Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (35)

35
Залезът (II)

Бъд Туук седеше на мостика на „Аврора 2“, хлабаво пристегнат с колани.

Стените бяха покрити с екрани. Повечето показваха данни или образи от различни сектори на щита и от по-далечни космически монитори. Но имаше и лица: Роуз Делиа се потеше в скафандъра си някъде на щита, Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс на Луната наблюдаваха последните часове на слънцето преди бурята, и дори Хелена Ъмфравил, изключително способната британска астронавтка, с която някога се бяха обучавали заедно — нейният достигащ със закъснение образ се предаваше от далечния Марс.

Тази телеконференция нямаше конкретна цел. Ала в този момент пръснатите деца на Земята се чувстваха някак си по-спокойни, когато поддържаха връзка помежду си. Затова връзките бяха оставени отворени, да вървят по дяволите дължините на вълните.

Атина тихо се прокашля, трик за привличане на вниманието, който беше усвоила от Аристотел.

— Извинявай, Бъд.

— Какво има, Атина?

— Прощавай, че те безпокоя. Просто засенчването е почти пълно. Реших, че може би ще искаш да видиш Земята…

Тя повика на най-големия екран образ на родната планета. Ала лицето на Земята бе помръкнало. Бъд се вгледа в мрачния тунел с дължина милиони километри, сянка, хвърлена едновременно върху Земята и Луната — при това от човешка конструкция. Беше виждал стотици симулации на това събитие. И въпреки това го обзе страхопочитание.

Атина наруши тишината.

— Бъд?

— Да, Атина?

— Какво мислиш?

Бе се научил да й отговаря предпазливо.

— Поразен съм — отвърна той. — Смаян съм от мащабите на това, което извършихме. — Атина не каза нищо и полковникът прибави наслуки: — И съм много горд.

— Добре се справихме, нали, Бъд?

Стори му се, че долавя в гласа й нотки на копнеж, и се опита да си представи какъв отговор очаква от него.

— Така е. И нямаше да успеем без теб, Атина.

— Гордееш ли се с мен, Бъд?

— Знаеш, че се гордея.

— Но искам да го чуя.

— Гордея се с теб, Атина.

Тя млъкна и Бъд затаи дъх.

Трудната операция по завъртането на щита отне месеци и Бъд много се радваше, че е изпълнена.

Нарочно го бяха построили обърнат странично към слънцето, за да спират съвсем малка част от пътуващата към Земята светлина: в края на краищата нали трябваше да отглеждат посевите си. Но сега денят на изпитанието наближаваше и щитът трябваше да се завърти, така че лицето му да се насочи към слънцето. Тази тривиална наглед маневра бе предизвикателство, по-голямо от всяко друго по време на строителния процес.

Дължината на щита беше тринайсет хиляди километра, ала той се състоеше от стъклени подпори и пяна и трудно можеше да се нарече твърдо тяло: човек можеше да го пробие с юмрук, без изобщо да забележи. Лекотата му бе необходима — иначе това чудовище никога нямаше да бъде построено. Но тъкмо тази изключителна лекота правеше маневрирането му почти невъзможно.

Не беше като да запалиш двигателите на „Аврора 2“ и да завъртиш цялата конструкция. Ако бяха опитали да го направят, големият стар кораб щеше да се откъсне от паяжината, в която бе обгърнат. Структурата беше толкова деликатна, че прилагането на по-голям натиск в която и да е точка от лицето на диска лесно можеше да доведе до пробиви. Процесът се затрудняваше още повече от това, че щитът се въртеше. Слабата центробежна сила не позволяваше на паяжината да се свие сама в себе си. Сега обаче въртенето им пречеше, защото, ако се опитаха да го наклонят, той щеше да се съпротивлява като жироскоп.

Единственият начин да завъртят щита бе да приложат въртелива сила, леко и внимателно, и да я разпределят по повърхността на диска, така че нито една точка да не бъде подложена на прекалено силен натиск. Целият процес беше динамичен — инерцията на диска се менеше във всеки момент, което представляваше огромен проблем при изчисленията.

Единственият начин да се справят с това беше да възложат тази работа на Атина, изкуствената разумна душа на щита. За нея щитът бе тялото й, неговите сензори и комуникационни връзки бяха нервната й система, мъничките му двигатели бяха мускулите й. И тя беше толкова интелигентна, че сложната задача по завъртането на диска не бе нищо повече от интелектуална тренировка.

Изпълнението на задачата беше продължило дълги месеци. Денонощно искряха съзвездия от миниатюрни дюзи, задействащи се на вълни в хипнотични картини по лицето на щита. Техните слаби импулси лекичко, но упорито тласкаха диска.

И постепенно, точно както предвиждаха симулациите, щитът се обърна с лице към слънцето.

Бъд знаеше, че не бива да се тревожи толкова много. Многократно бяха планирали и симулирали всичко — почти нямаше възможност за провал. И все пак се тревожеше. Не само заради естествените рискове при маневрата. Това не беше дори обичайната надежда на астронавта, че ако нещо се прецака, той няма да е виновен за това.

Измъчваше го нещо друго, нещо, което не можеше точно да си изясни. Нещо, свързано с Атина.

Това трето кибернетично физическо лице (нечовек) му се струваше съвсем различно от Аристотел и Талес, нейните по-големи братя. О, тя беше също толкова интелигентна, ефикасна и компетентна, може би даже повече. Но докато Аристотел винаги се държеше сериозно, а Талес малко прямо и очевидно, Атина бе… различна. Ту игрива. Ту шеговита. Понякога почти кокетна. Дори флиртуваше! Друг път психическото й състояние сякаш зависеше от всяка похвална дума, която й отправяше Бъд.

Той се опита да обсъди въпроса с Шивоун. Тя само отговори, че е непоправим стар сексист: Атина имала женско име и глас и затова й прехвърлял погрешните си представи за женствеността.

Е, може и така да беше. Но полковникът работеше по-тясно с Атина от всеки друг. И макар никой друг да не го осъзнаваше, макар всички диагностични проверки да показваха, че тя е наред, нещо в нея го смущаваше.

Веднъж дори остана с отчетливото впечатление, че Атина го лъже. Предизвика я директно — това противоречеше на всичките й програми — и естествено тя отрече. И за какво можеше да го лъже? Но семето на съмнението бе посято.

„Разумът“ на Атина представляваше логическа структура, също толкова сложна, колкото и физическото й тяло, с контролни пластове, обхващащи от подкоманди от по един ред, които управляваха миниатюрните й ракетни двигатели, чак до огромни познавателни центрове на повърхността на изкуственото й съзнание. Проверките не регистрираха нищо, но това можеше само да показва, че дълбоко в този невероятен нов ум е скрит някакъв фин недостатък, непонятен и с неясна причина. Дори да имаше нещо нередно, Бъд нямаше представа как да го поправи.

Така или иначе, Атина идеално беше изпълнила тази маневра, нейното първо голямо предизвикателство, въпреки всички притеснения на полковника. Можеше да е смахната колкото си иска, стига и на другия ден да си свършеше работата. Но той знаеше, че няма да се успокои, докато задачата не бъде изпълнена, по един или друг начин.

Изкуственото слънчево затъмнение на екрана вече беше почти пълно. Още малко и Земята съвсем щеше да потъне в сянка. Силуетите на континентите бяха очертани от нанизите на градските светлини по бреговете и големите речни долини. В лимба на планетата все още сияеше съвсем тънък полумесец. Луната също се виждаше — плаваше в гигантската сянка на щита. В момента орбитата й я беше доближила до линията Земя — слънце в очакване на пълното затъмнение, което щеше да настане на другия ден.

— Боже мой — обади се Михаил от „Клавиус“. — Какво извършихме!

Бъд знаеше какво иска да каже. Чувството на гордост, което беше очаквал в този момент, когато щитът най-после бе завършен и обърнат към слънцето, кулминация на няколко години героичен труд, бързо се разсейваше пред осъзнатото значение на тази невъобразима небесна хореография.

— Наистина ще се случи, нали?

— Да, опасявам се — тъжно отвърна руснакът. — И само ние сме захвърлени тук.

— Поне имаме един друг — след няколко минути се обади от Марс Хелена. — Време е да се помолим, не смятате ли? Или да изпеем нещо. Жалко, че за изкупителните жертви няма прилични химни.

— Не питай мен — рече Михаил. — Аз съм православен.

— Аз се сещам за един химн — промълви Бъд.

Думите му не можеха да стигнат до Хелена преди нейния отговор. Ала химнът, който запя тя, доста фалшиво, беше същият, който имаше предвид полковникът.

Спасителю, във тежък час

възпри вълните срещу нас…^[1]

Бъд се присъедини към нея, мръщеше се, докато се опитваше да си спомни думите. После чу гласовете на Роуз Делиа и другите от щита. Накрая запя дори Михаил, навярно с помощта на Талес. Само Юджийн Менгълс изглеждаше озадачен и запази мълчание.

Разбунения океан

смири с могъщата си длан…

Разбира се, този междупланетен хор беше абсурден, ако се замисли човек. За това се бяха погрижили професор Айнщайн и неговите закъснения на светлинната скорост: когато чу, че другите са последвали примера й, Хелена беше изпяла последния стих. Ала това някак си нямаше значение и Бъд жадно продължаваше да пее, последван от няколко гласа, пръснати на десетки милиони километри един от друг:

Горещо молим Ти се днес:

спаси ни — нас и наш’та чест.

Но докато пееше, съзнаваше безмълвното присъствие на Атина навсякъде около тях, присъствие, което не се издаваше дори и с дъх.