Дейвид Ангстън
Златният дявол (20)

Роршах

Движех се без усилие с плавниците към дълбините, като следвах безкрайното въже на котвата. Под косите следобедни лъчи водата искреше с къдрави снопчета светлина, които излъчваха перлен блясък, напомнящ ми за луната. Повърхността бързо изчезна и аз останах да се рея в безгранично пространство. Сякаш бях влязъл в кристална топка и вън от нея, отвъд обхвата на зрението ми, а Белочек ме гледаше и гадаеше миналото и бъдещето ми, както можеха само мъртвите и Бог. Замислих се над тази притеснителна идея, представих си го как държи съдбата ми в ръце, както циганка с големи халки на ушите държи кристалната топка. И тогава пред очите ми се появи дъното, което приличаше на нарязаната повърхност на дланта му.

Казаха ми, като стигна дъното да продължа по посока на котвеното въже, право през платото на рида, надолу през каменистия му ръб. Сега се движех в тази посока и разглеждах мрачния пейзаж, за да зърна мехурчета или блясък на кислородна бутилка. Както и очаквах, Дъф не се виждаше никакъв. Сигурно вече е влязъл в развалината и усърдно търси следи от злато. Искаше да го намери пръв. С това беше по-сладко да се хвалиш, отколкото със самото злато. Тази чест искаше да си пришие той. Без съмнение затова така импулсивно се бе втурнал — не заради желанието за съкровище, а заради съкровището на желанието.

Дъното се спускаше стръмно надолу. Бях стигнал края на рида. Вече се движех покрай стена от пясък и камъни, оставил се на подводното течение. Бавният поток ме носеше като падащо в тъмен кладенец перце. На платото бях видял цял пасаж риби, но по-надолу се мяркаха само няколко. Водата стана по-студена, а светлината — по-слаба. Продължавах да се взирам очаквателно в бездънния мрак, но не виждах нищо. Може би корабът не беше там или пък беше прекадено трудно да го забележиш — видимостта бе паднала на няколко метра.

Спрях, за да изплюя вода от лошо изолираната маска. Беше протекла от бавно покачващото се налягане. После повисях малко във водата, за да се ориентирам. Около мен беше мрачно, безжизнено и тъжно, под мен — бездна. Поех голяма глътка въздух с метален вкус и се опитах да се отпусна, да запазя самообладание. Казах си, че всичко е под пълен контрол. Сърдечният ми ритъм беше нормален, умът ми — ясен, дишането — равномерно. Но стрелката на датчика за дълбочина показваше двайсет и пет метра. Казаха, че корабът е на не повече от двайсет. Осъзнах, че съм сбъркал посоката и се зачудих дали не бях разчел грешно ъгъла на котвеното въже. Или пък, помислих си с известна тревога, „Магьосник“ се е придвижил на дрейф и ъгълът се е променил. Надявах се да не съм много далеч. Огледах се наляво и надясно и реших, че по-обещаващо е пространството вляво от мен — там склонът се спускаше постепенно. Надявах се там да е ръбът, на който е заседнала развалината, и се запътих в тази посока, като се придвижвах бавно покрай каменната стена.

Внезапно движение улови погледа ми, в мрака пред мен нещо проблесна. Беше прекалено голямо, за да е риба. Помислих си, че може да е Дъф. Оттласнах се силно във водата и заплувах равномерно. Трябваше да го хвана, ако не исках да го изгубя. Затова се взрях пред себе си. Но колкото по-далеч отивах, толкова по-трудно ми ставаше да виждам. Водата се завихряше покрай скалите и вдигаше пясък като пустинна буря. Бях попаднал на друг подводен вихър, кипяща тиня, която замъгляваше видимостта.

Каменната тераса под мен започваше да става по-полегата. Продължих да се движа бавно и да се взирам през мътилката с надеждата пак да зърна Дъф. Изведнъж терасата започна да се издига, а склонът до мен се изравняваше. Оттласнах се напред в мрака и погледнах датчика на ръката си — 22 метра. Извърнах се назад и се блъснах в стена.

Ударът разхлаби маската ми и извади регулатора от устата ми. Ледената вода опари очите ми и ми влезе в носа. Задавих се и изкашлях въздуха от дробовете си. Сега те бяха празни, а маската ми беше пълна с вода. Замахнах на сляпо за мундщука, но регулаторът беше изчезнал и не виждах нищо. Двайсет и два метра — прекалено дълбоко. Нямах време да се успокоя. Нямах време да мисля. Страхът изрови забравен спомен: регулаторът излиза от дясната страна на бутилката. Когато го загубиш, трябва да е паднал отдясно на кръста ти. Посегнах нататък и затърсих трескаво с две ръце.

Оловни тежести. Презрамките на бутилката. И…

Нищо. Нямаше регулатор. Ни следа от него.

Свитото ми гърло правеше вакуум в червата ми. Не можех да дишам. Пред очите ми излязоха звездички и започна да ми причернява. За втори път за един ден припадах на дъното на океана.

Тогава се случи чудо.

Някой пъхна в зъбите ми пълен с въздух мундщук. Захапах го и поех влажния кислород. Грабнах регулатора и притиснах език към отвора, през който влизаше въздуха, след това натиснах пречиствателния бутон и изчистих остатъчната вода. Поех дълбоко дъх и напълних дробовете си с животворен кислород. Издишах тежко и пак вдишах. После още веднъж. И още веднъж. След секунди вече си дишах нормално. Нагласих си маската, притиснах я към лицето и издишах силно през носа. Водата излезе през пречиствателната клапа и намали нивото на течността вътре в маската. Още две издишвания през носа и пак можех да виждам, макар че отчаяно исках да си избърша очите, защото солената вода пареше и замъгляваше погледа ми. Но не достатъчно, за да не видя ококореното лице, което плуваше пред мен.

Дъф току-що ми бе спасил живота. Исках да му лепна една целувка, но мисълта да извадя регулатора от устата си беше непоносима. Затова се задоволих да му покажа жеста за „ОК“.

Той изчака, сякаш за да се увери, че всичко е наред. Репутацията ми вече беше лоша и аз правех всичко, за да я поддържам такава. Посочих регулатора, разперих ръце с дланите нагоре и свих рамене, което трябваше да значи: „Какво, по дяволите, стана?“ Чрез сложна пантомима Дъф успя да ми обясни, че регулаторът се бил преметнал през рамото ми и някак си заседнал между раницата и бутилката ми. Ако Дъф не се бе появил, аз сигурно нямаше да го намеря. Не и без глътка въздух в дробовете си. Можех да надуя жилетката и да вдишам през резервния мундщук, но нямах нужното присъствие на духа. За втори път изпадах в паника. Страхът ми ставаше навик.

Ударът можеше да ме убие, но май ми беше спасил живота. Звукът от сблъсъка вероятно бе довел Дъф при мен. Трябваше да го питам за това по-късно, за предпочитане на бира на припек върху палубата на „Магьосник“. Тази история сигурно след време ще разказваме на внуците си — как Дъф ми спаси живота в деня, в който намерихме съкровището. Засега обаче щеше да почака, имахме по-важна работа. Защото това, в което се бях блъснал, беше, разбира се, дървения корпус на кораба.

Дъф ме поведе и заплувахме покрай него. Гледката за мен беше поразителна. Неповторима и зловещо странна гледка на потопен кораб. Преди не се бях гмуркал край потънал плавателен съд. Най-близкото подобно преживяване беше потопен училищен автобус, на който попаднахме случайно при едно от гмурканията ни в залятата кариера. Беше оставен там като на шега, за развлечение на отегчените, приковани към сушата гмуркани от Средния запад. Но това тук беше съвсем различно нещо. На първо място размерът на развалината. После — призрачната й страховитост. Този плавателен съд лежеше тук от век и половина. В него вероятно са се удавили моряци. Авантюристи. Търсачи на съкровища. Хора, не по-различни от нас. Усещах присъствието им във водата край себе си и в мрачните сенки на развалината. Беше голям платноход — според тетрадката на Дан над 30 метра дълъг. Но завихрената вода не ни даваше възможност с Дъф да видим целия корпус наведнъж. Бяхме като слепци, които опипват слон, като хора, които сглобяват частите на мамут наум. Така корабът се превръщаше в химера — плод повече на въображението, отколкото направено от човешка ръка съоръжение от дърво и метал.

Преобърнатият корпус беше като стена, планина от пясък и тиня. От него се издигаше хоризонтално връх, подобен на билото на покрив, което се спуска от край до край под неизвестен ъгъл. Като отмахнахме наслояванията, във водата се вдигна облак, под който се откри мозайка от корозирал метал — набръчкани парчета меден обков, отлюспващи се от дървената основа. Оттласнахме се от облака и се понесохме към другата страна на кораба, като плувахме бавно покрай плоската кърма. Огромният изгнил рул все още висеше на корозиралите железни панти. По цялата дължина на кораба, под перилото, където палубата се опираше по осеяната с камъни тераса, имаше черни криви дупки, нито една не беше достатъчно голяма, за да го погълне. Докато се движехме покрай корпуса, попаднахме на по-голям отвор и двамата насочихме фенерите си натам. Изплашени риби потрепнаха от светлината, очите им бяха като пръснати стъклени топчета за игра. Палубата изглеждаше изгнила, но като по чудо запазена. Множество разложени греди и купчината, която някога е била откъсната мачта, изпълваха ограниченото зловещо пространство отдолу. Забелязах врата в палубата, тъмен вход към вътрешността на кораба.

Понечих да вляза, но Дъф ме побутна по рамото и ме отведе. Имаше друг план и аз го последвах покрай корпуса към носа. Тъмната вода обгръщаше кораба в сив мъглив воал. Усетих нечие присъствие в заобикалящата ни пустота. Обръщането ми сякаш направи това присъствие още по-близко. Чувствах, че ни наблюдават. Скоро в главата ми се въртяха всякакви пресилени кошмари: моряци сенки, движещи се скелети, рогати дяволи, полускрити в мъглата. Сякаш бездната събуждаше детските ми страхове, обличаше банални привидения в прозрачните одежди на забравата. Почти различавах призрака на брадатия ми брат Дан. Това извика в паметта ми думите на псалм, който бях намерил, записан в тетрадката му.

Забравен съм като мъртвец.

Превърнал съм се в изгубена вещ.

Никога не съм вярвал в свръхестествения свят. За мен това е игра на мозъка, изкривено време, минали образи и спомени, насложени върху настоящето. Призраците се въздушни измамници, толкова изкусни и неуловими като мислите. Няма как да ги заглушим. Можем само да се отвърнем от тях. Да им откажем вниманието, което страхът ни подтиква да им обърнем.

Извърнах се и последвах Дъф.

Носът на кораба беше точно такъв, какъвто Белочек ни го описа. Върхът беше счупен и откъснат. На мястото, където е била женската фигура, имаше огромна дупка. Тази зейнала уста разкриваше счупени дъски като зъби и стигаше дълбоко навътре чак до каменната тераса. Така тъжната развалина сякаш плачеше в бездната. Дъф преплува хладнокръвно през зъбатата уста и тъмнината в нея бързо го погълна. Гледах го отвън и се колебаех дали да вляза, но видях фенерчето му да присветва. Така както плуваше в безтегловност в мастиления отвор, с бутилка на гърба и маска на лицето, той приличаше на някакъв Йона от космическата ера, застанал пред отворената паст на кита.

Какво друго ми оставаше, освен да го последвам? Минах през дупката и натиснах каучуковия бутон на фенерчето. Рибите със стъклени очи се пръснаха ужасени. Конусовидният лъч освети покрити с пясък пръснати останки — бутилки, буркани, парчета стъкло, отломки от изгнили сандъци и разбити, зеленясали грънци. Вдигнах част от чайник с отчупен връх на чучура и от него се изсипа черна следа като от октопод. Парченцето приличаше на китайски порцелан с бели и сини флорални мотиви под глазурата. Пуснах го обратно в разпръскващия се облак и преплувах до Дъф, който бе намерил запазена каса шампанско. Издърпа една бутилка и видя, че коркът се е разложил и съдържанието се е смесило с океанската вода. Обърна се към мен, размаха я като трофей, после я хвърли. Тя се приземи във финия пясък и стана причина за малка експлозия. Странни жълтеникавооранжеви парченца плуваха в гъстия облак. Насочих лъча си към тавана над нас (който, разбира се, беше под) и видях, че целият е надупчен. Морската флора и фауна прояждаха дървото и от него падаха накъдрени стружки. Осъзнах, че каквото и да има над нас, то лесно можеше да се срути над главите ни.

Дъф намери врата на вътрешната страна и се мъчеше да я отвори. Уплаших се, че така ще помогне на тавана да ни затрупа, затова го сграбчих за ръката и го принудих да спре. Той ме последва към отворената паст на носа, където част от тавана беше много силно изгнила. Мушнах ръката си през тънкото като вафлена кора дърво и то с лекота се проби. За секунди бяхме отворили достатъчно голяма дупка, за да минем.

Оказахме се в малко затворено помещение със силно извит таван, който всъщност беше предната арка на корпуса. Каквото и да е имало там, отдавна се беше разпаднало на прах, така че с всяко движение вдигахме този прах на облаци. След секунди вече не виждахме нищо на няколко сантиметра пред лицата си. Опипом си проправихме път през мрака, докато стигнахме до вътрешната стена, която в голямата си част бе изгнила и паднала. Минахме лесно през нея и фенерите ни осветиха по-голямо празно и спокойно пространство. Силно изгнила колона, закрепена за корпуса над нас, се спускаше косо през пода под краката ни. Досетих се, че това е долната част на една от корабните мачти, закована за централната греда на корпуса.

Дебел слой от тежки камъни и чакъл покриваха преобърнатия таван под нас. Както сами се бяхме уверили, външната част на коритото над главите ни беше напълно запазена и покрита с пелена фин пясък, затова се зачудих как камъните и чакълът се бяха озовали във вътрешността. Големината и тежестта им правеха невъзможна хипотезата, че са влезли през носа. Мислех си, че Белочек и дамите може да знаят отговора и наум си отбелязах да ги попитам.

Дълги, вити дървени отломки и ленти корозирал метал лежаха полузаровени в чакъла. Сигурно са от бурета, помислих си аз, като се сетих за бележката на Дан за контрабандата на тютюн. Каквото и да е било съдържанието им, отдавна се е разпаднало на прах. Лъчът на фенера ми внезапно попадна на искряща оранжево-червена анемона, светъл огнен остров сред сивото море от отломки. Първото цветно петно, което виждах в руината. Дори няколкото прокраднали се преди това риби изглеждаха призрачни и сиви, стреснатите им очи бяха като празни огледала. Тези бездушни, прелитащи като навити на пружина същества и малкото огнено късче бяха единствените живи обитатели, които срещнахме на кораба. Какво така отблъскваше живота от този съд? Дори и аз, алчен за злато, чувствах непрекъснато желание да избягам.

Идващ от нищото лъч светлина танцуваше по свои собствени закони в мастилената тъмнина пред нас. Дъф се бе слял със света на призраците. Оттласнах се леко с плавниците и се приближих, докато пред моя фенер не се появиха реалните му очертания. Той се извърна и ме погледна. Търсеше очите ми, за да се увери, че съм добре. Вдигнах палец към него. Той кимна утвърдително, но усетих, че и той като мен става все по-подозрителен. Бяхме на 20 метра под водата, погребани под търбуха на силно изгнил кораб. Имахме много причини да се страхуваме. Но фактът, че бяхме, заедно, някак си разхлабваше хватката на ужаса.

Подът под нас скоро премина в обширно отворено пространство. Бяхме влезли в централната част на кораба, дълго и дълбоко помещение, което свършваше отвъд обхвата на фенерите ни. Водата в него беше ледена, защото бе далеч от топлите потоци и сгряващите слънчеви лъчи. Тук-там над главите ни се люлееха закрепени за тавана синджири. Вероятно бяха ползвани за връзване на товара. Бяха изгнили до основи и висяха, всеки с различна дължина, като гирлянди на елха. Мехурчетата, които издишвахме преминаваха покрай тях и се сливаха в сребристи локви, все едно бяха от живак. От центъра на корпуса се спускаше втора мачта и под ъгъл преминаваше през бездната под нас. Проследихме я с фенерите си, които подплашиха пасаж дребни рибки. Водата край нас беше спокойна и прозрачна, потопена в отдавна необезпокоявана тишина. Чувствах се като натрапник в древни свети дълбини, като груб грабител в безмълвна гробница.

Ледената вода учести дъха ми и ме накара да се разтреперя. Мислех си за сигурността на яхтата и дружелюбната слънчева топлина. И за Ева, която ме чакаше там. Студът ми помагаше да мисля за Ева.

Дъф се спусна. Последвах го. Светлината на фенера ми пронизваше сребристите мехурчета, които той изпускаше. Дъното бе покрито с чакъл и камъни, пръснати сред изгнили дъски и корозирали отломки. Съзряхме врата, която водеше под развалината. Не се виждаше блясък на злато, тинята беше повече от навсякъде другаде на кораба. Дъф започна да си разчиства път през наносите. Аз плувах над четвъртитата черна врата и насочвах светлината към тъмнината под нея. Осветих тесен процеп между океанското дъно и преобърнатата развалина. Човек с моите размери лесно можеше да пропълзи в него.

Гмурнах се в дупката.

Сега бях затиснат от цялата тежест на кораба. Над мен беше горната палуба, върху която моряците бяха стъпвали и танцували, която бяха мили и от която бяха наблюдавали с далекогледи преминаващите кораби. От високите мачти и масивните греди, сложния такелаж и огромните платна, които някога са се издигали величествено над кораба, бяха останали само скапани развалини. Прожекторът ми огряваше гробище на великолепието. До няколко места под перилото стигаха слаби слънчеви лъчи, които се промъкваха през процепите между дъното и неразборията от счупени греди, но нито един от тях не изглеждаше достатъчно голям, за да може да се мине през него. Спомних си отвора, който бях видял по-рано, когато с Дъф обикаляхме потопения кораб, през него можех лесно да мина. Ако успеех да го намеря, щях бързо да се измъкна, ако се наложи.

Загасих фенера си. Без ярката му светлина слънчевите лъчи огряваха по-добре гледката. Придвижих се внимателно през клаустрофобичното пространство и потърсих отвора, който си мислех, че трябва да е наблизо. Промуших се под масивната мачта от другата страна на палубата и бързо забелязах голям процеп, през който се процеждаше светлина. Веднага заплувах нататък. Почти го бях стигнал, когато светлината изчезна.

Над кораба се бе спуснала сянка. Замръзнах ужасен във водата.

Стоях неподвижен в тъмното няколко минути, които ми се сториха безкрайни. После светлината се върна така внезапно, както беше изчезнала.

Издишах.

Не може да е бил Дъф, той беше все още в товарното отделение. Каквото и да бе минало над нас, беше по-голямо от човешки бой. Може би кит? Акула? Пасаж риби?

Може просто облак да е засенчил слънцето.

Насочих се към светлия процеп. Намираше се между два камъка под изгнилия ръб на кораба. Беше прекалено тесен, за да премина през него. Приближих максимално лицето си и надникнах.

Нямаше нищо за гледане. Същата пустота като преди. Белият екран, сцената на моите демони. Да не би страховете ми да бяха изфабрикували и сянката? Чувал съм за кратки припадъци, предизвикани от натравяне с азот, но със сигурност не бях достатъчно дълбоко, за да ми се случат. Или пък бях?

Не. Бях видял нещо. Определено бях видял нещо.

Ръцете ми трепереха. Стига толкова претърсване на дупки в тъмнината. Обърнах се към отвора в палубата и включих фенера си. Когато се промъквах през гората от паднали греди, изведнъж лъчът на прожектора ми попадна на нещо познато — заоблен метален ръб, полузаровен в пясъка.

Пред мен стоеше цев на оръдие.

Нямаше как да сбъркам тежкия отвор на дулото. Лежеше обърнато, но преди очевидно е било поставено върху кръгла дървена платформа, закрепена за отвор на дървената палуба. Сега всичко беше изгнило. Беше въртящо се оръдие, като тези, които слагат на бойниците. Приближих се да го разгледам по-добре. Бронзът бе хванал тъмна сиво-зелена патина, тук-там се виждаха участъци от ръжда и меден окис. Корозията беше напреднала, но посвоему красива. От оръдието би излязъл прекрасен сувенир за палубата на „Магьосник“. Но беше тежко и доста дълбоко заровено, изваждането му беше невъзможно. Въпреки това исках да го взема със себе си. Или поне да го снимам. Да имам какво да покажа на хората горе.

Защо граждански кораб е имал на палубата си смъртоносно оръдие? За предпазване? Пиратство? Може би тази развалина не беше „Аргонавт“? Или пък „Аргонавт“ е преживял повече приключения, отколкото предполагахме?

Намерих Дъф в товарното отделение да изгребва чакъла с надежда да зърне блестящото злато на Белочек. С една откъсната греда риеше в наносите и създаваше ужасна бъркотия. Бяхме потопени до колене в слой мътна тиня, която се стелеше в отделението като ниска мъгла. Със същата пръчка Дъф вдигна около метър полуразпаднала се верига и я приближи към мен, за да я видя по-добре. Посочи с палец към тавана, с което искаше да ми каже, че веригата е висяла заедно с другите над главите ни. Хвърли я, после взе нещо друго от чакъла. Корозирала метална скоба. Двойна скоба, две метални парчета, съединени в едно.

Дъф мушна ръка през скобата и размаха юмрука си през нея. След това изплю мундщука си и извика нещо във водата. Не го разбрах, затова той извика пак.

— Роби!

Потръпнах и кимнах, почувствах се малко глупаво, че не го разбрах веднага. Но кой да очаква да намери окови на златотърсачески кораб? Дъф захапа пак мундщука и ми махна да го последвам. На няколко метра по-нататък, в основата на мачтата, той хвърли оковите към пода. Те се приземиха върху цяла купчина подобни железа. Дъф бе събрал поне половин дузина от тях. Когато погледна пак към мен, аз поклатих невярващо глава. Какво диреше кораб за роби край тихоокеанското крайбрежие?

Дъф се пресегна към тъмната купчина, взе голям кръгъл камък и ми го пъхна в ръцете. Беше удивително лек за размерите си. Преобърнах го.

Въобще не беше камък. Беше човешки череп.

Уплаших се и го изпуснах. Дъф го хвана, преди да падне. Пак ми го подаде, като очевидно се забавляваше от моя уплах. Взех енергично черепа. Никога не бях държал в ръцете си подобно нещо. Сетих се за Хамлет и неизвестно защо — за тримата глупаци. Беше едновременно смешно и зловещо. Мушнах пръсти в очните орбити. Костта беше доста ерозирала, имаше болезнен зеленикав оттенък. Цялата долна челюст липсваше. Темето беше в тъмен сиво-зелен цвят и по него имаше много следи от удари. Приличаше на счупено великденско яйце. Очевидно от тази страна черепът е бил изложен към морската вода, другата е била заровена в чакъла.

Върнах на Дъф зловещия трофей и той се върна при колекцията си от окови. За кратко просто си плувахме наоколо и се опитвахме да решим какво да правим по-нататък. Бяхме разгледали половината кораб. Аз видях оръдие и хвърлящо сянка чудовище. Дъф намери окови и човешки череп.

Само едно нещо можеше да надмине тези находки. А времето да го намерим изтичаше.