Дейвид Ангстън
Златният дявол (32)

Черен вятър

Отначало помислих, че е зрителна измама.

В бързината да напусна „Орхидея“, не бях избърсал слюнката от маската и на четири метра под водата, когато стигнах на половината път до „Магьосник“, стъклото бе започнала да се замъглява и да пречи на видимостта ми. Една от фигурките, които се появиха пред очите ми, изведнъж се превърна в плътно бяло петно, приличащо на ярка луна във вечерното небе или на монета на дъното на океана. Петното ставаше все по-голямо и приемаше все по-зловеща форма. Когато осъзнах какво виждам, беше прекалено късно да бягам. Спрях да плувам, увиснах във водата и се взрях притихнал, пълен с нервно очакване.

Скатът изплува от някаква незнайна дълбина. Как иначе да обясня колосалната промяна в размера му? Не бях готов за тази грамада — нито от мига, в който го видях през процепа на разбития кораб, нито дори в бурята. Беше най-голямото живо същество, което бях виждал. Размерите и мощта му ме изпълваха със страхопочитание, което разтърсваше тялото ми до основи със студени тръпки. Движеше се със забележителна скорост. Гледах го през замъгленото стъкло на маската като през купчина облаци как се надига от дълбините като призрак от нечий кошмар. За секунди стигна до мен. Зловещ и нереален, приличаше на извънземно, изпуснато от ада отвъд естествения свят. Не можех да помръдна, а не се и опитвах. Присъствието му ме смазваше. Огромният звяр се завъртя около мен и ме погледна в очите. Самият той имаше грамадни очи от двете страни на устата си. Големите им черни орбити не задържаха никаква светлина и не издаваха никакви емоции. Движеха се независимо като отделни същества, надничаха изпод отпуснатите клепачи, набръчкани от старост и грижи. Под очите се подаваха дълги бели рога от нагърчена плът, които сочеха напред като опипващи пръсти. От пастта му висеше яркочервен език, който приличаше на заплашителните зъби на пепелянка или на огнен дъх на дракон.

С небрежно загребване на разперените си криле скатът се насочи към повърхността и изскочи над главата ми. Огромните му криле закриха дневната светлина и аз потънах в сянката на внезапно потъмнялото му тяло. След това съществото се спусна покрай мен, крилете му отново станаха бели и пред очите ми се появи туловището му, древно и набраздено като лунна повърхност или като наяден от времето фосил. Появи се и дългата като камшик бяла опашка, съставена от твърди прешлени. Изглеждаше старо като самия океан. Когато пак погледнах черните орбити на очите му, се почувствах сякаш се взирам в произхода на времето, в голямото черно нищо, от което е родено всичко. В тях бе скрита древна мъдрост, безкрайна и непознаваема. Съзнание, по-голямо от самия живот, което се докосваше до това, което лежеше отвъд него — огромната мъртва вселена, дълбините на безкрайното море.

Скатът бавно се завъртя и започна да ме обикаля, този път в замислена хоризонтална орбита на границата на видимостта ми. Меките податливи перки се сливаха с мътната вода, появяваха се и изчезваха, сякаш самият океан приемаше различни форми, израстваха му перки, които после анихилираха, танцуваха безкрайния танц на сътворението, влизаха и излизаха от нищото. Ефектът беше хипнотизиращ. За един дълъг миг забравих къде се намирам, какво правя и в каква опасност се намирам. Във водовъртежа от светлина започнах да приличам на съществото пред очите ми, бях наполовина направен от нищо и наполовина от плът.

Но когато чудовището тръгна пак към мен, сетивата ми се върнаха. Усетих студенина, затаих дъх и се взрях през замъгленото стъкло на маската. Осъзнах, че това неземно, илюзорно, изскочило от нищото същество беше напълно способно да ме погълне цял. Приличащата на пещера уста се приближаваше към мен. За него бях малко по-голяма заблудена риба. За пръв път се сетих за ножа на крака си и посегнах да го извадя от канията. Но нещо привлече погледа ми и ме накара да замръзна — кървавият език в устата на ската.

Капки кондензирана пара се стекоха по замъгленото стъкло на маската и аз с внезапна яснота видях белия връх на аления език. Свих се от ужас. Това не беше език, а откъснатата глава на Кенди с потъмнели очи, а излизащият от пастта огън беше косата й!

Сигурно е пищяла, когато съществото я е погълнало. Устата й бе застинала отворена. Тялото й е било разкъсано, маската — свалена, а очите й замръзнали в ужас. Ръцете й висяха счупени отстрани. Кръвта и животът й бяха изтекли от лицето, но дългата й коса се вееше като адски огън.

Приличаше на женската фигура на носа на кораба, на самия Сатана.

Извадих ножа, оттласнах се бясно и заплувах напред и надалеч. Ужасяващата муцуна на ската пропусна крака ми, но уцели глезена ми и ме изхвърли над себе си. Тялото му се плъзна под мен и аз забих ножа в плътта му. Острието прониза твърдата кожа и аз изпуснах дръжката. Обърнах се и видях как тя отплува бързо надалеч, подавайки се от широкия бял гръб на чудовището. Скатът изчезна в мрака.

Изчаках за момент. Отчасти не помръдвах, защото бях скован от шок и ужас, и отчасти заради странния прилив на вълнение, който ме обзе. Дишах дълбоко, за да успокоя дъха си и се взирах да видя дали няма да се върне. Водата отвъд видимостта ми сякаш оживя от невидими криле. Обърнах се бавно и се огледах през мътилката. Не трябва да му позволя да ме издебне отзад, помислих си. Сигурно така е изненадал Кенди. Плувала е към отдалечената „Орхидея“, съществото се е появило и я е сграбчило отзад. Смачкало я е в пастта си и е поело към дълбокото, убило я е в мрака с покачващото се налягане. Чудех се колко дълго я е държало там долу. И колко дълбоко се е спуснало. Както и къде я носи сега. Скатът нямаше как да смели човешки труп. Дали щеше да я изхвърли в плиткото и да я остави да изплува на брега? Още един зловещ подарък за градските старейшини?

Скатът се появи в далечината. Пак се бе насочил срещу мен и с всяка изминала секунда ставаше все по-голям. Сякаш привличаше цялата светлина във водата и я всмукваше в призрачното си туловище, за да захрани безкръвното му сърце. Огромният звяр плуваше право към мен мощно разперил перки. Лицето на Кенди ме гледаше от муцуната му.

Вече нямах нож, нямаше как да се боря с него. Импулсивно посегнах към сребърния кръст на шията си, сграбчих го и скъсах кожената каишка. Стиснах кръста и се прицелих с него да пронижа окото на Белия дявол.

Но когато видя ръката ми да се вдига, скатът забави ход. Извърна огромната си муцуна и лениво премина покрай мен. Едното му гигантско око се плъзна пред лицето ми. Процеден лъч светлина се отрази в кръста и заблестя към него. Видях как от бездънната тъмнина на окото му лъчът се върна обратно към мен.

Скатът се обърна назад.

Заплува, без да бърза в далечината. Не се върна. Просто изчезна.

Белият дявол го нямаше. Бях пощаден още веднъж. Трептящите светлини във водата покрай мен танцуваха по сребърния кръст. Притиснах магическия амулет към гърдите си. Ако оцелея от цялото това приключение, ще намеря дребната продавачка на мъниста в Бока и ще й дам цяло златно кюлче!

Завързах отново безценния кръст на шията си и продължих да плувам на изток. Трябваше да се върна на „Магьосник“. Всеки миг „Орхидея“ щеше да избухне.

 

 

По целия път към яхтата повече не видях ската. Когато излязох на повърхността на двайсетина метра от кърмата, бях сигурен, че съществото вече е напуснало околността. Или е отишло да повърне Кенди.

Доплувах до задната страна на яхтата, сграбчих висящата стълба и хвърлих маската и плавниците си на борда. Никой не ми предложи помощ, докато се борех със стълбата. По лицето на Ева се изписа облекчение, че ме вижда, но тя не каза нито дума. Рок седеше с каменно лице и притискаше корема си, а Белочек, все още вързан за стола, не можеше да се извърне. Хосе сигурно им е заповядал да не мърдат. Самият той надникна през рамо към мен, докато се изкачвах целия вир-вода на палубата. Свалих си колана с баласта и когато видя, че не нося злато, ухилената му физиономия се превърна в намръщена гримаса.

— Ти си шибан cabron^[1], също като брат си.

— Не се тревожи — казах, сърцето ми блъскаше като развален мотор. — Има много злато.

Той размаха оръжието си.

— Тогава защо не носиш?

Ушите ми бяха пълни с вода, кръвта в главата ми пулсираше и затова гласът му ми прозвуча тихо и далечно. Свалих кислородната бутилка и разкопчах датчика за дълбочина и компаса от китката си. С цялата небрежност, на която бях способен, казах: — Малко се разсеях. Ако случайно си забравил, двама души току-що се разделиха с живота си там долу.

Хосе продължаваше да ме гледа гневно. Очите му приличаха на очите на момичето, с постоянно разширени зеници от предозиране с крек. Точно над рамото му виждах чакащия кораб „Орхидея“. Примъкнах се през издигнатата палуба, за да съм достатъчно близо да го ударя. Надявах се, когато моментът настъпи. Рок да ми помогне.

— Бил е Белият Дявол — казах. — Скатът. — Вдигнах краката си на задната пейка на мостика. — Видях го със собствените си очи. Убил е и двамата. Погълнал ги е живи. След това се втурна след мен.

Хосе не ме слушаше. Гледаше крака ми.

Наведох очи. Канията на ножа бе привързана на прасеца ми. Бях забравил да се отърва от нея.

Хосе вдигна пистолета си.

— Шибан cabron.

Престорената ми небрежност бързо се превърна в паника.

— Не е това, което си мислиш — защитих се.

— Не си взел ножа на Гонзало?

— Не — отвърнах. — Искам да кажа — да, но…

Той насочи пистолета към главата ми.

Рок се изправи.

— Ей…

С лявата си ръка каубоят пусна острието на ножа си навън. Ева извика. Рок остана неподвижен. Всичко се повтаряше отново.

— Не съм го убил — казах. Целият треперех.

Той притисна дулото под брадичката ми. Лицето му бе на сантиметри от моето.

— Не си го убил?

— Кълна се, че не съм.

В скута ми капеше кръв.

— Кажи ми тогава, гринго, как си поряза носа?

Пипнах го и установих, че целият е в кръв.

— Белият дявол, казах ти…

— Дръжки!

Произнесе го „дръшки“ и за миг си помислих, че имам въшки в косата.

— Не — отговорих му. — Така е. Никакви дръжки, не лъжа, кълна се. — Погледнах нервно към „Орхидея“.

Той повдигна брадичката ми с пистолета.

— El Diablo Blanco.

— Si. Белият дявол — казах.

— Той уби Гонзало.

— Si, si. Гонзало.

— И червенокосата?

— И нея я е убил.

— Но не е убил теб.

— Не, не ме уби.

Хосе натисна пистолета и повдигна още повече брадичката ми.

— Защо? — попита той. — Защо Дяволът не те е убил?

Очите на каубоя бяха черни като на ската. Взираха се в моите със същия празен поглед. Докато гледах тези безизразни черни дупки, изведнъж осъзнах, че трябва да му кажа истината.

— Кръстът — казах.

— Кръстът?

— Si. — Посегнах към медальона си и му показах сребърния кръст.

Той го гледаше леко объркан. След това вдигна очи към мен и ми се изсмя в лицето.

— Казвам самата истина — настоях.

Той не спираше да се смее и да размята във въздуха счупените си зъби. Обърна се към Рок, сякаш за да сподели шегата с него. Но на Рок историята му беше по-скоро странна, отколкото смешна. Гледаше ме все едно съм си изгубил разсъдъка.

— Кълна се в Бог, че е самата истина — казах.

— Истина, истина, verdad! — С едно бързо движение Хосе отряза медальона от шията ми. Все още се смееше, когато го взе във въоръжените си ръце — в едната имаше нож, в другата — пистолет. Сребърният кръст се поклащаше и блестеше в тях, все едно бе част от разбитата му усмивка. Воден от внезапен импулс, той хвърли медальона във водата. С него замина и усмивката му.

— Искаш ли да знаеш истината, гринго? — И той бутна пистолета в ухото ми. — Сега ще ти покажа истината.

Смъртта ме бе доближавала неведнъж през последните няколко дни. А сега ме гледаше право в лицето. Чудех се дали да затворя очи — нямаше зад какво друго да се скрия. Не ставаше въпрос вече за нелепи шеги, съшити с бели конци лъжи, нито дори за полуистина като моя кръст от Бока. Погледнах каубоя в очите и неговата простичка истина ме свари неподготвен. Осъзнах, че смъртта идва по-лесно от живота. Нищо не можех да направя. Нямаше нужда да затварям очи. Не се налагаше да искам прошка от Бог. Дори нямаше защо да чакам. За смъртта времето не съществува. Дори най-дългата завършва в един кратък миг. Тиктакане на часовник, отгръщане на страница, дръпването на спусъка. Така нареченото „преминаване“ в тъмнината. Мигът иска само да му дадеш свободата да се случи. Трябва просто да се дръпнеш от пътя му, а това става като не помръдваш от мястото си.

Така направих и аз. Не затворих очи. Гледах право пред себе си. Виждах само черните очи на Хосе, разширените му от дрогата зеници и тъмната му жажда за смърт. Чувах глухото потракване на барабана на пистолета в ухото си, беше като рев от празна раковина или заглъхващия звук от вълните, когато заспиваш. Обгърна ме океан от тъмнина и си спомних за кръвта на момичето, която изтичаше в краката ми, за черния лабрадор Гракхус и нескончаемия му лай, за Ева във водата и черните пипала на косата й, за белег във вид на череп в пясъчен часовник, за песента на черния свещеник в Пунта Пердида, за клоните, протегнати към осветения от луната прозорец, за старицата в наметалото с вдигнат в ръката нож, за трупа с огнена коса в дълбоката паст и за порта, която се затваря като вратата на ада.

Нямаше защо да затварям очи, тъмнината ми ги затвори.

Експлозията се случи точно когато припаднах на палубата и ехото й прокънтя край мен. Чух Ева да пищи и каубоят да вика, тялото ми бе разтърсено от изстрели. Отломките заваляха над нас като конфети от небето, а Рок се оказа върху мен. Притискаше корема си и произнесе името ми, след това над него се понесе черен вятър.

 

 

Когато дойдох на себе си, към небето се извиваше черен дим, който засенчваше слънцето и се стелеше като гъста мъгла по палубата. През водата виждах оранжевите пламъци и издигащия се пушек от бързо потъващия кораб „Орхидея“. Бил съм в безсъзнание за секунди, но всичко се бе променило. Каубоят бе проснат на издигнатата задна палуба, а в гърлото му имаше дупка от куршум. От напоената с кръв риза предположих, че гърдите му са разкъсани от още куршуми. Черната му филцова шапка лежеше над главата му и спираше изтичащата кръв. Тупето му бе паднало и се вееше на бриза. Нямах причини да се съмнявам, че е мъртъв.

Не бях толкова сигурен за Рок. Той лежеше свит на пода зад Белочек. Ева трескаво го дърпаше и се бореше с едрото му тяло, а револверът на Хосе още беше в ръката й. Изтърколих се от пейката и отидох да й помогна. Издърпахме ръката му под тялото, изправихме краката и го преобърнахме по гръб. Сгъваемият нож се бе забил под ребрата му и той хъркаше и се давеше в кръв. Опитах се да му помогна да си поеме въздух, но дробовете му бяха разкъсани, а преместването на главата усили кръвоизлива. Ева бързо извади острието от тялото му и притисна силно дланта си към раната. И двамата го гледахме в очите. Те обаче не бяха вече на земята, бяха изминали половината път до ада и се бяха фиксирали с ужас върху нещо, което само той можеше да види.

Не знаех какво да направя. Всичко изглеждаше нереално и в същото време съвсем истинско. Искаше ми се просто да съм в шок, но това изглеждаше прекалено лесно и вероятно не беше вярно. По-скоро не бях дошъл съвсем в съзнание, сякаш още излизах от тъмнината, а тя се влачеше след мен и ни обгръщаше като черния дим, който се стелеше край нас и създаваше илюзията, че се движим, докато стояхме неподвижни. Всички се бяхме изгубили в една и съща мрачна мъгла, бяхме с вързани ръце и безпомощни като пленения си капитан. Корабът ни бе привлечен от сгъстяващата се нощ и нищо, освен спирането на Земята, не ни предлагаше надежда за спасение. Ева се обърна към мен и погледът й ми каза всичко. Бях стоял, без да мигна срещу Смъртта и сега тя отвръщаше на погледа ми, изпълваше очите на всички ни и представяше света еднакво плашещ от всички ракурси. Както океанът изглеждаше отвсякъде еднакъв на давещите се моряци и огънят — на прокълнатите вовеки веков. Ако веднъж се отпуснеш и й позволиш да влезе в теб, не можеш да направиш нищо, освен да наблюдаваш, как те превзема, да гледаш как умира най-добрият ти приятел и да няма как да го предотвратиш.

Ева постави ръката ми върху дупката на гърдите на Рок. Взе ножа и отиде да освободи Белочек. За миг останах сам с Рок.

— Ще се оправиш — казах му.

Той извърна лице към мен и ме погледна в очите. В устата му изби кръв и аз разбрах, че се опитва да ми каже нещо. Наведох ухо и се заслушах. Звуците бяха трудни за различаване заради кръвта, която ги обливаше, но успях да схвана една-единствена зловеща дума. Тя бе произнесена през хъркане, като съскане на нагрят камък, като свистене на въздух около въглен.

— Дяволи.

Вдигнах глава и го погледна в очите. Не разбирах или не исках да разбера. Думата, която ми каза, ме накара да потръпна и изпълни ума ми с ужас. Исках да я отрека.

— Не, Рок. Ще се оправиш. Само се дръж. Ще ти помогнем. Рок…

Но за приятеля ми беше вече късно. Биенето на сърцето му под дланта ми спря. Погледът му се впи в изпълнения с дим въздух, очите му станаха безизразни и неподвижни, когато се взряха в горящия ад и се изцъклиха. През устните с глух, ужасяващ звук излезе последният му дъх. И с това зловещият епизод приключи. Приятелят ми си бе заминал завинаги.

Не можех да откъсна очи от неговите. Взирах се в празнотата им и също се чувствах празен. Сякаш и моето сърце бе спряло и в мен не бе останало нищо, освен пулсиращ гняв, безмълвен безпомощен бяс, който ме парализираше и ме правеше безчувствен. Обърнах се към Ева и Белочек зад мен. Те не смееха да ме погледнат в обезумелите очи и се взираха мрачно надолу в безжизненото тяло. Ева все още стискаше ножа в ръка. Когато видя, че гледам към него и тя насочи погледа си натам. После го хвърли погнусена на палубата.

Каубоят простена.

Скочих на крака и се обърнах към него.

— Не го докосвай — предупреди ме Белочек. И се спусна по стълбището.

Аз взех ножа.

— Джак…

Обърнах се към Ева и й казах с поглед, че не може да направи нищо. Рок бе дал живота си за мен. Убиецът му можеше да е още жив. Тръгнах към Хосе.

Ева остана зад мен.

— Джак, недей…

Каубоят лежеше по гръб на края на палубата, потънал в увеличаваща се локва гъста черна кръв. Тя капеше през ръба върху мостика и цапаше носа на изутия му ботуш. Голяма част идваше от гърдите и корема му, но повечето се стичаше през гърлото му, където куршумът бе пробил идеално кръгла дупка и очевидно бе засегнал артерия. Главата му бе отметната назад от изстрела. Той бе съборил шапката и тупето, под които се откриваше гол череп.

Приближих се. Ева зад мен извика Лео.

Наближаващата смърт бе направила изпитото лице на мексиканеца призрачно бяло. Черните му очи приличаха на гаснещи въглени в изстиващ огън, но в тях още имаше частички блясък. Не можех да разбера дали още диша, но чух слаб стон, като глух звук от далечен рог, да се надига от корема към пробитото гърло. Над него се носеше отвратителна смрад, мирис на гнилоч и жлъчка, която явно се изливаше с обилно изтичащата му кръв. Напълно голата му глава ме заинтригува. Дали не беше рак? Химиотерапия? СПИН? Почти виждах черепа под кожата му. Спомних си картинка от тетрадката на Дан: стара вещица, която не може да откъсне ръцете си от косата му. Само въшки ли беше търсила?

Какво искаше да ми каже Рок с последната си дума?

Преглътнах, за да премахна буцата, заседнала в гърлото ми. Черните очи на каубоя гледаха безизразно в празното пространство. Посегнах бавно с ножа и го подпъхнах под падналото тупе. Внимателно го вдигнах и открих сърповидната сянка под него на задимената слънчева светлина. Скалпът беше нашарен и с нездрав жълтеникав цвят. По него нямаше нито косъм. Продължих да повдигам перуката, докато не я свалих напълно от главата му.

Беше плешив като църковно кубе. Нямаше дяволски рога. Какво, по дяволите, си мислех?

Изведнъж кървавите му ръце се стрелнаха нагоре и ме хванаха за врата. Сграбчих китката му и вдигнах ножа. Палците му се забиха в трахеята ми. Задавих се и зрението ми се замъгли. Ева изпищя зад мен.

Забих ножа в гърдите му, острието мина с пукане през кости и мускули. Но палците му продължаваха да притискат шията ми, дългите му ръце имаха желязна хватка. Натиснах ножа по-дълбоко. Той стисна още по-силно и напълно прекъсна притока ми на въздух. Главата ми се напълни с кръв. Причерня ми. Сгърченото му в гримаса лице започна да изчезва пред погледа ми. Виждах само белите му зъби и празните орбити на очите.

Един труп почти ме беше удушил.

— Вдигни глава, Джак.

Напрегнах очи и видях голия до кръста Белочек да засенчва слънцето. Около него се виеше черен дим. Гласът му беше спокоен. Държеше брадва с дълга дръжка.

— Внимавай.

Извих глава колкото можех по-назад, гърлото ми още беше в хватката на убиеца. Белочек вдигна високо брадвата.

Каубоят изпищя. Очите му се съживиха.

Брадвата падна със свистене.

Плисна кръв, острието разцепи врата му и се заби в палубата. Желязната хватка на каубоя се отпусна. Отскубнах се и станах задъхан, лицето ми бе опръскано с кръв.

Белочек се мъчеше да извади брадвата от дървото. Главата на каубоя лежеше от едната й страна, но не беше напълно отделена. Белочек заряза брадвата, наведе се над трупа и извади ножа от гърдите на мъртвеца. След това пъхна острието под упоритото снопче от плът и сухожилия и с едно рязко движение нагоре го преряза. Взе главата и без да се бави нито миг, я захвърли в океана. Тя веднага потъна.

— Джак…? — Ева беше до мен и гледаше ужасена кръвта по лицето ми. Кимнах й, за да й кажа, че съм добре.

Белочек взе тупето от палубата и също го хвърли във водата. Погледна ме как разтривам подутия си врат и след това се обърна към Ева.

— Помогни ми, скъпа. — Хвана трупа за ръцете и посочи към краката му. Ева стоически го вдигна за глезените и двамата го метнаха през борда. Трупът пльосна във водата и бавно изчезна в нея.

Белочек намери някаква плажна хавлия на пода и забърса кръвта. Когато вдигна очи, видя, че го зяпам и хвърли хавлията към мен.

— Не се тревожи, приятелю — каза. — Обезглавяването върши работа.