Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (8)

8
Възстановяването

Някой блъскаше по вратата на апартамента.

Бисиса се беше научила да скрива реакциите си пред Мира. Широко усмихната, без да обръща внимание на силно разтуптяното си сърце, тя бавно се изправи от дивана и остави списанието.

Мира подозрително обърна глава. Момиченцето лежеше по корем и гледаше синтетична софтболна сапунена опера. В тия осемгодишни очички имаше много разбиране, помисли си Бисиса, прекалено много. Детето знаеше, че преди няколко дни със света се е случило нещо странно, и изобщо бе чудно, че майка му е тук. Ала между двете се беше установила негласна уговорка, заговор. Щяха да се държат нормално и може би по някое време всичко в края на краищата щеше да се окаже нормално: поне така се надяваха.

Пред вратата стоеше Линда. Бисиса й отвори.

Линда бе ниско, набито, кадърно наглед момиче. Двайсет и две годишна, братовчедка на Бисиса, студентка по биосферна етика в Импириъл Колидж. През последните две години изпълняваше ролята на бавачка на Мира по време на дългите командировки на Бисиса в чужбина. В момента държеше две обемисти книжни торби с продукти, в краката й бяха оставени още две; и обилно се потеше.

— Извинявай, че ритнах вратата — каза тя. — Вече си мислех, че тия проклети торби ще се скъсат.

— Все пак успя. — Бисиса я пусна да влезе и внимателно превъртя два пъти ключа в ключалката.

Занесоха продуктите в кухничката. Повечето покупки бяха хранителни стоки — мляко, хляб, няколко вида куорн^[1], увехнали наглед зеленчуци и ябълки, покрити със странни петна. Линда се извини за оскъдността, но можело да е и по-лошо. Бисиса, която усърдно следеше новините, знаеше, че в Лондон още малко и ще въведат строга система на хранителни дажби.

Разопаковането на покупките й подейства странно носталгично — някога го бяха правили всеки петък вечер с майка й, която ходеше на „голям пазар“ в края на дългата работна седмица във фамилната ферма. Напоследък семейните навици се бяха променили. Повечето бакалници доставяха храна по поръчка. Но няколко дни след 9 юни транспортните и снабдителните услуги продължаваха да са претоварени и всеки трябваше лично да ходи в магазина, за да си припомни ритуалите с количките и реденето на касата.

Това беше ново преживяване за Линда и тя оживено започна да се оплаква.

— Няма да повярваш какви опашки са само! На щандовете за месо наистина има охрана. Касите вече работят, което си е цяло щастие — край на сметките, изчислявани наум. Обаче все още има много хора, чиито чипове не работят. — Често срещана гледка след 9 юни бяха издайническите белези на подлакътницата след принудителна подмяна на идентификационния чип, тъй като предишният е изгорял по време на слънчевата буря.

— Все още няма бутилирана вода — отбеляза Бисиса.

— Още няма — потвърди Линда и инстинктивно завъртя кранчетата на кухненската мивка, ала напразно. Слънчевата буря беше индуцирала корозионен ток в стотиците километри стари водопроводни тръби на Лондон. Затова, въпреки че помпите работеха, до много части на града не стигаше вода. Инженерите и техните интелигентни миниатюрни роботи с форма на къртици работеха неуморно по поредното възстановяване на системата. Линда въздъхна. — Явно пак ще се ходи на чешмата.

В момента единият ъгъл на стената показваше въздушен изглед от Лондон, наложен върху карта на местата без електричество. Тук-там имаше светли точки, обозначаващи бунтове, плячкосване и други безредици. Сини звездички маркираха обществените чешми, повечето по бреговете на Темза. Бисиса намираше това свидетелство за издръжливостта на стария град за странно трогателно. Много преди римляните да основат Лондон келтите бяха ловили риба по Темза със своите плетени лодки. Днес, по време на тази криза през XXI век, лондончани отново се връщаха към своята река.

Линда се вторачи в мазолестите си длани.

— Знаеш ли, Бис, с пазаруването се справям. Обаче не бих отказала помощ с водата.

— Не — моментално отсече Бисиса. После поклати глава. — Съжалявам. — Тя инстинктивно хвърли поглед към Мира, която отново беше потънала в безкрайно задълбочаващата се сензационност на своята софтболна сапунка. — Още не съм готова да изляза.

— Помолих Аристотел за съвет. — Като си придаваше нарочно небрежен вид, Линда продължаваше да разопакова покупките.

— За какво?

— За агорафобията. Среща се по-често, отколкото си мислиш. Искам да кажа, откъде можеш да си сигурна, че някой е пленник в дома си? Та ти не го познаваш! Обаче има форми на лечение. Групи за…

— Признателна съм ти за грижата, Лин. Обаче аз не страдам от агорафобия. И не съм луда.

— Тогава какво?…

— Просто имам нужда от още време — неубедително отвърна Бисиса.

— Аз съм тук, ако ти трябвам.

— Знам…

Бисиса се върна на поста си при Мира и стената.

* * *

Сигурно не беше луда. Ала не можеше да обясни на Линда странните си преживявания.

Не можеше да й обясни, че е патрулирала с бойната си част по време на мироопазваща мисия в Афганистан, че изведнъж е била запратена през стените на пространството и времето, че постепенно си е построила нов живот на странно закърпената друга Земя, която бяха нарекли Мир — и че някак си е била върната у дома през калейдоскоп от още по-странни видения.

Не можеше да обясни на братовчедка си и най-странната подробност: че е служила в Афганистан на 8 юни 2037-а, но се е озовала в Лондон още на другия ден, 9 юни, деня на бурята — ала в спомените й между тези две събития бяха изтекли повече от пет години.

Поне я бяха върнали при Мира, нейната дъщеричка, която бе смятала за изгубена. Но тази Мира беше пораснала само с един ден, докато за Бисиса бяха изминали години. Мира, която наблюдаваше майка си с търсещия поглед на изоставено дете, със сигурност виждаше неочакваните кичури бяла коса, по-дълбоките бръчки около очите й. Между двете имаше разстояние, което може би никога нямаше да преодолеят.

От предишния й живот я бяха изтръгнали абсолютно ненадейно и не можеше да се справи със страха, че същото ще се повтори. И тъкмо затова не можеше да излезе от апартамента. Не се боеше от откритото пространство, а че може да изгуби Мира.

След няколко минути прошепна заповед на Аристотел и той поднови търсенето в новите източници и бази данни, което му беше възложила.

9 юни бе глобална катастрофа, най-страшната слънчева буря, която бяха преживявали, и няколко дни след нея дори огромната енергия на Аристотел не стигаше, за да се справя с прилива на думи и образи. Но колкото и да се опитваше, той не можеше да открие абсолютно нищо за сребристата сфера, която Бисиса беше зърнала над Лондон в онова тежко утро, кълбото, което нейните спътници на Мир бяха наричали Око. Даже в ден като 9 юни нещо като онова, което висеше над Лондон, би трябвало да е забележителна гледка, истински НЛО, отразен в хиляди репортажи. Ала никой друг не съобщаваше за това.

Мисълта, че само тя е видяла Окото, я ужасяваше до дъното на душата й. Защото това означаваше, че те, Първородните, силите, стоящи зад Окото и всичко останало, което се случваше с нея и света, искат нещо от нея.