Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sunstorm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Слънчева буря

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-662-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3797

История

  1. — Добавяне

3
Кралското дружество

Шивоун Макгоран седеше сама на един мек фотьойл. Беше развила сгъваемия екран в скута си, на масичката до нея вдигаше пара чаша горчиво кафе, телефонът бе закрепен на ухото й. Репетираше лекцията, която след по-малко от половин час щеше да изнесе пред публика, съставена от най-изтъкнатите й колеги.

— Две хиляди трийсет и седма обещава да е най-важната година в космологията след две хиляди и трета, когато за пръв път вярно бяха определени основните компоненти на вселената: пропорциите барионна и тъмна материя и тъмна енергия — четеше на глас тя. — През две хиляди и трета бях единайсетгодишна и помня колко бях развълнувана, когато се получиха резултатите от микровълновата анизотропна сонда „Уилкинсън“. Предполагам, че тогава дори още не съм била навлязла в пубертета! Но за мен МАС беше Колумб сред роботите. Тази безстрашна космическа сонда беше изстреляна с надеждата да открием Китай на тъмната материя, но по пътя си се натъкна на Америка на тъмната енергия. И също както откритията на Колумб завинаги изясниха земната география в човешките представи, така през две хиляди и трета ние научихме географията на вселената. И сега, през две хиляди трийсет и седма, благодарение на резултатите, които очакваме от последната Квинтесенциална анизотропна сонда, ние…

Лампите в стаята премигнаха и я накараха да млъкне.

Разнесе се неодобрителният глас на майка й.

— И така нататък, и така нататък. — Миниатюрният говорител на телефона подчертаваше мекия й ирландски акцент. — Предполагам, че след купищата технически дрънканици за оня стар космически кораб, за който никой не си спомня, най-после ще се върнеш на въпроса.

Шивоун потисна въздишката си.

— Аз съм кралският астроном, майко, а това е Кралското дружество. Изнасям програмната си реч! „Техническите дрънканици“ са необходимост.

— Освен това никога не те е бивало в аналогиите, скъпа.

— Разчитах поне на мъничко подкрепа от теб. — Тя отпи глътка кафе, като внимаваше да не окапе най-хубавия си костюм. — Искам да кажа, виж къде е днес твоето момиченце. — Шивоун включи видеоопциите на телефона си, за да даде възможност на майка си да я види.

Намираше се в Лондонската зала на Кралското дружество в Карлтън Терас. Заобикаляше я пищна старовремска обстановка с полилеи на тавана и мраморна камина отстрани.

— Каква прекрасна стая! — каза Мария. — Знаеш ли, има за какво да благодарим на викторианците.

— Кралското дружество е много по-старо от викторианците…

Тук обаче няма полилеи, мога да ти кажа — прекъсна я Мария. — Няма нищо друго, освен смрадливи старци, включително и аз.

— За теб това е демография.

Мария се намираше в болницата „Гайс“ до Лондонския мост, само на неколкостотин метра от Карлтън Терас. Чакаше преглед за рак на кожата. Нещо обичайно за хората, които бяха остарели под днешното пропускливо небе. Налагаше се да виси на опашка.

В слушалката на Шивоун се разнасяха високи гласове.

— Някакъв проблем ли има?

— Караница при автомата за напитки — поясни майка й. — Не е приел нечий кредитен имплантант. Всички са малко сприхави. Просто денят е някак странен, нали? Сигурно е свързано с това странно небе.

— И тук не е много по-спокойно. — Наближаваше началото на конференцията и тя беше благодарна, че са я оставили на мира с чаша кафе, за да има възможност да прегледа записките си, въпреки че се бе почувствала длъжна да се обади на майка си в „Гайс“. Ала сега като че ли всички се трупаха при прозореца и се взираха в странното небе. Забавна гледка — цял куп международно известни учени, блъскащи се като деца в опит да зърнат поп звезда. Но какво гледаха?

— Какво „странно“ небе, майко?

— Може би и ти трябва да отидеш на лекар — язвително отвърна Мария. — Нали си кралски астроном и… — Телефонът изсъска и връзката прекъсна.

Шивоун за миг се изуми — такова нещо никога не се случваше.

— Аристотел, повторно набиране, моля.

— Разбира се, Шивоун.

След две секунди чу гласа на майка си.

— Ало?…

— Аз съм. Днес професионалните астрономи не зяпат много небето, майко. — Особено не и космолог като Шивоун, която се занимаваше с вселената в най-големите мащаби на пространството и времето, а не с някакви мъгливи обекти, които можеха да се видят с просто око.

— Но даже ти трябва да си забелязала сиянието тая сутрин.

Беше го забелязала естествено. Винаги се будеше към шест, за да направи ежедневния си крос из Хайд Парк, преди зноят да стане непоносим. Тази сутрин, въпреки че слънцето отдавна се бе издигнало над хоризонта, беше видяла кървавочервените и зелени багри в небето на север — очевидно триизмерно, ярко северно сияние, огромна магнитно-плазмена структура, извисяваща се над Земята.

— Северното сияние е свързано със слънцето, нали?

— Да. С изригванията, със слънчевия вятър. — За свой срам Шивоун установи, че изобщо не е сигурна дали в момента слънцето наближава максимума на цикъла си. Да бе, страхотен кралски астроном.

Така или иначе, въпреки че северното сияние несъмнено представляваше невероятна гледка и че беше крайно необичайно да е толкова ярко чак до Лондон на юг, тя знаеше, че не е нищо друго, освен второстепенен ефект от взаимодействието на слънчевата плазма с магнитното поле на Земята и следователно не е особено интересно. Бе продължила сутрешния си джогинг, без да изпита ни най-малко желание да се присъедини към множествата хора, излезли да разходят кучетата си и да зяпат небето. И определено не съжаляваше, че е пропуснала кратката паника, резултат от купищата телефонни обаждания от граждани, въобразили си, че Лондон гори.

Всички продължаваха да висят при прозореца. Наистина беше малко странно, призна Шивоун.

 

 

Остави кафето и с телефона в ръка отиде до прозореца. Не можа да види много над раменете на блъскащите се космолози: малко зеленина от парка, бледосиньо небе. Прозорецът беше затворен плътно заради климатика, но й се стори, че чува необикновено силен шум от трафик: вой на клаксони, дори сирени.

Тоби Пит, едър като мечок приветлив мъж, който работеше в Кралското дружество и бе организатор на днешната конференция, каза:

— О, Шивоун! Кралският астроном последен проявява интерес към небето! Какъв виц, а?

Тя му показа телефона си.

— И майка ми така казва.

— Обаче гледката е невероятна. Ела да погледнеш. — Той я прегърна с огромната си ръка през раменете и с ловко съчетание от физическо присъствие и тактична усмивка успя да я преведе през тълпата до прозореца.

От Лондонската зала се разкрива прекрасна гледка към Мал и Сент Джеймс Парк. Яркозелената трева в парка лъщеше — тя вече не беше местна, а дебелолист, устойчив на суша вид, внесен от Южен Тексас. Неуморните пръскачки вдигаха искрящи пръски вода.

Обаче булевардът бе задръстен. Роботизираните коли спокойно се бяха паркирали в оптимална позиция, обаче разярените шофьори надуваха клаксоните и маранята трептеше във влажния въздух. Шивоун проследи с поглед улицата и видя, че светофарите и светлинната сигнализация навсякъде мигат, явно хаотично: нищо чудно, че колите не помръдваха.

Тя вдигна глава. Високото слънце изпълваше безоблачното небе със светлина. Въпреки това, когато заслони очи, различи ивици от северното сияние. И започна да долавя друг шум, освен трафика на Мал, по-тих, приглушен от дебелия затворен прозорец. От целия град се вдигаше ръмжене на разгневени автомобили. Значи задръстването не бе само тук.

За пръв път я жегна безпокойство. Помисли си за дъщеря си Пердита, която имаше лекции в колежа. Двайсетгодишна, тя беше напълно разумна. И все пак…

Възцари се тишина, промени се и светлината. Хората смутено се разшаваха. Лампите в залата угаснаха. Промяната в шума наоколо вероятно означаваше, че и климатикът е излязъл от строя.

Тоби Пит бързо заговори по телефона си, после вдигна ръце и съобщи:

— Няма причини за безпокойство, дами и господа. Не сме само ние — явно цялата тази част от Лондон е останала без ток. Но ние имаме резервен генератор, който би трябвало скоро да се включи. — Намигна на Шивоун и тихо добави: — Ако успеем да убедим Господ изобщо да го запали. — Но отново вдигна телефона към ухото си и на лицето му се изписа загриженост.

В юнския зной, при температура над трийсет градуса, в помещението вече ставаше топло и костюмът на Шивоун започваше да й се струва тежък и неудобен.

Иззад прозореца се разнесе звук от мачкане, придружен от пукане като от фойерверки и вой на автомобилни аларми. Космолозите едновременно ахнаха. Шивоун се провря напред, за да види какво се е случило.

Автоколоната на Мал беше също толкова неподвижна, колкото и преди малко. Ала колите се бяха придвижили напред и всяка се бе забила в предната, все едно като бутнати подредени плочки на домино. Хората слизаха от автомобилите си.

Някои, изглежда, бяха пострадали. Задръстването изведнъж се бе превърнало от организирано неудобство в истинско бедствие от смачкан метал, течащо масло и ранени хора. Нямаше и следа от полиция и линейки.

Шивоун се озадачи. Никога не беше виждала такова нещо. Днес всички коли бяха индивидуално интелигентни. Приемаха данни и инструкции от системите за трафик контрол и навигационните сателити и можеха да избягват автомобили, пешеходци и други препятствия в непосредственото си обкръжение. Почти нямаше катастрофи и смъртните случаи бяха намалели до минимум. Ала сцената долу напомняше на автомобилните задръствания, които все още бяха тормозили Великобритания в детството й през 90-те години на XX в. Нима можеше всички електронни системи за управление на движението едновременно да са излезли от строя?

Проблесна светлина и я заслепи. Тя потръпна и вдигна ръка. Когато отново можеше да вижда, различи кълбо черен дим, вдигащо се някъде на юг от реката. Точното местонахождение се губеше в мъгливия смог. После до сградата на Кралското дружество стигна ударна вълна. Масивната стара постройка се разтърси и прозорците изскърцаха. Чу се далечно дрънчене на стъкло, вой на аларми и писъци.

Това бе експлозия, мощна. Космолозите зашушукаха и се заоглеждаха неспокойно.

Тоби Пит я хвана за рамото. Лицето му вече изобщо не беше весело.

— Шивоун. Обадиха ни се от кметството. Питат за теб.

— За мен ли?… — Тя се заозърта. Чувстваше се изгубена. Нямаше представа какво става. — Конференцията…

— Мисля, че при тия обстоятелства всички ще се съгласят да я отложим.

— Как да стигна там? Ако този хаос навън е навсякъде…

— Можем да установим видеовръзка оттук. Ела с мен.

Докато го следваше към изхода на Лондонската зала, тя вдигна телефона си.

— Майко?

— Още ли си на телефона? Чувам само някакво бръщолевене.

— Това са космолозите. Аз съм добре, майко. А ти…

— И аз. Взривът беше далече.

— Добре — трескаво отвърна Шивоун.

— Обадих се на Пердита. Връзката беше лоша, обаче тя е добре. Ще ги задържат в колежа, докато положението се успокои.

Шивоун изпита огромно облекчение.

— Благодаря.

— Навсякъде тичат лекари — осведоми я Мария. — Пейджърите им още малко и ще почнат да пушат. Все едно че пристигат пострадали, обаче още не съм видяла никого… Мислиш ли, че са били терористи?

— Не знам. — Тоби Пит бе стигнал до вратата и я викаше. — Ще се опитам да не прекъсвам връзката. — И побърза да излезе от залата.