Дейвид Ангстън
Златният дявол (16)

Живот след смъртта

Чувал съм за бялата светлина, пеещите ангели, починали роднини и приятели, които те чакат, за блаженото чувство на облекчение и спасение. Мога да свидетелствам, че всичко това ми се случи. Над мен засия бяла светлина, в ушите си чувах ангелски гласове, в далечината виждах да ме чакат познати силуети, а божествена прегръдка вдигна в небесата уморената ми душа. Пламтящата коса на Кенди ме водеше нагоре, Дъф и Рок пърхаха като херувимчета на повърхността, а огромната прегръдка на Белочек ме извади от водата. Пеещите ангели? Може би беше пърпоренето на аварийната лодка, която ни чакаше, за да ни отведе на яхтата.

Белочек внимателно ме постави на седалката и започна да сваля екипировката ми. Рок и Дъф хвърлиха плавниците си на дъното на лодката и с огромно усилие се прехвърлиха през борда. Опитах да се надигна и да кажа нещо, но не можех да произнеса и дума. Все още чувствах ледената прегръдка на водата, а един остатъчен световъртеж ме връщаше обратно в тъмнината.

— Добре ли е? — попита Дъф.

Белочек провери очите ми, като вдигна клепачите с върха на палеца си. После ме погледна съсредоточено и ме потупа по бузата.

— Ще се оправи — каза.

Рок седна целият вир-вода на пейката зад мен и сложи ръка на рамото ми.

— Имаш късмет, че те намерихме — каза той. Натисна копчето на регулатора ми и от него със съскане изскочи леко компресиран въздух. — Кислородът ти свършваше.

— Ева — промълвих. Опитах се да се изправя, но се подхлъзнах и се строполих на седалката. — Аз никога…

— Всичко е наред — каза Белочек и ме подпря. — Поеми дълбоко дъх. Успокой се. — Седеше срещу мен и ме гледаше внимателно.

Пръстите с червени нокти на Кенди издърпаха кислородната бутилка на Ева през борда и я поставиха в ръцете на Дъф.

— О, боже! — промърмори той и я постави внимателно на дъното на лодката.

Гледах я ужасен. Беше наистина жестоко удряна, а закопчалката — изтръгната. Не си го бях въобразил. Кенди подаде своята бутилка и плавниците си на Дъф и с лекота се прехвърли през борда.

— Намерихме го на склона на 25 метра дълбочина — каза тя. — Сигурно е припаднал и се е изтърколил. Стискаше бутилката в ръце.

— Има ли там долу нещо друго? — попита Рок.

— Нищо — каза тя, докато сваляше останалата си екипировка. — Само много мътна вода. — Седна на кърмата и запали мотора. Включи на скорост и насочи лодката обратно към яхтата. След секунди се носехме по водната повърхност.

Белочек се взираше в кислородната бутилка.

— Какво се случи? — попитах с все още слаб глас.

— Помислихме, че сме те изгубили — отвърна той. — Кенди обаче видя мехурчетата ти въздух през бинокъла.

Дъф седна до мен.

— Добре ли си, Джак?

Обърнах замъгления си поглед към него.

— Няма я — промърморих.

— Кой? Ева? — той посочи с брадичка зад мен. — Я погледни.

Обърнах се и надникнах през рамото на Рок към бавно приближаващия „Магьосник“. Нямаше как да сбъркам приличащия на пясъчен часовник силует срещу слънцето. Беше застанала на парапета с отворена копринена блуза, покриваща банския й. Мокрите й къдрици бяха полепнали по лицето. Усмихна се като ме видя. Кучето излая.

Гледах я невярващ. Май наистина бях умрял и бях отишъл на небето. Ева беше жива и здрава и изглеждаше страхотно. Махнах й едва-едва и се усмихнах с половин уста. После се обърнах и погледнах объркано кислородната бутилка.

Белочек я вдигна от дъното на лодката и внимателно я огледа.

— Предполагаемата ни котва — каза. — Никой от вас не откри истинската. Може би тази кислородна бутилка е отклонила магнитометъра.

— Но ако не е на Ева, тогава…?

— … Е на брат ти Дан — каза успокоително Белочек. — Може да е същата бутилка, с която е слязъл в дълбокото. — Той внимателно я постави в скута ми. Тежкият метал все още беше студен като океана. Потръпнах.

 

 

Лекарят ми използва точен медицински термин за състоянието ми. Сетих се за него, за да обясня страховития епизод долу, като преди това обясних как също като майка ми и дядо ми винаги съм имал изключително ниско кръвно, което очевидно е усложнило ситуацията. Разказах как прекалено много стрес, болка, страх или умора могат да претоварят нервната ми система, да забавят ударите на сърцето ми, да свалят кръвното ми в петите, да стиснат гърлото ми, да източат кръвта от главата ми и да ме свалят на земята като ударен от гръм. Но както Дъф и Рок знаеха от години, така и Белочек и дамите бързо схванаха, че „вазовагален синкоп“ е само един купешки термин за припадък. Ако се съдеше по усмивчиците, които си размениха Кенди и Ева, вместо да обяснявам проклетото нещо, можех просто да помахам с ветрило, да си взема гергефа и да се оттегля в салона на чай. Сега, когато срамната ми тайна излезе наяве, никой не искаше да повярва на разказа ми за дяволската разкапана глава. Истината беше, че и аз вече не бях сигурен в него. Дали беше човешка глава, или… нещо друго? Дали я видях, преди да припадна или след това? Колкото повече си мислех, толкова повече бях склонен да вярвам, че е напълно възможно да съм си въобразил. И при предишни припадъци съм имал страховити кошмари. Може да е просто още един вазовагален сън. Ако не бях донесъл кислородната бутилка със себе си, можех да се усъмня и в цялата история.

Но се беше случило нещо, което ме караше все пак да вярвам в случката под водата, то беше по-реално от счупената кислородна бутилка и погнусяващото усещане от докосването до размекната плът. Случи се на повърхността малко преди с Ева да се гмурнем. За да убият времето, Белочек и момчетата залагаха песос на покер, а Кенди четеше евтино криминале за бавноразвиващ се сериен убиец, който гони сляпо момиче на ски в Аляска. Според Рок Белочек беше добър играч и бързо ги обрал с десетина игри на 21. После им върнал парите и започнали нова игра.

Рок точно цепел, когато внезапно чули пляскане във водата. Отначало помислили, че е скачаща риба, но после Кенди видяла малка рибарска лодка с двама мексиканци, които усърдно гребели към брега. Извикали им на английски и испански, но не получили отговор. Рок ги разгледал с бинокъла. Каза, че единият бил негър с права коса, подстригана на паница като на индианец. Другият не могъл да види, лицето му било скрито под сомбреро. Рок каза, че не забелязал никакви рибарски мрежи или въдици, но пък може да са били скрити на дъното на лодката. Гледали ги как гребат към града, докато им писнало. Тогава Кенди отворила пак криминалето, а момчетата се върнали към играта.

Историята ме накара да се замисля. Възможно е мъжете от лодката да са хвърлили нещо във водата. Може би главата.

По-късно слязохме долу, момичетата приготвяха обяд. Ева мачкаше авокадо на пюре, а Кенди белеше скариди. Дъф се мотаеше около тях, даваше лоши съвети и си крадеше от храната, а аз започнах пълен с предположения спор с Рок.

— Възможно е главата да е на Дан — казах.

— Каза, че имала рога. И косата била бяла.

— Беше разложена. Може би е хвърлена там от месеци.

— Обаче — рога?!

— Е, да де… — Звучах налудничаво като мама. — Може би пък рогата ми са се привидели.

Рок се изхили, а Дъф направо се засмя.

— Може пък да ти се прави секс.

Това накара Ева да се изкикоти. Кенди й прошепна нещо на ухо и Ева избухна в смях.

— Какво каза?! — попита Дъф, правейки се на шокиран. — Не мога да повярвам, че го каза, Кенди! Не вярвах, че си такова момиче. — И ми хвърли хитър поглед.

Момичетата се превиваха от смях. Кенди цвърчеше като дяволче.

— Какво каза тя? — попитах аз.

Кенди го заплаши с вилицата.

— Не беше предназначено за твоите уши!

Рок се тъпчеше с картофки.

— Чух я какво каза — изломоти той. — Шокиращо.

— Кажи ми какво каза, Кенди.

— Недей! — каза Ева и покри ушите ми с мокрите си ръце. — Страда от вазовагална припадъчна болест…

— Припада, когато му се прави секс! — изсмя се Дъф.

— Какво каза тя, Дъф?

— Не мога да ти кажа, Джаки!

Канди ни изгони от трюма.

— Всички — вън! Веднага! — нареди тя. — Прекалено много готвачи се събрахте.

— Стига де, Кенди!

— Вън! Вън!

 

 

Белочек бе ходил да плува с кучето и току-що се бе върнал. Седеше на ръба на палубата, а черният лабрадор лежеше до него. Соленият неподвижен и влажен въздух бе изпълнен с миризмата на мократа кучешка козина, земен аромат, който изглеждаше съвсем не на място толкова далеч от брега. Белочек бе облечен в тензухен кафтан с качулка като на монашеско расо, която бе вдигнал на главата си. Беше се навел над по-ниското перило, мократа му дреха се издуваше от вятъра, а той клатеше висящите си крака, от които капеше вода. В ръцете си държеше чаша с кехлибарена течност и разсеяно се взираше във вълните.

Бе обещал да минем отново през същото място и пак да потърсим мястото на корабокрушението след обяда. Но сега по всичко личеше, че иска да остане сам и се боях, че се натрапваме на усамотението му. Всички мълчахме, но постепенно присъствието ни го извади от съзерцанието.

— Е — каза той, като едва ни погледна. — За какво беше целият този смях?

— Не искат да ми кажат — отговорих.

— Мръсна шегичка — обясни Дъф.

Белочек отпи от чашата.

— Пазете се от жените демони — каза той мрачно. Мъжете са създадени, за да бъдат поглъщани от тях.

С Рок и Дъф се спогледахме.

— Идват като тигри, бягат като овци. — Белочек вдигна глава и обърна към нас засенченото си от качулката лице…

— Vagina dentata. Да знаете, че путките им имат зъби.

Чудех се какво пие. От начина, по който ме погледнаха Рок и Дъф, разбрах, че и те се чудят същото. След тази енигматична шегичка, никой от нас не се сещаше какво да каже, затова реших да променя посоката на разговора към друго мое тревожно предположение.

— Г-н Белочек? Знаете ли дали тук има акули?

— Разбира се, че има — отвърна той. — Като навсякъде другаде.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Долу нещо предизвикваше водовъртеж. Не знам какво беше, но направи страшна водна буря. Не виждах на една педя пред себе си.

— Не думай! — каза Рок. — Подводният дявол на праха.

— Наистина го видях, Рок.

— Може да е било подводно течение — каза Белочек. — В такова място има много подводни течения. Влизащата вода трябва да излезе по някакъв начин. Забеляза ли промяна в температурата?

— Ами… да. Но мислех, че ми се е сторило. Че ми пада кръвното.

— Може и така да е било. А може да е било и подводно течение.

Наистина бях почувствал водата да се движи. Последното, което си спомнях беше силен прилив, който ме събори.

— А какво ще кажете за кислородната бутилка? — попитах. — Тя не беше счупена от течението.

— Нямам представа — отвърна той. — Може и сам да я е отрязал, но… не знам защо.

Дъф имаше предположение.

— Може бутилката да не е струвала, Джак. Стара, счупена мексиканска бутилка под наем със скъсана закопчалка. Може на Дан просто да му е писнало от нея и да я е изхвърлил през борда.

— Съмнявам се — казах сериозно, после добавих: — Мисля, че там долу има нещо.

Четиримата се взирахме мълчаливо във водата. Тя изглеждаше някак си различна, по-мътна и зловеща. Белочек си промърмори нещо под носа. Чух думата „дракон“.

— Какво казахте? — попитах.

Вдигна очи към небето, сякаш следваше някаква въздушна мисловна нишка.

— Твоят вазовагален синкоп ми се струва доста интригуващ — каза той.

Отвърнах му, че според мен е досаден. Той предложи друга гледна точка.

— Чудя се дали припадъкът си няма цел. Прилича на самоналожен сън.

— Едва ли мога да го контролирам — казах.

— И сънят не е изцяло под наш контрол. Съзнанието ни неохотно се предава на една временна смърт. Никой не знае целта му. Мозъчно възстановяване? Извънредно обработване на данни? Може да има и еволюционна функция — наложена неподвижност. Сънят като начин на оцеляване. През късния мезозой студенокръвните влечуги управлявали света, а нашите предци, бозайниците, се криели по дърветата, парализирани до безсъзнание. Будели се през нощта и под прикритието на тъмнината слизали и крадели яйцата на хищниците.

Белочек се загледа в кехлибарената си напитка.

— Може би периодично се будим от сън, за да бъдем предпазени от изяждане. Ето откъде идва съдържанието на кошмарите. Откакто могат да говорят, децата непрекъснато разправят, че сънуват чудовища.

Чудовища. Думата увисна във влажния въздух като миризмата на мократа кучешка козина. Белочек май си говореше сам, като че ли не го интересуваше кой го слуша. Може би намекваше, че просто съм сънувал, че моят „дявол“ е детски кошмар. Или предполагаше, че някои сънища са като наяве. Нямах представа какво иска да каже. Главата му бе скрита в качулката на кафтана, дори не виждах лицето му. Но гласът му звучеше хипнотично. Държеше ме в ръце точно както стискаше чашата си.

— Сънят — продължи той — е рудиментарна историческа останка, сънищата са утайката на страха. И това след шест милиона години на земята. Паметта на жертвата е дълга. — Той отново отпи бавно от питието и се загледа в отражението си във водата.

— И какво общо има това с моя припадък? — попитах.

— Какво ли не. Или пък нищо. — Той ми хвърли поглед, засенчен от качулката. — Твоят проблем ме връща към легендата за гърците. — Пак се загледа в движещото се отражение. — За да не зърне вкаменяващия поглед на медузата Горгона, Персей го отразил в щита си. Когато преминавал покрай осеяния с кости бряг на сирените, Одисей запушил ушите на моряците си и се вързал за мачтата. Как иначе да чуе песента им и да оцелее? Със затворени очи, със запушени уши, вързани — така тези древни герои се защитавали от създадените от самите тях сурогати на съня.

— Пазете се от жените демони? — Дори Дъф се бе заслушал.

— Пазете се от красотата и ужаса на природата. Розата привлича погледа, а бодлите й — кръвта. Подмамени с обещание за удоволствие, влизаме в неизвестното, в terra incongnita. Можем само да си представяме какво ще срещнем там. И така, на празния край на морската карта, изписали отровно предупреждение: Тук има дракони.

Думите пак увиснаха във въздуха. Четиримата седяхме втренчени във водата и вълните.

Изведнъж пронизителният писък на Кенди сякаш блъсна чашата от ръката на Белочек и тя изчезна с плясък.

— По дяволите!

Кенди се изкачи от кухнята, отметнала глава в заразителен смях, почернелите й от слънцето гърди се тресяха. Носеше поднос със сотирани скариди и затоплени във фурната тортияс, малки зелени топчета гуакамоле^[1] и червена салца, както и купчини чушки и пържени картофки. Кикотещата се Ева я следваше с гарафа, пълна с маргарита, и шест пластмасови чаши. Жени демони? Не мисля. Дори капитан Белочек, нашият енигматичен монах, се оживи от жизнерадостната гледка, която представляваха, или пък скаридите го вдигнаха на крака, не знам. Свали си качулката и се нахвърли върху подноса на Кенди.

— Драконите да вървят по дяволите — обяви той. Взе една капеща от сос безпомощна скарида и я разкъса със зъби.