Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (10)

10
„Меко кацане“

Базата „Клавиус“ беше построена около три големи надуваеми купола. Свързани с прозрачни проходи и подземни тунели, те бяха покрити с лунен прах за защита от слънцето, космическите лъчи и други опасности. В резултат отвън куполите изглеждаха част от лунния пейзаж, сякаш бяха напъпили от сиво-кафявия реголит.

Совалката „Комаров“ кацна без церемонии на половин километър от главните куполи. Вдигнатият от нея прах се слегна със смущаваща бързина върху повърхността на безвъздушната Луна. Нямаше летище, само безброй плитки кратери, свидетелства за многобройни кацалия и излиталия.

Към люка на совалката се плъзна прозрачен ръкав. Придружена от капитан Марио и следвана от тътрещия се по петите й интелигентен куфар, Шивоун направи първите си крачки в лунната гравитация. Все едно се движеше като насън.

Първото нещо, което видя, беше хълмиста повърхност, малко разкривена от прозрачните обли стени на ръкава. Всички ръбове бяха загладени от вездесъщия прах, резултат от еони метеоритни удари. Почти приличаше на снежно поле. Сенките не бяха толкова мастиленочерни, колкото си представяше, защото отразеното сияние ги смекчаваше. Не биваше да се изненадва: колкото и тъмно да бе, отражението от тази безжизнена почва в края на краищата беше същата онази лунна светлина, която обливаше Земята, откакто силният сблъсък бе довел до появата на тези два свята. Така че Шивоун вървеше в самата лунна светлина. Ала тази част от Луната беше осеяна с машини, горивни резервоари, аварийни бункери и изхвърлена техника — това бе човешки пейзаж.

 

 

Ръкавът свършваше при ниска постройка. Шивоун и Марио се спуснаха с асансьора в подземен тунел. Там ги чакаше открита кола, движеща се по монорелса. Колата можеше да побере десет души, разбра тя, максималния брой пътници на совалката плюс двучленния екипаж и багажа им.

Вагонът безшумно потегли.

— Асинхронен двигател — поясни капитанът. — Същият принцип като Прашката. Безкрайна слънчева светлина и слаба гравитация: физиката, която се крие зад тази електрическа кола, спокойно може да е разработена за условията на Луната.

Тунелът беше тесен, осветен с флуоресцентни тръби; скалните стени бяха толкова близо, че Шивоун можеше да протегне ръка и да ги докосне — при това напълно безопасно, защото колата се движеше почти със скоростта на човешки ход. Започваше да разбира, че далеч от Земята управлява предпазливостта: всичко се вършеше бавно и внимателно.

В дъното на тунела имаше херметичен и „прахов“ шлюз, както го нарече Марио, малко помещение, снабдено с четки, вакуумни маркучи и други устройства за почистване на скафандри и хора от електростатично полепващия лунен прах. Тъй като двамата не бяха излизали на повърхността, минаха бързо през него.

На вътрешната врата на херметичния шлюз имаше голяма табела:

ДОБРЕ ДОШЛИ В БАЗАТА КЛАВИУС

АСТРОНАВТСКИ ИНЖЕНЕРЕН КОРПУС НА САЩ

Шивоун прочете списък на спонсориращите организации, от НАСА, военновъздушните и космически сили на Съединените щати до „Боинг“ и различни други частни предприемачи. Имаше и доста неохотна благодарност, помисли си тя, към евразийски, японски, панарабски, панафрикански и други организации, които бяха дали повече от половината пари за този ръководен от Америка проект.

Докосна кръгчето, което беше емблема на Британската национална космическа агенция. През последните години във Великобритания се наблюдаваше подем на роботиката и миниатюризацията и възобновеното в началото на века проучване на Луната и Марс бе славно време за БНКА и нейните инженери. Ала този период не беше продължил дълго.

Марио забеляза погледа й и се ухили.

— Такива са си американците. Никога не признават чуждите постижения.

— Но те са дошли тук първи — отбеляза Шивоун.

— А, да, така е.

Вътрешната врата се отвори с плъзгане. На прага я чакаше нисък набит мъж.

— Професор Макгоран? Добре дошли на Луната. — Тя веднага го позна: полковник Бъртън Туук от космическите сили на САЩ, командирът на базата. Петдесетинагодишен, със строга военна прическа, полковникът бе с цяла глава по-нисък от нея. На лицето му грееше разоръжаваща беззъба усмивка. — Да минаваме на „ти“ — викай ми Бъд.

Шивоун се сбогува с Марио, който се връщаше на совалката си, защото „там леглата са по-меки, отколкото в Клавиус“, както заяви.

Бъд Туук я поведе по късо стълбище, лесно преодолимо при една шеста гравитация, към вътрешността на купола. Минаха по тесен коридор без покрив. Шивоун видя гладката пластмаса на купола на няколко метра над главата си, но пространството отдолу беше заето от коридори и стени. Цареше тишина, осветлението бе слабо — нямаше никой друг, освен тях двамата.

— Струва ми се много уместно да пристигна на толкова загадъчно място като Луната в тишина и сумрак — прошепна тя.

Полковникът кимна.

— Да, надявам се, че скоро ще преодолееш часовата разлика. Тук е два през нощта.

— Лунно време ли?

— Хюстънско.

Беше научила, че тази традиция датира от дните на първите астронавти, които бяха измервали времето на своите епични пътешествия по часовниците на домовете си в Тексас — така отдаваха почит на тези пионери.

Стигнаха до редица затворени врати. Отгоре светеше в розово малък неонов надпис: МЕКО КАЦАНЕ. Бъд отвори наслуки една от вратите. Шивоун надзърна в малката стая. Имаше легло, което можеше да се разгъне, за да стане двойно, маса, стол, комуникационен пулт и дори кабинка с душ и тоалетна.

— Не е точно хотел. И няма румсървиз — Думите на полковника прозвучаха предпазливо. Може би някои ВИП гости правеха сцени и настояваха за петзвезден лукс, с какъвто бяха свикнали.

— Ще се оправя — твърдо заяви Шивоун. — Хмм… Защо пише „Меко кацане“?

— Това са първите думи, изречени на Луната, от Бъз Олдрин, в момента, в който лунният модул на „Аполо единайсет“ докоснал повърхността. Струва ми се подходящо за стаите на нашите гости. — Той натика багажа й в стаята и интелигентният куфар, усетил, че е завършил пътуването си, се отвори сам. — Организирал съм съвещанието, което поиска, за десет сутринта местно време. Всички участници вече са тук — включително Менгълс и Мартинов от южния полюс.

— Благодаря.

— Цялото време дотогава е на твое разположение. Почини си, ако искаш. Но е крайно време да обиколя базата. Ще ми е приятно, ако дойдеш с мен. — Той широко се усмихна. — Аз съм военен, свикнал съм с безсънните нощи. Пък и имам нужда от оправдание да огледам всичко, докато няма кой да ме разсейва.

— Всъщност би трябвало да поработя. — Тя с угризение хвърли поглед към саморазопаковащия се куфар, немачкаемите дрехи и навитите екрани. Ала в главата й имаше прекалено много факти за слънцето и неговите бури.

Шивоун се обърна към Бъд Туук. Квадратните му плещи изпъваха практичния му комбинезон без военни знаци. Той стоеше с ръце зад гърба и добродушно, но безизразно лице. Приличаше на типичен професионален военен, точно какъвто си представяше командира на лунна база. Обаче, ако трябваше да изпълни задачата си, щеше да й се наложи да разчита на неговата подкрепа.

Реши да спечели доверието му.

— Не знам нищо за хората тук. Как живеят, как разсъждават. Обиколката на базата може да ми помогне да се ориентирам.

Той кимна, явно одобрително.

— Малко разузнаване преди битка никога не е излишно.

— Е, не бих се изразила така… — Шивоун помоли за петнайсет минути да разопакова багажа си и да се освежи.

 

 

Двамата бързо обиколиха купола.

Въздухът миришеше странно, на барут или горящи листа. Това бил лунен прах, поясни Бъд, максимално използващ първия си шанс от милиард години да изгори в кислород. Архитектурата беше семпла и функционална, тук-там имаше аматьорски произведения на изкуството, до голяма степен доминирани от контрастите между лунната сивота и розовите или зелени багри на земния живот.

Трите купола на „Клавиус“ се казваха „Артемида“, „Селена“ и „Хеката“.

— Гръцки имена?

— За гърците Луната е била троица: Артемида била растящата, Селена — пълната, а Хеката — смаляващата се луна. Този купол, в който се намират повечето ни жилищни помещения, е „Хеката“. Тъй като тя прекарва половината си време в здрач, решихме, че това е уместният избор.

Освен жилищата на двеста души „Хеката“ помещаваше животоподдържащите и рециклиращите системи, малка болница, зали за тренировка и упражнения и даже театър, открита арена, изваяна от естествен лунен кратер, както я увери Бъд.

— Просто аматьорска драматургия. Но е много популярна, както можеш да си представиш. Балетът е на голяма почит.

— Балетът ли? — Тя зяпна бръснатата му глава.

— Знам, знам. Не е нещо, което можеш да очакваш от военновъздушните сили. Обаче трябва да видиш антраша, изпълнена при лунна гравитация. — Полковникът я погледна. — Може би си мислиш, че ние просто живеем в дупка под земята, Шивоун. Но това е друг свят, чак до притеглянето, упражнявано върху костите ти. Това променя хората. Особено децата. Ще видиш, ако имаш време.

— Надявам се да имам.

Минаха по нисък тунел с матови стени до купола „Селена“. Той беше много по-открит от „Хеката“ и по-голямата част от покрива му бе прозрачна, поради което през него струеше слънчева светлина. Тук имаше дълги лехи, в които растяха зеленчуци: зеле, моркови, грах, дори картофи. Растенията обаче растяха в течност. Лехите бяха свързани с тръби и се чуваше постоянно жужене на вентилатори и помпи, съскане на овлажнители. Приличаше на огромен нисък парник. Илюзията се нарушаваше единствено от чернотата на небето и лъскавината на течността там, където би трябвало да е почвата. Много от лехите бяха празни.

— Значи се занимавате с хидропонно земеделие — отбеляза Шивоун.

— Да. И всички тук сме вегетарианци. Ще мине много време, докато откриеш свиня, крава или кокошка на Луната. Хмм, не бих си топнал пръста в лехите.

— Защо?

Той посочи.

— Доматите растат в почти чиста урина. А онзи грах там плава в концентрирани екскременти. Ние само ги ароматизираме. Естествено повечето растения тук са генетично изменени. Руснаците постигнаха големи успехи в тази област и разработват растения, които затварят рециклиращите вериги максимално икономично. И растенията трябва да се адаптират за конкретните условия тук: слабата гравитация, налягането и температурата, радиацията. — Когато говореше на селскостопанска тема, гласът му придобиваше по-силен акцент. Стори й се, че е някъде от Айова, глас на фермерско момче, много далеч от дома си.

Шивоун се вторачи в невинно изглеждащите растения.

— Предполагам, че някои хора се гнусят.

— Преодолява се — отвърна Бъд. — Иначе просто си отиваш. Пък и е по-добре от началото, когато не отглеждахме нищо, освен водорасли. Даже аз с мъка дъвчех яркосини бургери. Естествено тук сме уязвими на слънчевите бури.

На 9 юни, отчасти благодарение на предупрежденията на Юджийн Менгълс, лунните колонисти бяха успели да се скрият в убежищата си и бяха останали в тях, докато бурята премине. Космическите кораби и другите системи бяха пострадали, но на Луната не беше изгубен нито един човешки живот. Тези празни хидропонни лехи обаче показваха, че живите същества, придружили хората в първите им колебливи стъпки далеч от Земята, не са имали такъв късмет.

Третият купол, „Артемида“, бе отделен за промишлеността.

Бъд с родителска гордост й показа няколко трансформатора.

— Слънчева енергия. Безплатна, в огромно количество и нито облаче в небето.

— Предполагам, че недостатъкът са двете седмици мрак месечно.

— Точно така. В момента използваме акумулирана енергия. Но се надяваме да построим големи електростанции на полюсите, където има слънчева светлина през по-голямата част от месеца. Тогава ще имаме нужда от съвсем малко от сегашните ни енергийни запаси.

Полковникът й показа примитивна, макар и лека наглед преработвателна техника.

— Ресурси от Луната. Извличаме кислород от илменит, минерал, който се среща в лунните базалти. Просто го изгребваш, раздробяваш и загряваш. Учим се да произвеждаме и стъкло от него. Освен това можем да извличаме алуминий от плагиоклаз, вид фелдшпат, който се среща в планините.

Бъд очерта плановете им за бъдещето. Заводът, който виждала, всъщност бил пилотен проект, целящ да установи промишлените методи при лунни условия. Истинските заводи щели да са огромни роботизирани фабрики във вакуума на повърхността. Голямата им мечта бил алуминият: Прашката, огромният електромагнитен изстрелващ механизъм, действащ със слънчева светлина, била построена почти изцяло от лунен алуминий.

Той мечтаеше за деня, когато лунните ресурси щяха да се изстрелват за строителни проекти в земна орбита или даже на самата родна планета.

— Надявам се да доживея времето, когато Луната ще започне да придобива тежест в търговията и ще се превърне в част от обединената и преуспяваща икономическа система Земя-Луна. И, разбира се, ние постоянно се учим да живеем далеч от Земята, уроци, които можем да приложим на Марс, астероидите… по дяволите, навсякъде, където решиш да живееш. Но още имаме да извървим дълъг път. Условията тук са различни — вакуумът, прахът, радиацията, слабата радиация, която си играе както си иска с конвенционните процеси, и така нататък. Трябва наново да изобретяваме методи, известни от векове.

Ала тези предизвикателства очевидно го радваха. Шивоун забеляза лунна пръст под ноктите му — този човек здраво беше стъпил тук.

Бъд я върна в „Хеката“, жилищния купол.

— Десетина процента от около двестате души на Луната са поддържащ персонал, включително хора като моя милост. Останалите са технолози и биолози, четирийсетина процента от които са се посветили на чистата наука, включително твоите приятели от южния полюс. А, и десетина деца, между другото. Ние сме мултидисциплинарен, мултинационален, мултиетнически и какъвто там още се сетиш мулти екип.

— Естествено, Луната винаги е била сложна в културно отношение, още преди тук да дойдат хора — продължи той. — Христофор Клавий бил съвременник на Галилей, но бил йезуит. Смятал, че Луната е гладка сфера. Каква ирония, че един от най-големите кратери носи неговото име! Моята религия ме прави пазител на полумесеца. Тук нямам проблем да откривам посоката към Мека, обаче рамазанът се определя по лунните фази, а това е малко по-трудно…

Шивоун ахна.

— Чакайте! Вашата религия ли?

Той се усмихна, явно свикнал с такава реакция.

— Нали знаете, ислямът стига чак до Айова.

Като действащ военен, на трийсетинагодишна възраст Бъд Туук беше станал един от първите спасители в останките на Купола на скалата, след като екстремистката религиозна групировка на Еднобожците бе взривила ядрена граната в този паметник с уникално значение.

— Там за пръв път се докоснах до исляма, а тялото ми — до тежкия дъжд. Оттогава всичко за мен се промени.

След Купола, разказа й полковникът, постъпил в движението на ойкуменистите, мрежа от обикновени хора, които търсели начини, главно незабелязано, за примиряване на световните религии, най-често позовавайки се на техните дълбоки общи корени. Така можели да се подчертаят положителните страни на съответната вяра — нейното морално учение, различните й представи за мястото на човечеството във вселената. Щом хората не можели да се избавят от религията, твърдяха ойкуменистите, поне не бивало да пострадат от нея.

— Значи сте професионален военен, живеете на Луната и в свободното си време се занимавате с теология! — смаяно възкликна Шивоун.

Той се засмя — отсечен звук като от зареждане на автомат.

— Предполагам, че съм автентичен продукт на двайсет и първия век, нали? — Изведнъж на лицето му се изписа почти плахо изражение. — Но съм видял много неща. Знаете ли, струва ми се, че ние бавно опипваме пътя си в мъглата. Не се избиваме толкова въодушевено, колкото преди сто години. Въпреки че на моменти, когато не внимавахме, самата Земя още малко и щеше да отиде по дяволите, вече започваме да се справяме и с тези проблеми. Обаче сега тая работа със слънцето… Каква ирония! Тъкмо започваме да порастваме и звездата, която ни е родила, решава да ни погуби!

Ирония, да, тревожно си помисли Шивоун. И какво странно съвпадение, че тъкмо когато се отделяме от Земята, тъкмо когато сме способни да го направим, да живеем на Луната, слънцето се опитва да ни изгори… Учените открай време са се отнасяли подозрително към съвпаденията — това обикновено означава, че пропускаш някаква скрита причина.

Или просто те обзема параноя, каза си тя.

— Ще ви направя закуска, след като ви покажа още една забележителност — нашия музей — продължи Бъд. — В него имаме даже лунни скали, донесени от „Аполо“! Знаете ли, че три от пробите, взети от астронавтите от „Аполо седемнайсет“, изобщо не са отваряни? Хората вече оказват известно влияние на Луната. И затова ние си направихме труда да върнем неотворените скали от „Аполо“ обратно на Луната, за да могат двойните куполи да използват тия стари проби за сравнение — парчета девствена Луна отпреди да стъпим на нея…

Този прям военен й беше симпатичен. В такава база бе неизбежно да не намериш силен военен привкус: със своите подводници и ракетни установки, военните имаха повече опит с оцеляването в тясна, неестествена обстановка. И базата трябваше да се ръководи от американец. Европейците, японците и останалите бяха вложили много пари в това място, но когато ставаше въпрос за откриване на девствени „континенти“ като Луната, американците осигуряваха живата сила и силата на характера. Ала в полковник Бъд Туук тя виждаше нещо от най-доброто в американския характер: суров, очевидно кадърен, опитен, решителен и все пак с визия, която далеч надхвърляше границите на собствения му живот. Двамата щяха да се сработят добре, помисли си Шивоун — и частичка от нея се надяваше, че помежду им може би ще възникне още нещо.

Докато обикаляха купола, изкуственото осветление започна да се усилва — възвестяваше началото на поредния човешки ден на Луната.