Дейвид Ангстън
Златният дявол (30)

Дяволът, когото не познаваш

— Кажи ми къде отиде тя! — настоя той.

Отново гледах в дулото на насочения пистолет на каубоя. И всеки ден до края на живота ми да го прави, пак няма да свикна.

— Не знам — отвърнах.

Бе изминал почти час, а Кенди и Гонзало не се връщаха. Нямаше мехурчета във водата, нито намек какво се е случило. Всички бяхме в паника.

Хосе притисна дулото в меката плът на слепоочието ми.

— Лъжеш — каза. — Също като брат си.

— Не — отвърнах. — Моля те…

Ева извика. Хосе вдигна другата си ръка и острието на ножа изскочи.

Рок бе станал от мястото си и се приближаваше към нас. Ножът на Хосе го спря, като преряза ризата му и го убоде по корема. Рок отстъпи, наведе се и пръстите му се обагриха с кръв.

— Кучи син! — Изглеждаше учуден, че кърви и вдигна невярващи очи към Хосе. — Ти ме прободе! Дребният гад ме прободе! — И се втурна към него.

— Не! — Ева скочи пред Рок и се опита да го спре. Може би не беше забелязал, че Хосе още държеше дулото до главата ми.

— Кажи на приятеля си да седне — каза спокойно Хосе.

След настояването на Ева, Рок се подчини, отстъпи и се свлече на мястото си.

Ева се обърна.

— Не виждаш ли? — замоли се тя. — Никой от нас не знае какво се е случило!

С насочен пистолет в едната ръка и здраво стиснал оцапания в кръв нож в другата, Хосе направи една стъпка и се обърна към Белочек.

Белочек беше единственият, който не бе казал и дума. Стоеше си там, приведен напред, с очи, почти скрити под веждите, и тихо си размишляваше, докато около него се случваше тази бъркотия. Не знаех какво точно чувства. Гняв? Тъга? Загуба? Но в него бушуваше някакво мъртво вълнение, каквото не бях забелязвал досега.

Хосе не виждаше нищо от това. Насочи дулото към главата на Белочек и подпря гърлото му с ножа.

— Как би предпочел, капитане? Бързо… или бавно?

Тримата се втренчихме в него и затаихме дъх.

— Къде е жената? — попита Хосе. — Какво се е случило с Гонзало? Кажи ми. Веднага.

Белочек не беше свикнал да получава заповеди, със сигурност не от боклук като Хосе. Дълго не отговори, дори под заплахата на ножа и пистолета. Вдигна бавно поглед и изгледа изпепеляващо каубоя. За миг си помислих, че ще се изплюе в лицето му. Вместо това, той му зададе прост въпрос, който едва не ме свали на земята.

— Никога ли не си чувал за Белия дявол?

Последва миг парализираща тишина, в която през ума ми премина образа на Буревестника. Рок беше зяпнал. Ева изглеждаше разтревожена. Дори непукистът Хосе се издаде за миг, че го е страх. Сякаш бе разпознал забранена фантазия от детството си, която бе носил в сънищата, а след това прогонил от съзнанието си, защото се боеше, че може да се окаже реалност. Свали пистолета и ножа и се засмя като пираня.

— Няма Бял дявол — изсъска той. — Това е легенда, разказвана на децата от невежи рибари.

— Може да не е легенда — каза Белочек, — а нещо живо като мен и теб.

— Не вярвам на лъжите ти — изръмжа Хосе.

— El Diablo Blanco, manta, скатът — каза Белочек. — Manta, както знаеш, означава „наметало“ на испански. Илюзорно същество, потомък на акулите. Най-развитият от всички морски обитатели. Знам го, защото живее край острова, на който съм роден. Тук наоколо също е сборен пункт на скатове, като западния бряг на Африка, земята на предците ми. Но във всички морета на света има само един Бял дявол. И той живее тук, под тази яхта, ловува точно в тези води.

Каубоят се поколеба. Насиненото му око трепна.

— Не е вярно — каза той. — Не съществува. — Изведнъж ножът му се озовава на гърлото на Белочек. — Но ето това съществува.

— Почакай! — казах и скочих на крака. — Вярно е. Вече загубихме един гмуркач. Преди два дни. Беше наш приятел. Слезе долу и не се върна.

Хосе се втренчи в мен, острието на ножа още притискаше гърлото на Белочек. Обърна се, когато Рок също стана прав.

— Видяхме го — каза Рок. — Снощи, по време на бурята. Изскочи от водата точно когато ни удари гръм.

— Така е — потвърдих. — И двамата го видяхме.

— Беше огромен — продължи Рок.

Хосе ни разглеждаше внимателно.

— Цветът. Какъв цвят беше?

— Бял — казах.

— Целият?

— Бял като задника ми — отвърна Рок.

Хосе свали ножа. Лицето му бавно се разтегна в усмивка. Очите му заблестяха от учудване. Местеше поглед от единия на другия.

— El Diablo Blanco. Белият дявол, така ли?

— Si, si! — казах аз с ентусиазъм. — Белият дявол.

Той се обърна и насочи дулото към мен.

— Значи трябва много да внимаваш, амиго, когато се гмурнеш да вадиш златото.

 

 

Очите на рибите са отстрани на главите им. Виждат в две посоки едновременно, виждат почти всичко около себе си, напред и назад. Понеже са жертви на хищници и живеят в постоянен страх, затова и развиват предпазно всеобхватно зрение. Мислех си за това, докато плувах във водата и ги гледах как преминават през моя тесен зрителен периметър. Човешкото зрение е ограничено, а като му сложиш и маска за гмуркане, която затваря и периферната видимост, става още по-зле. Виждаш само това, което е точно пред теб, и то само на 4–5 метра. Горе, долу, настрани — ставаш уязвим и от четирите посоки, сляп си като червей, закачен на кука.

Ева искаше да дойде с мен, но каубоят не й позволи. Каза, че ако не се върна, ще се наложи да я убие.

— И тогава какво? — попитах. — Рок не може да се гмурка и него ли ще убиеш?

Идиотът щеше да се окаже с яхта, пълна с трупове и злато, до което няма достъп. Тази перспектива можеше и да го откаже от прибързани действия, но пък не бях сигурен, че е способен на рационално мислене. Човек, който насочва пистолети и ножове към хората не е от тези, които живеят разумно. Каза ми да си затварям устата и да слизам във водата, след това ме побутваше с пистолета, докато се гмурна. Сега аз трябваше да постъпя разумно. Освен ако не ми се появяха очи от двете страни на главата.

Оглеждах водата колкото мога по-внимателно и се спусках в дълбините. Ако скатът бе наоколо, не издаваше присъствието си. Може би не можеше да погълне повече от двама гмуркачи на ден. Със сигурност нямаше място за…

Какви ги мислех? Нали скатовете бяха, безопасни? Белият дявол е местна легенда, мексиканска версия на чудовището от Лох Нес. Спомних си дребната индианка, която продаваше мъниста на плажа на Бока. Тя първа го спомена, сякаш за да ни предупреди. Накрая ми даде зловещия подарък. Тази сутрин, като си обличах банския, инстинктивно си сложих кръста, който тя ми подари. Сега го стисках и се молех сребърната дрънкулка да ме спаси.

Не ставай глупав, казах си. Белочек се бореше за живота си и се хващаше за сламки. Какво би могъл да знае той за Белия дявол? Живял е на Карибите, на хиляди мили от тук. Взел е един местен мит и се опитва да се възползва от него. Хитър ход, с който остана жив, поне засега. Чудех се какви ли номера бе намислил още.

Но Белият дявол не можеше да е само мит. През процепа на кораба го бях видял да плува, с Рок го видяхме да се издига в бурята. Но можеше ли скатът да убива? Как иначе да си обясним изчезването на Кенди и Гонзало, да не говорим за Дъф? Какво им се бе случило и на тримата?

Въпросът ме изпълни с параноя. Водата беше като жива от всичките сенки и отблясъци и скритите дебнещи същества, които не виждах. Взирах се внимателно в мрака и търсех някакви подозрителни очертания, когато риба с форма на тиган мина на около метър от лицето ми и ме подплаши. Сребристият морски обитател се стрелна на зигзаг, погледна ме първо с едното, а после и с другото си око, сякаш не се доверяваше само на едното от тях. Също като тази обзета от паника жертва на хищниците и аз се замятах в опита си да огледам всички посоки наведнъж, преди да се скрия и да се почувствам защитен в корабокруширалата развалина.

Към дванадесетия метър стигнах до стръмната скала, която водеше към „Аргонавт“. Надолу по гранитното й лице течеше тинест поток, породен от водовъртежа на снощната буря. Влязох в него и се спуснах в мрачната вода. Оказа се странно успокояващо — щом аз не виждам нищо, значи и мен не могат да ме видят.

Изведнъж пред мен се появи развалината. Беше сгушена на ръба на скалистата морска пропаст и като библейско чудовище зееше в пустота, неподвижна и тиха. Заплувах покрай обърнатия корпус и затърсих Кенди и Гонзало. Нищо. Дори следите, които с Дъф бяхме оставили в тинята, бяха заличени от силното подводно течение. Нямаше и намек, че сме слизали долу. Приспаният кораб се беше отърсил от присъствието ни и бе потънал отново в дрямка. Насочих фенерчето си към отворите под корпуса. Оттам побягнаха риби и тинята увисна в осветената вода като прах под слънчев лъч, но пак не открих следа, сякаш долу никога не бе слизало човешко същество.

Преди дни, когато ми бе останала само глътка въздух в бутилката, се бях промушил точно през него и заплувал с всички сили, за да си спася живота. Потърсих и сега този процеп и скоро го намерих, скрит зад два големи камъка, почти по средата на корпуса. Влязох в него и тръгнах след лъча на фенера, който пак огря гората от мачти и греди, подплаши скритите риби и хвърли тъмни сенки в мрака. Каквото ще да става, казах си, минах през четвъртития отвор на товарното отделение и завъртях фенерчето наоколо. Както и преди, огромното помещение беше студено, водата в него — неподвижна, а тъмнината наоколо — непроницаема. Станах пак неспокоен. Въпреки че не го виждах от мястото, на което бях застанал, не бях забравил двуцветния череп, който Дъф намери, и се чудех дали още лежи там, насред оковите.

Нямах време сега за това. Трябваше да намеря Кенди.

Излязох заднешком през дупката и се промуших през гората от греди към задния край на кораба. При вдигнатия покрив на задните каюти легнах по гръб и се промъкнах отдолу, като задрах кислородната си бутилка в каменистото дъно. На около метър навътре намерих четвъртития отвор към офицерските каюти и се вмъкнах през него. Видях, че помещението е празно и започнах да се оглеждам за следващия отвор. Но рязко спрях, защото точно когато си мислех за намерения по-рано череп, фенерчето ми се натъкна на нещо бяло. Оказа се, че не е друга част от скелет, а чашата за бръснене в цвят на слонова кост. Преплувах покрай нея, излязох през отвора над мен и влязох в пълния с буркани килер.

И тук нямаше никого. Видях само пукнатината в стената, през която бях зърнал ската. Замислих се дали да не загася прожектора и да потърся пак тясната дупка, но мисълта да се заигравам с тъмнината ми беше непоносима. Някъде в развалината все още плуваше хлъзгавата змиорка. Когато за последен път я видях — или по-скоро, почувствах — тя беше в капитанската каюта, точно над стълбището, през което сега надничах. Изплувах бавно нагоре, като оглеждах всеки ъгъл, и рязко се оттласнах към стаята.

В лицето ми светна лъч от прожектор. Кенди? Гонзало?

Приближих се и се взрях в ослепителната светлина. Различавах само проблясването на маска, въздушни мехурчета и отблясъка на кислородна бутилка. Пулсът ми се учести. Очите ми се уголемиха.

Отсреща ме гледаше идиот със сребърен кръст на врата и фенерче също като моето. Бях застанал срещу голямо огледало, което ме показваше в цял ръст — орнаментираното суетно огледало със златна рамка, на което се бях натъкнал преди и за което бях забравил. Гледах отражението си и се чувствах като глупак. Помислих си как капитан Брага е позирал в тази стая и се е дивял на вида си точно пред това парче стъкло. Какъв мъж е този, който носи такова огледало със себе си през половината свят? Човек с безкрайно его и каменно сърце. Такъв, който, за да постигне своето, бе готов на всичко.

Оттласнах се от огледалото и се понесох през помещението, като преминах покрай разхвърляните столове, преобърнатата маса и счупената мивка. Не спирах да се притеснявам, че змиорката може да е наблизо. Ако беше, не се показваше. Може светлината ми да я е уплашила. При задната стена заплувах нагоре към тавана — всъщност пода — и стигнах до отвора, водещ към помещението със съкровището. Облак тиня се спускаше надолу през дупката. Преплувах го и показах глава през отвора. Водата в това помещение беше полупрозрачна. Утайката се бе вдигнала и не виждах нищо на повече от половин метър пред себе си. Изплувах през дупката и влязох бавно. Някъде дълбоко в мрака се показа слаба светлина. Насочих натам прожектора си и я видях по-ясно. През мъглата слабо проблясваше фенерче и очертаваше силуетите на сандъците пред мен. Странно, но лъчът не се местеше.

Потръпнах. Пак насочих прожектора и заплувах по посока на тайнствената светлина, преминавах над железните сандъци и пръснатите кюлчета злато. Сърцето ми биеше силно. Тинята още плуваше във водата, сякаш това, което я вдигаше от дъното, все още беше наоколо. За разлика от предишните помещения, тук не видях даже и една-единствена риба. Бяха много, сигурно се криеха в мрака, но по-вероятно бяха подплашени и все още не се бяха върнали. Стегнах се и продължих напред.

Сред купчината счупени дървени касетки и гниещи отломки се натъкнах на източника на светлина — изпуснато и изоставено в тинята фенерче. Все още грееше срещу стената, осветяваше заключената врата на килера и хвърляше отблясъци в мътната вода. Нямах представа чие е, на Кенди или на Гонзало, но вече беше ясно, че на каквато и опасност да се бяха натъкнали, това е станало тук, в това помещение. Взрях се в мрака и заоглеждах пространството около фенерчето за някакви следи. През лъча на моя прожектор се стелеше мътилка, а до касетките и сандъците бяха залепнали сенките им. В една от тези сенки намерих двете чанти и пакета с инструментите, разтворен на пода. Наблизо лежеше заровено в тинята длето, а до него стърчеше чук.

Когато издърпах чука и отмих пясъка, забелязах, че само сандъкът пред мен стоеше изправен. Същият, който се бях опитал да разбия, след което пропаднах в тъмнина и се залутах на сляпо в кораба. Сега катинарът беше разбит, а не бях сигурен дали от мен. Очевидно Кенди и Гонзало също се бяха ПОМЪЧИЛИ над него. Навсякъде по капака и покрай пантите отзад виждах следи от длетото им. Слепващата ръжда беше откъртена и чистият метал блестеше ярко под прожектора ми. Обзет от внезапно вълнение, изпуснах чука на пода и започнах силно да бутам капака.

Докато се борех с него, си помислих, че може да не са отстранили цялото слепване. Наложи се да оставя фенерчето и да използвам и двете си ръце. Най-накрая със стържещо пукане капакът се отмести и сандъкът зейна с беззъбата си уста. Вътре имаше само тайнствен мрак, но капакът се отвори само наполовина и отказа да падне назад. Трябваше да го държа с едната ръка и да осветявам вътрешността с другата. Вдигнах прожектора и го насочих като око в тъмнината.

Светлината се отрази в блестящото злато и се върна към мен. Не бяха монети или златен пясък, а ярки златни кюлчета, натъпкани плътно едно до друго. Гледах ги удивен и затаих дъх от изненада — върху златните тухлички лежеше изоставена водолазна маска.

Бръкнах, извадих я и пуснах капака, който се стовари с приглушено от водата тупване. Разгледах маската, но не можах да позная чия е. Всички маски бяха под наем и изглеждаха едни и същи: овално стъкло с черна гумена рамка, регулираща се каишка и клапа. Стъклото беше цяло, каишката непокътната, но беше ясно, че се е случило нещо ужасно. Веднага разбрах, че някой е загинал.

Неоспоримата истина за нечия гибел ме изпълни с нарастващ ужас. Смъртта пак бе подала глава и сега се спотайваше в мрака. Изпитах внезапно желание да избягам, да изчезна колкото се може по-бързо от тъмните води и да се устремя към повърхността. По-добре да се изправя лице в лице с дявола, когото познавах, отколкото да срещна този, когото не познавах. Каубоят със сгъваемия нож, чакащ горе, може и да не е с всичкия си, но поне имаше ясни мотиви — мъчеше го алчност и искаше да си събере дълговете. Не беше някакво призрачно подводно проклятие, което сграбчваше нищо неподозиращите златотърсачи и ги завличаше в неизвестното.

Обърнах се и тръгнах към отвора. Тогава забелязах опашката на змиорката. През мен премина тръпка на ужас.

Гледах я как се извива през лъча на прожектора ми и се шмугва в сянката на преобърнат сандък. Ако съдех по дебелината на опашката, змиорката беше огромна. Сърцето ми заби лудо. Опитах се да успокоя дъха си. Внимателно насочих фенерчето покрай преобърнатия сандък. Опашката изчезна. Последвах я с прожектора, като се борех със страха си, докато не видях краят й да се скрива в отвора долу.

Поех дъх и въздъхнах с облекчение. Върна се в капитанската каюта и кой знае какво правеше там. Сигурно се любува на себе си в огледалото. Няма значение, но ако исках да изляза от кораба, се налагаше пак да пресека пътя й.

А може би не. Спомних си за другата врата, заключената, която водеше към килера. Ако успея да счупя ключалката, ще имам и друг изход. Заплувах обратно към изправения сандък, за да взема чука и длетото. След това се понесох към изпуснатия прожектор, който осветяваше заключената врата. Ключалката беше силно корозирала, а дървото — изгнило и тънко. Оставих и моя прожектор долу и се заех за работа.

Чукането под вода е странно занимание: действието е директно насочено, но странно неефективно. Въпреки това за секунди успях да подпъхна длетото дълбоко под ключалката. Използвах го като лост и удрях здраво, докато не го преодолях. Бутнах вратата и тя се отвори широко.

От тъмнината на стаята срещу мен се надигна облак тиня. Пресегнах се да взема прожектора си. През това време забелязах в края на осветената от него повърхност нещо приличащо на почерняла плът. Взех фенерчето и погледнах по-отблизо. Беше гумен плавник, обърнат и полузаровен в тънък слой пясък. Прокарах лъча по цялата му дължина и видях, че все още е прикрепен към стъпало, а то от своя страна към космат мъжки крак.

Гонзало лежеше по корем в тинята. Кислородната му бутилка я нямаше, а косматият му гръб бе покрит с пясък. Затаих дъх, хванах го за ръката и го преобърнах. Това действие вдигна огромно количество утайка, която замъгли мътната вода още повече. Приближих се, за да разгледам по-добре, и насочих лъча на фенерчето си към лицето му. Видяното направо ме задави. Едва си поех дъх.

Маската му също я нямаше, както и едното му око и част от бузата. Змиорката бе започнала да дъвче лицето му.

Отдръпнах се и се помъчих да се преборя със задавянето. Най-накрая успях да си поема дълбоко въздух и тогава забелязах ножа в гърдите му. Беше забит под ребрата чак до дръжката.

След няколко дълбоки вдишвания се извърнах от трупа. Кенди бе свършила страхотна работа. Навярно го е изчакала, докато счупи железния катинар. Гонзало сигурно е вдигнал капака и когато е надникнал да види златото, Кенди му е свалила маската и е изскубнала регулатора от устата му. След това е взела ножа от канията на крака му и го е забила в него с всички сили.

Ако се съди по разбърканата тиня, Гонзало не се е предал бързо. Представих си го как се мята слепешком, докато мръсната вода изпълва дробовете му. Сигурно Кенди се е отдръпнала, докато той умре. След това е взела кислородната му бутилка и е избягала от помещението. След като всичко е утихнало, змиорката е помирисала кръвта му и е дошла да си похапне.

Но какво се бе случило с Кенди? И защо бе взела полупразната му кислородна бутилка? Да не би да се криеше някъде в кораба?

Тръгнах към вратата, но се спрях. Не забравях ли нещо? Обърнах се към трупа, като се стараех да не мисля за него. Хванах ножа и се опитах да го измъкна. Учудих се колко трудно беше, сякаш тялото му не искаше да го пусне. Най-накрая излезе, а след него се вдигна тъмен кървав облак. Веднага видях какво бе задържало острието. В основата му имаше дълбока извита вдлъбнатина. Когато влезе изцяло, пронизаната плът се затваря около нея. Очевидно ножът на Кенди не бе направен за пробождане, той бе направен да влезе в тялото и да остане там.

Избърсах острието в косматия крак на Гонзало. След това разкопчах канията от глезена му и я закопчах на моя. Но не върнах ножа в нея. Реших да го нося в пълна готовност в ръката си.

Тръгнах през вратата към килера, като осветявах пътя пред себе си с прожектора. Не се виждаше никаква змиорка. Изплувах надолу през отвора към офицерските каюти, след това под преобърната палуба. Отне ми още пет минути, за да претърся останалата част от кораба. Видях купчината окови, струпана от Дъф, и полузаровения човешки череп. Видях веригите, висящи от преобърнатия под, слоя камъни и чакъл (за който Ева ми бе обяснила, че е баластът на кораба) и натъпканите на носа каюти за екипажа. Ни следа от Кенди. Когато най-накрая изплувах през дупката в носа, нямах никаква представа къде може да е отишла.

За миг повисях така сам във водата. Под мен скалата се спускаше в неизбродима бездна. На петнайсет метра над мен проблясваше слабо повърхността. Зад мен зееше безмълвната развалина на кораба, а пред мен се простираше огромният открит океан. Кенди бе взела кислородната бутилка на Гонзало. Вероятно е искала да остане под вода по-дълго. Но защо? И къде? Бяхме на около миля от брега, сушата бе прекалено далеч, за да доплува до нея под вода, дори и с двете бутилки. Ако се покажеше на повърхността, щяха да я забележат. И защо ще й е да излиза на брега? Със сигурност мрачното ми приключение на плажа я е разубедило да го прави.

Пак се зачудих за ската. Дали пък Кенди не се бе опитала да доплува до повърхността като Дъф, който така и не успя да се върне до нея? Колкото повече си мислех за тази възможност, толкова по-абсурдна ми изглеждаше. Кенди току-що бе светила маслото на партньора на каубоя. Ако се върнеше на яхтата без него, той със сигурност щеше да опре сгъваемото острие в гърлото й.

Ако не се бе вдигнала на повърхността, нито бе слязла надолу, нито се бе върнала, оставаше само една възможност — тръгнала е в посоката пред мен. Но там нямаше нищо, само безкрайна вода…

И „Орхидея“.

Ето къде е отишла! Разбира се! Единственият й шанс беше да се скрие на кораба. И той със сигурност имаше работеща радиостанция, може би и оръжие, или нещо друго, което можеше да се използва срещу Хосе.

Трябваше да я намеря и да й помогна. Корабът бе закотвен на не повече от стотина метра в западна посока от „Магьосник“, по-навътре от брега. Определих посоката с компаса на китката си и заплувах веднага нататък, далеч от скалата и зеещия „Аргонавт“, право в открития океан.