Дейвид Ангстън
Златният дявол (31)

Зомби

„Аргонавт“ изчезна зад мен в тинестата мъгла над скалата, а водата отпред ставаше все по-прозрачна. Скоро плувах през огромната океанска шир, в която нямаше нищо, по което да се ориентирам, освен иглата на компаса ми. Държах се за златната стрелка така здраво, все едно животът ми зависеше от нея и в известен смисъл си беше точно така. Ако бях тръгнал в грешната посока и изплувах прекалено далеч от кораба, щях да пропилея шанса си да се срещна с Кенди. Още по-зле, ако се приближа към „Магьосник“, каубоят със сигурност щеше да ме забележи.

Обзет от несигурност сред огромната водна шир, първоначалният ми ентусиазъм бързо се изпаряваше. Замениха го обичайната параноя и треперенето на крайниците ми. Бездънната бездна винаги навява асоциации за смърт. Не ми излизаше от ума мистериозния край на Дъф. Дали неговият нарязан труп гореше на вещерската клада? Може би същото се бе случило и с брат ми Дан? Така и не намерихме тялото му, само полупразна кислородна бутилка. В главата ми продължаваше да плува образът на ската. Огромната му отворена уста, перките като масивни криле. Какво знаех за тези същества? Какво знаеха другите? Може би живееха на планетата от милиони години. Кой да каже какви отклонения могат да възникнат, какви генетични комбинации? Може би това, което бе направило животното бяло, го бе направило и смъртоносно.

Заплувах по-близо до повърхността, сякаш това можеше да ме спаси. Бях наясно, че в открития океан няма гаранции за сигурност. Няма къде да избягаш и къде да се скриеш, само можеш да се молиш.

Все пак държах в ръката си нож. Ако скатът се приближеше, можех да го одраскам по носа. Дали имаше нос? Зачудих се дали имат поне очи. Спомнях си само една гигантска уста с криле. Разперени сигурно бяха към пет метра, два пъти по-широки от спалнята ми вкъщи. И тежеше незнайно колко тона, на външен вид беше само твърда мускулатура. Изведнъж ножът в ръката ми се стори жалък. Какво бих могъл да направя с петнайсетсантиметрово острие на този летящ гигант?

Плувах вече от десет минути. Може би паниката ми се усилваше и ме дърпаше напред, но изведнъж реших, че съм отишъл препалено далеч. И тръгнах към повърхността.

Точно под вълните се спрях и се обърнах назад на изток. Трябваше да се покажа малко над повърхността, но много бързо, за да не ме види никой. Тръгнах нагоре с една преминаваща над мен вълна. Маската ми изскочи и водата се стече по стъклото. Не виждах нищо друго, освен ясно синьо небе. Нова вълна премина над мен и след нея отново се показах над повърхността. В далечината изплуваха мачтите на „Магьосник“. Завих обратно.

„Орхидея“ беше само на двайсет метра на север. Ни следа от Кенди на борда му, но пък и видимостта през маската беше лоша, а и аз не се вгледах много-много. Само колкото да видя къде е корабът и да тръгна в тази посока. Погледнах компаса и се опитах да задържа стрелката му неподвижна, докато плувах под повърхността. Страхът да не ме забележат и видът на „Орхидея“ ме изпълваха с вълнение и за миг забравих за реалните и въображаеми опасности на океана. Вместо това съзнателно се съсредоточих върху водата пред мен и нейната безкрайна монотонност. Точно когато започвах да си мисля, че съм се отклонил от избрания курс, пред очите ми се появи верига на котва. Подминах я и заплувах под обраслото с водорасли корабно дъно към страната, която не се виждаше от „Магьосник“. Корава покривка от миди бе полепнала по ватерлинията на корпуса, а от кърмата заплашително висяха два ръждясали мотора.

През последния половин час ушите ми почти бяха оглушали от бълбукащите край тях въздушни мехурчета. Като излязох на повърхността, си свалих маската и се учудих колко е тихо. Въздухът беше неподвижен, а корабът — пуст, чуваше се само припляскването на вълните по корпуса. Сутрешното слънце бе изминало едва четвъртинка от пътя си към зенита, лежеше скрито зад издигащия се плавателен съд и хвърляше край мен дебели сенки, които потъмняваха водата и смрачаваха въздуха. Корабът някога бял, а сега сивкав, представляваше преустроен рибарски траулер, превърнат във ваканционна яхта с каюти с големи прозорци на палубата и открит мостик на върха. Съдът беше запуснат и спешно се нуждаеше от боядисване. Такелажът се бе разхлабил, а съединителните елементи — ръждясали. Лакът беше напукан и олющен. Маджунът на прозорците беше сух и изронен, едно от стъклата беше пукнато, а на рамката му имаше дупка от куршум.

Не виждах никого на борда. Отстрани до кърмата намерих въжената стълба, по която Хосе и Гонзало се бяха качили на спасителната лодка „Зодиак“. Хванах я, мушнах ножа в канията, свалих си плавниците и ги хвърлих на борда. Морският бриз бе обърнал яхтата успоредно на брега и докато седях откъм сенчестата страна, бях скрит за „Магьосник“. Изпълзях по стълбата, надникнах над перилото и проверих палубата.

От това, което виждах и чувах на кораба нямаше жива душа. На задната палуба до ръждясал газов грил имаше платнен хамак, на който бяха проснати мъжка бяла риза и разръфана плажна хавлия. Зад мръсните прозорци на четвъртитата каюта виждах дървен рул, празен червен пластмасов стол за боцмана и отблясъци на стъклени чаши на масата за хранене. Покривът на каютата скриваше видимостта ми към мостика, но оттам не се чуваше нито звук. Ако Кенди беше на борда, тя пазеше пълна тишина и не се показваше. Само че нямаше и следа от гмуркаческите й принадлежности, а и палубата пред стълбата беше напълно суха.

Прекрачих перилото и си свалих колана с баласта и кислородната бутилка. Горната каюта ме скриваше от яхтата наблизо. През прозорците различавах само голата й сребриста мачта и искрящия бял корпус. Видът й ускори пулса ми. Ако не се върнех там до половин час, Хосе щеше да ожаднее за кръв.

Къде, по дяволите, беше Кенди?

Стълба от задната страна на каютата водеше към мостика. Изкачих няколко стъпала, показах си главата над покрива и огледах. Там имаше още един празен боцмански стол пред стоманен рул, пейки със силно избелели възглавници и скъсано платнище, което покриваше по-малко от половината палуба. Отгоре висеше лъскав тенекиен фенер. На пода, до няколко смачкани бирени кутии, празен пакет от цигари, отворена бутилка гел с алое вера и купчина захвърлени дрехи, имаше лилава пластмасова чаша. От тази палуба се откриваше хубава гледка към открития океан. Малко вероятно бе Кенди да се е качила тук, защото има опасност да бъде забелязана. Тръгнах обратно надолу по стълбата.

И изведнъж се спрях. Нещо в купчината дрехи беше привлякло погледа ми. Пак показах глава и огледах по-добре. До отрязаните джинси и суитчърите с качулки лежеше фина дреха в яркочервено.

Горнище на бански.

Замръзнах. Ева твърдеше, че са видели само двама мъже на борда. От отдалечения „Магьосник“, докато чакахме повече от половин час Кенди и Гонзало да се върнат, никой от нас не бе забелязал друг човек на този кораб. Бяхме сигурни, че двамата мъже са сами.

А как да обясним това? Каквато и да беше сексуалната им ориентация, съмнявах се Хосе или Гонзало да носят горнище на бански. Може да е останало от предишен излет. Но как да съм сигурен?

Пак се спуснах надолу по стълбата. От задната палуба надникнах през прозореца на каютата, за да се уверя, че е празна. След това се промъкнах отстрани към предната част на кораба и видях, че и там палубата е пуста. Внимателно отворих страничната врата и се вмъкнах в каютата. Хладилникът работеше шумно. Въздухът бе изпълнен с мирис на мухъл. Докато се промъквах покрай боцманския стол, босият ми крак попадна на половинка полята със салца тортила. Кухнята беше мръсна. Плотът и мивката бяха отрупани с изцапани чинии. По прашния под бяха посипани трохи. Пепелникът на разхвърляната маса за хранене преливаше от фасове, на разбития пластмасов стол имаше празна бутилка от текила. Когато хладилникът внезапно спря да бучи, ми се стори, че чух проскърцване зад себе си. Обърнах се и видях стълбата, която водеше към спалните. Тръгнах надолу по нея.

В края на късия неосветен коридор имаше плътно затворена затъмнена врата. Полуотворена врата вдясно откриваше тоалетна и мивка, а вляво, в рамката на друга врата, която също не бе напълно затворена, се процеждаше дневна светлина. Тихо я бутнах.

Празно двойно легло почти изпълваше стаичката. През овалния прозорец косо се спускаше слънчев лъч, който жълтееше върху тревистозелените чаршафи като петно от напикано. В долната част на леглото имаше смачкано одеяло, а в горната бе подпряна бяла възглавница с лекета от кафе. Иззад полуразтворения цип на платнената чанта „Найки“ на пода се виждаха мъжки панталони, навит кожен колан и неотворена стъклена бутилка с червей вътре. Върху вграденото нощно шкафче имаше празна чаша, наядено парче говеждо и добре омачкано мексиканско порносписание. Под него се подаваше нещо, което на пръв поглед приличаше на мъртва змия, но при по-внимателно проучване се оказа половин метър гумена хирургическа тръбичка.

Излязох от стаята. В коридора ми трябваха няколко секунди, за да адаптирам зрението си към тъмното и през това време се заслушах в звуците от каютата в дъното. Беше тихо. Отидох до вратата и пак се заслушах. Нищо, освен поскърцването на дървенията на яхтата, пляскането на вълните в корпуса и звука от собственото ми дишане, което ставаше насечено и напрегнато. Пръстите ми намериха металната дръжка и внимателно я завъртяха по посока на часовниковата стрелка. Бравата щракна и вратата се отвори от само себе си, без да я натискам.

Пред мен се показа голямо празно легло. Вляво от него имаше вградена маса със стол, а вдясно — шкаф с две врати, съставени от летви, и огледало на стената до него. Пердетата на овалните прозорци бяха спуснати и през тях се процеждаше слаба отразена зеленикава светлина. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи: копринени чорапи на шарки, гумени сандали, сини долни гащи, джинси, женска сламена шапка. Черна кожена жилетка — без съмнение на каубоя — висеше прилежно окачена на облегалката на стола. На масата пред него имаше бръснач и намачкана двайсет доларова банкнота. Прокарах пръсти по плота и оставих следа в почти незабележимия слой „ангелски прах“. Обърнах се към леглото и измежду смачканите чаршафи и дрехи видях почерняла лъжица, запалка „Зипо“ и спринцовка. Тъкмо посягах към иглата, когато чух зад себе си забързано трополене на боси крака.

Това бе единственото предупреждение, което получих. Нямаше викове и писъци, с които да се настроя за действие. Момичето се появи отникъде и насочи към мен кухненски нож. Ако не бе полуослепяла от крека^[1], можеше да ме убие там на място, но аз инстинктивно се извъртях и летящият нож само одраска бедрото и разкъса банския ми. Тя пак замахна с ножа към мен и двамата паднахме на пода. Хванах китката й и я задържах с две ръце. Рядката й коса висеше към лицето ми и през нея виждах трептящото острие. Обърнах се и прилепих китката й към пода. Тя падна настрани, косата й се посипа върху мен и зъбите й изведнъж се впиха в носа ми. Извиках, а в устата ми потече кръв. Пуснах китката й, ударих я с лакът в главата и тя падна по гръб. Ножът пак се вдигна във въздуха. Извъртях се и острието се заби в пода. Скочих на крака. Тя измъкна ножа и отново се прицели в мен. Аз се гмурнах към краката й, опитах се да я сваля на пода. Тя залитна и се стовари във вратите на шкафа.

И изведнъж всичко утихна. Тя повече не помръдна.

От носа ми капеше кръв по пода. Хванах го с палец и показалец и се изправих, като залитах. Тя лежеше свита наполовина в шкафа, наполовина извън него, а счупените летви се клатеха около нея. За първи път забелязах, че е гола. Огледах я по-внимателно и разбрах, че е не е съвсем така, носеше червените прашки на банския си. Но пък те сякаш се стопяваха на пода, защото около бедрата й се събираше локва кръв. Хванах я за рамото и я изтеглих навън.

Ножът се бе забил в гърдите й, точно под лявата гърда. Проникването му беше смъртоносно. Ако съдех по изтичащата кръв, острието бе влязло между ребрата й и бе пронизало биещото й сърце. Гледах неспирния поток кръв в пълно недоумение и ужас. Несъзнателно отстъпих и улових отражението си в огледалото. Тялото ми беше тъмно, лицето бе в сянка, но сребърният кръст блестеше като щит на гърдите ми.

Бях спасен. Нападателната ми бе мъртва.

Нямаше нужда да пипам пулса й, за да се уверя. Всичко беше ясно от неподвижността и масивния кръвоизлив. Лицето й бе бяло и лъщеше като восък, косата й бе мазна и разбъркана като стиска слама. Сребристосините й очи, които някога може да са били красиви, бяха застинали в ужасна гримаса.

Момичето беше на синтетичен кокаин незнайно откога. По вътрешната страна на ръцете й имаше множество белези, ноздрите й бяха разранени и възпалени. Беше мършава. На кръста й имаше татуировка „Спенс“ и още една на малката й гърда, изобразяваща миниатюрна роза с падащо листенце като сълза.

Вероятно беше американка. Избягала от вкъщи. Може би бе изхвърлена от яхта в Пуерто Валарта и се бе превърнала в дрогирана проститутка, стигнала до естествения си край. Може да е на 16, а може и на 20. Можеше да е нечия отдавна изчезнала дъщеря.

Не исках да знам. Каквато и да беше, сега бе мъртва. Нищо друго нямаше значение. Дори и фактът, че я убих аз.

Ужасната истина не ме притесняваше, не и по начина, по който очаквах. Не се чувствах виновен или грешен. Нямах усещането за загуба или трагедия заради смъртта й. Освен болката от ухапаното на носа си, не чувствах абсолютно нищо друго.

Може би защото момичето ми бе напълно непознато. Защото ме нападна с нож за изкормване на риба. И защото не направих нищо друго, освен да се защитя. Но в липсата ми на реакция имаше нещо по-дълбоко и притеснително. Празнотата в мен бе запълнена от безжизнена студенина. Тя се превръщаше в странен източник на сила, в някаква хладна мощ. Преминаваше през мен и отвъд мен като природна сила. Беше странно възбуждаща и не бях сигурен, че искам да се отърва от нея.

Единствената ми грижа бе да не ме хванат. Последното нещо, от което аз, а и другите, имахме нужда, беше среща с мексиканската полиция. Щяхме да изгубим всичките си шансове да вземем златото. Щях да изгния в някой забравен от бога затвор, обвинен в убийство по особено жесток начин.

Седнах на края на леглото, стиснах ухапания си нос и се загледах в изтичащата по пода кръв на момичето. Нямаше свършване. Скоро цялата стая щеше да подгизне. Откъде да почна да я чистя? Какво да направя с тялото й? И какво щеше да стори Хосе, като разбере, че е мъртва?

Кръвта стигна до стъпалата ми. Вдигнах ги и ги качих на леглото, а ръката ми попадна случайно върху спринцовката. Извиках. Иглата бе пробила плътта между палеца и показалеца ми. Изругах, издърпах я и стиснах кожата, за да изкарам няколко капки кръв. Сега можех да прибавя и СПИН към списъка с тревогите си. Избърсах кръвта от ръката си в чаршафа и гневно захвърлих спринцовката през стаята. След това сграбчих запалката „Зипо“ и също понечих да я хвърля.

Тогава ми хрумна. Отначало плахо, след това с пълна сила — момичето, яхтата, каубоят, ченгетата, щях да се погрижа за всичко едновременно.

Печката в трапезарията беше електрическа, но грилът на палубата бе на газ. Пропановата бутилка под него изглеждаше лека. Предположих, че е само наполовина пълна. Откачих я от мястото й и я понесох навътре. Проверих машинното и почти всеки шкаф и касета за багаж на яхтата и най-накрая намерих втора бутилка в тясно багажно отделение до машинното под главната каюта. Тя беше пълна.

Потърсих в трапезарията свещ, но не намерих. След това се сетих за тенекиения фенер на мостика. Качването горе посред бял ден съдържаше известен риск, но времето ми свършваше и нямах избор. Преминах по задната стълба и пропълзях на горната палуба. Ако останех плътно долу, преградата срещу вятъра отпред и страничните пейки щяха да ме скрият. Но номерът беше да стигна до фенера на гредата, на която бе опънато платнището. Трябваше да се изправя.

Внимателно надникнах през преградата към „Магьосник“. Видях, че Белочек още бе вързан на боцманското място, а Рок и Ева седяха от двете му страни. Тъмният силует на каубоя бе зад тях, дулото на пистолета му без съмнение бе опряно в гърба на Белочек, а очите му не слизаха от Рок и Ева. Рок беше единственият с лице към мен. Но ако се изправех, дори един поглед от страна на мексиканеца бе достатъчен, за да ме забележи.

Опитах се да го направя колкото се може по-пъргаво. Проверих набързо каубоя, изправих се и хванах фенера. Но когато се опитах да го откача, не успях да освободя куката от гредата. За един дълъг гибелен миг останах напълно изправен, двете ми ръце бяха вдигнати над главата и дърпаха с всички сили фенера. Най-накрая успях да го откача, но се чу силен звук. Клекнах. Постоях така няколко секунди, замръзнал зад пейката и стиснал в треперещите си ръце фенера. Тогава сърцето ми се качи в гърлото.

Някой извика.

Викът се разнесе и почти ме докара до припадък. Разпознах гласа на мексиканеца. Беше ме забелязал, сигурен бях. Надникнах над пейката и видях, че двамата с Рок се бяха изправили. Каубоят изглежда го заплашваше. Но за мое облекчение нито един от двамата не гледаше и не сочеше към мен. Накрая Рок седна обратно на мястото си и мексиканецът се отдръпна. Изглежда всичко свърши. Каубоят също се отпусна на мястото си, без нито веднъж да се обърне към „Орхидея“. Цялото избухване не трая повече от половин минута.

Рок сигурно ме е видял, помислих си. Хитрият Рок. Вероятно хвърляше по едно око на „Орхидея“. Когато ме е видял да се качвам, се е уплашил да не ме открият и е казал или направил нещо, за да отклони вниманието на Хосе. Свърши работа. Взех фенера, без да ме забележат.

Върнах се в каютата и затворих всички прозорци и врати. След това слязох в спалните и затворих и техните прозорци. Отидох в багажното отделение при газовите бутилки, които бях занесъл там, и отворих клапите им. Веднага замириса на чесън. Отстъпих, като оставих вратата широко отворена. Пропанът е по-тежък от въздуха. За минути изтичащият газ щеше да изпълни багажното и да се процеди надолу към дъното на яхтата, както и към машинното отделение, където вече бях отворил резервоарите. Щеше да изпълни коридора и спалните и да се изкачи по стълбите. Когато стигне до керосиновата лампа на пода в главната каюта, по-голямата част от съда вече ще е изпълнена със силно запалимия газ.

Щеше да се чуе силен взрив.

Исках, когато това стане, да съм вече на „Магьосник“. Експлозията щеше да стресне Хосе и да ми даде възможност да го обезоръжа. Всичко се свеждаше до правилното изчисление на времето. Предполагах, че двайсет минути щяха да са достатъчни газът да стигне до пламъка. Което означаваше, че трябваше да побързам. Оставих тенекиената лампа на върха на стълбите, вдигнах стъклото и запалих фитила със „Зипо“-то. От белия пламък се издигна черен дим, след това огънчето загоря стабилно. Затворих вратата на каютата зад мен. След две минути вече бях в пълно гмуркаческо снаряжение и с маската, вдигната на челото, и плавниците в ръка прекрачих перилото, слязох по стълбата и тихо влязох във водата.

Отказах се да търся Кенди. И напълно бях забравил за Белия дявол.