеше кръвта от острието на брадвата. — Защо не ни предупредихте?

Той огледа Ева и мен, сякаш се опитваше да прецени доколко съм искрен. В очите му проблесна дързост.

— Много просто, имах нужда от помощта ви.

Наглостта на казаното ме порази. Ева изглеждаше също толкова изненадана. Гледахме го вцепенени, без да отговаряме.

Наистина беше просто. Ако ни беше казал, че във водата има скат — човекоядец, кой от нас щеше да му помогне да търси златото? Измамата му имаше чисто практическа цел, а сега вече бе разбрал, че няма какво да крие. Дъф, Кенди и Рок бяха мъртви, да не говорим за блудния ми брат. Но с Ева още бяхме тук, пред него, задавахме въпроси и чакахме команди. Колкото и гняв да изпитвахме, колкото и да го смятахме за виновен, той беше наясно, че в играта бе влязъл голям залог. Едно отчаяно морско чудовище бе подкопало волята ни. Виждах го по лицето на Ева — мрачната решителност в свитата й уста, ледената непоколебимост, излъчваща се от зелените пламъчета в очите й. Може би винаги са били там, но просто не ги бях забелязал досега. Нейното търсене продължаваше по-дълго от моето. Същата тъмна сила, заразила нея, сега заразяваше и мен. Белочек бе наблюдавал процеса и сега виждаше, че тя ни побеждава. Знаеше, че вече няма да го изоставя. Не и след като бях стигнал толкова далеч, не и след толкова жертви. Единственото нещо, което все още имаше някакво значение и можеше да придаде стойност на изгубените животи, беше съкровището, очакващо ни на дъното на океана.

Златото беше всичко. Вече го исках не по-малко от него. А като се има предвид, че приятелите ми бяха загинали заради него, сигурно го исках още повече.

— Не се страхувате от ската, така ли? — попитах.

— Напротив — отвърна. — Ще съм глупак, ако не се страхувам.

— Защо ни преследва? — попита Ева. — Това не е… естествено.

— Боя се, че нямам отговор на този въпрос. — Той се обърна и присви очи към далечното градче. — Може би трябва да се допиташ до магьосника.

С Ева се спогледахме.

— Магьосникът? — попитах.

— Високият тъмнокож свещеник. Този, за когото каза, че носел очила и тюрбан.

Спомних си го как води процесията и дава тон на пеещите.

Белочек ме погледна.

— Онзи маракас, който си намерил на улицата, се нарича „шок-шок“. С него магьосникът призовава техния бог.

Спомних си как свещеникът го държеше нависоко, спомних си и ромбът с дългата опашка, гравиран в овалната част на кратунката.

— Искате да кажете, че скатът е част от религията им, от култа към Шанго?

Белочек свали острието на брадвата на пода и се подпря на дръжката. Той се взря в нас за миг, сякаш пак се чудеше колко може да ни каже или колко ще повярваме.

— Шанго — започна да обяснява той — е бил богът на гръмотевиците в Нигерия. Йоруба го наричали Джакута, огневержецът. Управлявал света с ослепителните си огнени стълбове и ужасяващ рев. Само един човек от племето имал силата да го призове — Обеа, магьосникът, шаманът.

Пак се обърнах към Ева. Изглеждаше заинтригувана като мен.

Белочек извърна очи към хоризонта.

— Когато предците ми били отведени от Африка в окови, богът нямал достатъчно мощ, за да ги спаси. Казват, че паднал от небесата в морето и ги последвал през океана. По пътя към Бразилия, край остров Тобаго корабът, на който ги превозвали, станал жертва на буря. Целият испански екипаж загинал. Само шепа нигерийци оцелели. Магьосникът твърдял, че е призовал бога им, който се надигнал и унищожил похитителите.

Белочек се обърна към нас.

— Магьосникът бил бащата на Хектор — каза. — Кръстих тази яхта в негова чест.

Стоях и го гледах със зяпнала уста. След това се обърнах към Ева. Въпросът, който й бях задал преди дни, най-накрая получи отговор. Откъде идва странното име на яхтата? Тогава тя си мислеше, че знае, но не и това, което научи сега. Лицето й бе бледо като трупа в краката й. Яхтата не бе наречена на някакъв мъгляв мит за черна карибска вуду магия, а на праотеца на Белочек и неговата мистична вяра. Тя бе устояла на железните окови, бе прекосила величествения океан. Не биваше да се изненадваме, че е оцеляла в наследниците му.

Обърнах се към Белочек.

— Но вие не вярвате в това… нали?

Той вдигна брадвата и я сложи настрани.

— Това е само легенда — каза и впи очи в моите. — Но долу наистина има същество, което иска да ни унищожи. Ако нямах здрав разум, щях да кажа, че легендата е оживяла.

Двамата не откъсвахме очи от него.

Външно безразличен към невероятното предположение, което току-що направи, Белочек се зае да разреши проблема с трупа на Рок. Ако отнякъде се появеше патрул, на яхтата не трябваше да има нищо, което да ни свързва с взрива на „Орхидея“.

— Долу под чувалите за платната има мушама — обърна се той към Ева.

Тя се поколеба и обърна очи към мен. Разменихме си погледи, пълни с обърканост и безсилие. Смирено приехме егоистичното си съучастничество в разгръщащата се край нас мистерия.

Тя слезе. След малко се върна със сгъната синя мушама. Без да каже дума я разгърна, изтръска я и я постла на палубата. След това грабна китката на Рок, Белочек го хвана за глезените. Усетих как се присъединявам към тях като в транс, като хващам другата му изстинала ръка. Тримата вдигнахме масивното му тяло и го поставихме на мушамата. Загърнахме набръчканата пластмаса и я завързахме с дълго найлоново въже. Белочек отвори големия капак на покритата с кръв палуба около кормилната част и с дружно усилие, напрегнали всички сили, тримата свалихме увитото в синя мушама тяло в тъмния като гробница отвор.

Затворихме капака. Белочек изглеждаше доволен. Вдигна брадвата на рамо като дървосекач и слезе долу да се преоблече. С Ева напълнихме кофи с морска вода и започнахме да чистим кръвта по палубата. Опитвах се да не мисля, че Рок е мъртъв, че тялото му се разлага под краката ми. Опитвах се да потисна мисълта, да скрия дълбоко в съзнанието си надигащата се буря от емоции, а аз да се захвана с най-необходимото за момента. Оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Докато бях залисан в работа, мислите ми се въртяха на пълни обороти на повърхността, а под тях, като спокойните дълбини под бурно море, се разстилаше чувство на нереалност и отчужденост. Сякаш мислите и действията ми нямаха нищо общо. Дори ужасната смърт на Рок не можеше да смути тази неподвижност в съзнанието ми. Усещах това странно отчуждение, откакто ме сполетяха кошмарите на брега. Откровенията на Белочек само го направиха по-силно. Зловещите му твърдения и гибелната заплаха, която се криеше в тях, сякаш правеха света около мен още по-нереален.

Коленичихме, за да изтъркаме кървавите петна. Докато работех рамо до рамо с Ева, се сетих, че за първи път съм толкова близо до нея, без да мисля за секс. Сега ми се струваше друг човек — отдадена на задачата си жена със собствен ум и воля, отделени от красотата й. Зъбите на смъртта бяха изтънили привързаността помежду ни. Там, където само преди часове бе бушувала дива страст, сега се бяха настанили хладина и решителност. Не си продумвахме, телата ни не се докосваха. Пълзяхме по сцената на убийството, търкахме кръвта като мълчаливи роби, служещи на сатанински господар.

Когато свършихме работа, Ева слезе долу да се преоблече и да си вземе принадлежностите за гмуркане. Белочек се появи на палубата с пъшкане в пълно снаряжение и с кислородна бутилка. Носеше харпун, който виждах за първи път. Стрелата му беше дълга със завит връх. Под дулото бе прикрепена резервна. Докато оставяше харпуна на страничната пейка от тиково дърво, забеляза пистолета на Хосе до ножа и до пропитата с кръв шапка. Провери барабана на револвера — бяха останали два куршума. След това върна оръжието на пейката.

Вдигнах шапката и огледах тюркоазените мъниста и малкия, изрязан от кост, волски череп на панделката. Дяволските рога на черепа го превръщаха в подходящ за притежателя си герб.

— Май е вярно — казах. — Някои хора наистина се превръщат в дяволи.

— Така е — отвърна Белочек. — Особено когато е намесено злато. — Взе енергично шапката в ръце, като се стараеше да избегне кръвта по периферията. — Метаморфозата на Хосе очевидно е била пълна. — И хвърли шапката към водата.

Видях я как кацна върху една вълна без пяна и се заклати на повърхността.

— Хората от Пунта Пердида ме мислеха за дявол — казах.

— Така изглежда.

— Затова ли са отрязали главата на Дъф?

Не беше сигурен.

— И вие ли затова отрязахте главата на каубоя?

Белочек изглеждаше учуден.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Джак. Просто исках да съм сигурен, че копелето е мъртво.

По всичко личеше, че казва истината. Вече не знаех на какво да вярвам.

— Убих едно момиче на „Орхидея“ — казах. — Вие убихте Хосе с брадва. Откъде да знаем, че не са прави? Може би наистина олицетворяваме злото?

Белочек се обърна и ме погледна.

— Трябва да внимаваме, Джак. Всички трябва да внимаваме.

Извърнах се пак към водата. Шапката беше изчезнала.

От стълбата зад нас се появи Ева и изнесе принадлежностите си за гмуркане на палубата. Проследих я с очи по мостика и бях поразен колко крехка изглеждаше. Не го бях забелязал, докато търкахме рамо до рамо кръвта на палубата. Сега ми се стори изтощена и уязвима, сякаш беше в транс от всичките убийства. Когато седна на пейката и се протегна към кислородната си бутилка, ми хвърли тъжен поглед, от който сърцето ми се сви. Почувствах прилив на нежност и съжаление към тази жена, хваната като всички нас в безмилостния капан на съдбата.

Белочек вдигна кислородната си бутилка на пейката.

— Би ли ми помогнал, Джак?

Седна тежко пред нея и аз му помогнах да прекара ръцете си през презрамките.

— Гмуркането вече не ми носи удоволствие като преди. Цялата тази потискаща апаратура! — И той закопча колана на кръста си. — Май наистина не сме деца на океана.

Според мен това беше вече повече от ясно. Подадох му колана с баласта и го погледнах в очите.

— Знам, че не вярвате в тези глупости за ската — казах.

— Няма значение в какво вярвам, Джак. По-важното е ти в какво вярваш.

— Не вярвам в скатове богове, това е сигурно.

Белочек закопча и колана с баласта около кръста си.

— Тогава кажи ми в какво вярваш. Например, вярваш ли, че кръстът на врата ти е спасил живота?

— Така изглежда — отвърнах.

— Тогава мога да предположа, че вярваш в християнството, в милостивия Бог, който спасява чедата си от страданията.

Замълчах. Никога не съм можел да кажа точно в какво вярвам.

— Да, нещо такова.

— Но не си виждал този бог нито веднъж, нали?

Пак замълчах за кратко.

— Разбира се, че не.

— Значи вярваш в бог, когото никога не си виждал, но отказваш да повярваш в бога пред очите ти.

Не знаех какво да отговоря. След това почувствах раздразнение.

— Това същество не е бог — казах. — Сигурно има някакво обяснение.

Белочек изчисти маската си.

— Предполагам имаш предвид научно обяснение. Боя се, че само толкова напред виждаш, но с удоволствие бих опитал да ти го дам. Би ли бил така добър да ми подадеш плавниците? Направих каквото ме помоли и хвърлих поглед на Ева. Тя изглеждаше също толкова заинтригувана.

— Сигурен съм, че си наясно — започна Белочек, — че в природата съществува голям потенциал за крайни вариации. Това е основата на еволюцията. Хромозомни мутации могат да доведат до промяна на белези и поведение. В някои случаи те могат да предизвикат появата на невиждани същества. Такива аномалии, разбира се, са редки и в огромния световен океан обикновено минават незабелязани. Свидетелствата за такива необикновени същества са обикновено в рамките на анекдота, ограничени са до инцидентни наблюдения на повърхността. Затова доказателствата за съществуването им са ненадеждни и често никой не им вярва, но все пак съществува изобилие от документи, които ги отразяват.

През 1848 година капитан Питър М’Куи от кораба „Дедал“ на Нейно Величество докладвал в Британското адмиралтейство, че видял петнайсетметрова морска змия край нос Добра надежда. През 1850 френски естествоизпитател съобщил за гигантски октопод, който сграбчил кораба му и свалил един моряк от палубата. През 1861 френският боен кораб „Аектон“ се борил с огромен кървавочервен октопод. През 1877 капитан Х. Л. Пиърсън от кралската яхта „Осборн“ забелязал грамадно непознато морско същество край брега на Сицилия. През 1880 капитан С. У. Хана уловил във водите на Ню Харбър, Мейн, десетметрова змиорка, която приличала на акула. Такова същество не бил виждал дотогава.

— Морски чудовища — прекъснах го. — Легенди. Същества, за които се твърди, че са живели отдавна. Тогава не е имало фотоапарати. Моряците са си измисляли. Край тях не е имало морски биолози, които да потвърдят фактите.

Белочек не беше впечатлен.

— Подобни наблюдения има и досега. Бърнард Хувелманс, бащата на криптозоологията, е съставил списък с 358 „важни“ съобщения. Само преди година откриха на чилийския бряг огромно желатиноподобно същество. Десетметровата грамада от плът е идентифицирана от Центъра за опазване на китовете в Сантяго като безгръбначно. Подозират, че може да е нов, непознат вид.

Подозренията си имат своите основания. Страховитата Megachasma pelagios, една от най-големите породи акули в света, е била напълно непозната, докато екземпляр от нея не изплувал случайно през 1976 година. Индо-тихоокеанският кит е открит, когато преди 30 години намерили черепа му на брега на Австралия и после още един на африканския бряг. Но жив представител на този вид не е виждан нито жив, нито мъртъв.

Глобалната класификация на морските животни включва над 20000 вида риби. Към нея всяка седмица се прибавят средно по три нови вида. 80% от съществата, открити на дълбокото океанско дъно, са непознати. Учените твърдят, че из цялата световна морска шир може би има към 5000 неописани вида.

— Откъде знаете това? — попитах.

Белочек стана мрачен.

— През цялото ми детство възрастните мъже ни разказваха истории за бога Шанго, който паднал в морето. Рибарите на острова си имаха поговорка: „Кое е най-страшното същество в океана? Това, което никой никога не е виждал“. И аз като теб исках да знам истината. Може би най-накрая сме я намерили.

Вгледах се в него за миг, след това се обърнах към Ева. Тя изглеждаше изумена и невярваща също като мен.

— Все още не разбирам, защо скатът се опитва да ни убие — каза тя.

— Има неща, които не могат да се проумеят. Загадката на Белия дявол е загадката на самата природа. По същия начин можеш да попиташ защо умираме.

— Трябва да има разумно обяснение — настоях.

— Разумните обяснения са за разумните хора. — И той присви очи към Пунта Пердида. — Кой знае, може да е дошъл да пази прокълнатото им злато, да се погрижи да остане завинаги на океанското дъно.

Погледът му се замъгли и се сведе към водата. Обърнах се към Ева, но никой от нас не продума. Стана ни ясно, че Белочек се е отклонил от познатия път, навлязъл е в неизвестното, в своята „terra incognita“. Нямах представа дали още беше с всичкия си. Бях сигурен обаче, че не искам да губя своя разсъдък.

— Чудовищата съществуват само в приказките — казах.

Белочек ме погледна, след това се извърна към хоризонта.

— Познанието ни има граници — отвърна ми той. — Вярата също. — Накрая ни остават само историите, които са ни разказвали.

И тримата поседяхме, без да проговорим. След това Белочек излезе от транса и се зае пак с подготовката си за гмуркане. Нагласи колана с баласта. Прочисти регулатора. Стана с мъка от пейката, притиснат от тежестта на екипировката.

— Не забравяй да си нащрек, Джак, винаги бъди нащрек. — Взе харпуна и огледа извития му връх. Започвах да се чудя дали все още иска да го използва, след като смята съществото за „бог“. Но подозренията ми, че е обхванат от съмнения, бързо бяха разсеяни. — Ако случайно видиш Белия дявол, моля те, направи ми услуга — каза той и кимна към револвера на мексиканеца на пейката. — Стреляй по гадното копеле, цели се в главата му.