Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (34)

34
Залезът (I)

Бисиса се събуди.

Седна на леглото и заразтрива рамото си. Беше задрямала на дивана в дневната. Междувременно навън се бе стъмнило.

— Аристотел, колко е часът?

За нейна изненада той не й съобщи астрономическия час.

— Залез е, Бисиса.

Беше 19 април, денят преди самата слънчева буря. И следователно бе последният залез.

На Луната Юджийн предвиждаше, че бурята ще се развилнее през нощта, някъде около три часа британско време. Така че обратната страна на планетата първа щеше да бъде подложена на слънчевото въздействие. Ала светът щеше да продължи да се върти, както винаги, и над Великобритания също щеше да изгрее слънце.

На сутринта всичко щеше да е различно.

Тя потрепери.

— Още отсега не ми изглежда реално.

— Разбирам — отвърна Аристотел.

Бисиса отиде в банята и наплиска лицето и шията си с вода. В апартамента нямаше никого. Мира явно беше някъде навън, а Линда, братовчедката на Бисиса, се бе върнала в Манчестър, за да прекара бурята при най-близките си роднини.

Замисли се над простата дума на Аристотел: „Разбирам“. Електронните сетива на това същество обхващаха цялата планета и дори космоса и всички знаеха, че познавателните му способности далеч надхвърлят човешките. Сигурно много по-добре от нея разбираше какво предстои — и в известен смисъл Аристотел се намираше в също толкова голяма опасност, в каквато и самата тя. Ала не можеше да измисли какво да му каже.

— Къде е Мира?

— Качи се на покрива. Да я повикам ли?

Тя неспокойно се огледа в сгъстяващия се мрак.

— Не. Аз ще се кача при нея. Благодаря, Аристотел.

— За мен е удоволствие, Бисиса.

Качи се по стълбището на покрива. От кметството лицемерно бяха обещали, че прекъсването на електроснабдяването ще бъде сведено до възможния минимум, но Бисиса вече не вярваше на асансьорите и ескалаторите. Пък и според последния указ на кризисния щаб всички такива инсталации трябваше да бъдат изключени в полунощ и всички електронни ключалки да бъдат оставени отключени, за да се избегне неволното заключване на хора, когато започнеше бурята.

Стигна на покрива. Тъмносините триъгълници небе показваха къде остава да бъдат монтирани последните плоскости на купола. Докато грамадното съоръжение малко по малко се беше затваряло, все повече им се струваше, че живеят в огромна катедрала, помисли си тя, в една обща невероятно голяма сграда.

Постепенно равномерният денонощен цикъл бе ставал все по-размит и според Аристотел Бисиса не беше единствената с нарушен сън — сред другите пострадали били от самата кметица до катеричките в лондонските паркове.

Мира лежеше по корем върху надуваем дюшек на покрива. Работеше върху нещо, което приличаше на домашно — сгъваемият й екран беше покрит с изображения.

Бисиса седна по турски до дъщеря си.

— Изненадана съм, че имаш работа. — Училищата бяха затворени от седмица.

Мира сви рамене.

— Трябвало да се упражняваме.

Бисиса се усмихна.

— Каква старомодна идея!

— Ако даскалите не са старомодни, кой друг? Даже ни раздадоха книжни бележници и химикалки, защото екраните щели да сдадат багажа. Казаха, че когато пишели за утрешните събития, историците щели да отчетат гледните точки на всички нас.

„Ако след утрешния ден има историци“, помисли Бисиса.

— За какво пишеш?

— Каквото ми хрумне. Виж това. — Мира кликна в ъгъла на екрана и един от прозорците се уголеми. Представяше пръстен с монолитни камъни, група хора в бели одежди и неколцина тежковъоръжени полицаи.

— Това Стоунхендж ли е? — попита Бисиса.

— Събрали са се за последния залез.

— Друиди ли са?

— Съмнявам се. Почитат бога Сол Инвиктус.

Всички бяха станали специалисти по слънчевите богове. Сол Инвиктус, Непобедимото слънце, бе един от по-интересните сред себеподобните си, помисли си Бисиса. Той беше сред последните велики езически богове и култът към него бе процъфтял в късната Римска империя, точно преди християнството да стане държавна религия. За нейно разочарование обаче абсолютно никой не се опитваше да възроди Мардук, вавилонския бог на слънцето.

— Щеше да ми е много приятно пак да видя тоя старец — бе казала тя на Аристотел, за негово огромно смущение.

— Разбира се, над Стоунхендж няма купол — продължи Мира. — Чудя се дали камъните ще стоят и утре. Може да се напукат и да се срутят от топлината. Това е много тъжно, нали? След толкова хиляди години!

— Да.

— Ония слънцепоклонници твърдят, че щели да останат там и за изгрева.

— Това си е тяхно право — отвърна Бисиса. Тази нощ на света имаше повече от обикновения брой откачалки, които се канеха да използват бурята, за да извършат самоубийство по най-различни повече или по-малко находчиви начини.

Вниманието й привлече далечен пукот, който й прозвуча като стрелба. Тя се изправи, отиде до ръба на покрива и плъзна поглед над Лондон.

Дневната светлина избледняваше, заменена от обичайното оранжево-жълто сияние на уличните лампи. Монтираните на Купола прожектори обливаха големите сгради на столицата в по-белите си лъчи. Имаше много коли, реки от фарове, течащи около носещите стълбове на Купола. Бисиса знаеше, че някои хора се готвят да празнуват цяла нощ, като че ли това беше някаква по-голяма Нова година. За тази цел полицията от няколко дни бе отцепила Трафалгар Скуеър, абсолютния център на Купола и традиционен фокус на лондонските празници и демонстрации.

Всички тези дейности бяха покрити от Тенекето. От високия таван висяха огромни флуоресцентни тръби, някои дълги по сто метра. Бисерната им светлина се отразяваше в стройните стволове на носещите стълбове, които се издигаха над града като лъчи на прожектори. В горните им краища се вихреха искри и се спускаха върху грамадните трегери; лондонските гълъби бяха открили нови начини да живеят под този удивителен покрив.

И отново се разнесе пукот.

Човек вече не можеше да е сигурен какво става. Новините грижливо се цензурираха още от средата на февруари, когато най-после бяха влезли в сила военновременни закони. Вместо репортажи за реални събития най-често показваха повдигащи духа материали, например за героично огромните вентилатори с имена като „Брунел“ и „Барнс Уолис“^[1], които щели да пречистват лондонския въздух, докато Куполът бил затворен, или за гарваните на Тауър, чието присъствие традиционно пазеше сигурността на града и които щели да бъдат защитени, когато светлината угаснела.

Ала Бисиса се досещаше за истината. През последните няколко дни щитът бе започнал видимо да закрива слънцето. Това беше първият осезаем, физически признак след 9 юни 2037-а, че наистина ще се случи нещо — и това бе странна светлина в небето, потъмняване на слънцето, поличба, идваща неправо от Откровението. Напрежението се беше увеличило неимоверно — сектантите, привържениците на теориите за заговори и всевъзможни лоши хора се бяха раздвижили както никога.

И наред с безумията имаше бежанци, търсещи сигурно убежище. В този последен ден Лондон вече бе натъпкан до пръсване. Разнесе се нова серия пукоти. Бисиса бе офицер и можеше да различи изстрелите. Освен това й се стори, че замирисва на дим.

Потупа Мира по рамото и каза:

— Хайде, време е да слизаме долу.

Ала дъщеря й не искаше да мръдне от покрива.

— Нека първо довърша това. — Обикновено Мира лежеше отпусната като коте. Ала сега беше напрегната, раменете й бяха прегърбени и кликаше с резки движения по екрана.

„Иска да прогони действителността — каза си Бисиса. — И си мисли, че ако продължи да прави обикновени неща, ако си пише домашното, някак си може да го отложи, да запази своето гнезденце на нормалност“. Обзе я силно майчинско чувство — и съжаление, че не може да защити дъщеря си от бъдещето. Но миризмата на дим се усилваше.

Бисиса се наведе и бързо сви екрана на Мира.

Слизаме — отсече тя. — Веднага.

И докато затваряше вратата на покрива зад себе си, за последен път се огледа. Покриваха последните отвори на Купола, скриваха светлината, последната светлина в последния ден. И някъде някой пищеше.