Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (18)

18
Изявлението

Президентът на Съединените щати се настани зад бюрото си в Овалния кабинет.

В стаята за пръв път от дълго време цареше спокойствие. Срещу нея имаше само една камера, над нея се спускаше само един микрофон, наблюдаваше я само един оператор. В кабинета имаше съвсем простичък реквизит: национално знаме и елха в чест на месец декември 2037-а. Докато операторът й показваше с пръсти оставащите секунди по доказалия се стар начин, президентът докосна семплата огърлица на шията си, ала устоя на изкушението да поправи черната си коса, вече прошарена със сребро, над чиято прическа личната й фризьорка се беше трудила толкова дълго.

Хуанита Алварес беше първата латиноамериканка, президент на най-могъщата самостоятелна държава на планетата. Хората бяха гласували за нея заради нейната състрадателност, прямото й здравомислие и очевидния й инстинкт за здравето на демокрацията.

Ала днес тя нямаше да говори само пред гражданите на Америка. Днес нейното послание, симултанно превеждано от Аристотел и Талес на всички говорими, писмени и жестомимични езици на човечеството, щеше да се предава по телевизията, радиото и интернет на три планети. По-късно думите й и тяхното значение щяха да бъдат анализирани и тълкувани, хвалени и критикувани, докато накрая не изсмучеха от тях и най-малкия им смисъл, както никога по-рано — и почти незабавно естествено, въз основа колкото на самите думи, толкова и на онова, което нямаше да каже, щяха да наизскачат цял легион любители на теориите за заговорите.

Това трябваше да се очаква. Трудно можеше да си представи, че който и да бил президент, даже великите военновременни ръководители, са имали по-важно послание към народа и света. И ако оплескаше работата, ако думите й предизвикаха паника, безредици и икономическа нестабилност, щетите можеха да се окажат по-големи, отколкото от някоя малка война.

Беше нервна, но това личеше само по малко неуверените движения на ръцете й.

Операторът сгъваше пръсти. Три, две, едно.

— Скъпи американци. Скъпи граждани на планетата Земя и вселената. Благодаря ви, че днес ме слушате. Мисля, че мнозина от вас очакват какво ще ви кажа. Фактът, че дори от Овалния кабинет изтича информация, навярно е признак за здравата демокрация. — Едва забележима усмивка, вещо отправена към камерата. — Трябва да ви кажа, че всички сме изправени пред сериозна опасност. И все пак, ако работим заедно, със смелост и великодушие, има надежда, уверявам ви.

 

 

Шивоун седеше с дъщеря си Пердита в хамърсмитското апартаментче на майка си.

Заради напредващата си глухота, Мария беше усилила звука на стената толкова, че от време на време бе болезнено. Това обаче явно не смущаваше двайсетгодишната Пердита. Докато траеше речта на президента, тя следеше друго предаване на малкия имплантиран екран на китката си. Добре е да се знае, кисело си помисли Шивоун, че световните медии дават възможност за избор даже в такива моменти.

Мария забързано се върна от кухнята с три чаши сметанов ликьор — малки чашки, нацупи се Шивоун, и нито следа от бутилката, за да ги напълнят пак.

— Това е чудесно — каза Мария, докато им раздаваше чашите, усмихна се и почти незабележимите белези от пластичната й операция се набръчкаха. — Трите отдавна не сме се събирали, като оставим Коледите. Жалко, че трябваше да настъпи краят на света, за да се случи.

Пердита се засмя и отхапа от една солена бисквита.

— Винаги си била язвителна, бабче! Нали знаеш, всеки си има свой живот.

Шивоун ядосано стрелна дъщеря си с поглед. Откакто Пердита бе навършила дванайсет, Шивоун съчувстваше на откъслечните опити на майка си да си върнат някогашната близост.

— Хайде да не спорим — обади се тя. — И това не е краят на света, майко. Не бива да разпространяваш такива неща. Особено ако хората си мислят, че всъщност излизат от мен. Не бива да всяваш паника.

Мария се стегна, както винаги неоснователно подразнена от възраженията.

— Разбира се, много от нещата, които ще каже Алварес, са празни приказки — заяви Пердита. — Нали, мамо?

— Празни приказки ли?

— Смяташ ли, че някой ще й повярва? Спасяването на света адски прилича на катастрофичен филм от деветдесетте години на миналия век! Онзи ден чух един по телевизията да разправя, че всичко това било форма на отказ да се приеме действителността, психологическо заместване с алтернативна дейност. И естествено, това е мечтата на всеки фашист!

Можеше и да има нещо вярно, неспокойно си помисли Шивоун. Не за пръв път слънцето щеше да бъде използвано като източник на власт.

Култовете към слънцето обаче бяха рядко явление в историята. Те обикновено възникваха в организирани, силно централизирани държави — римляните, египтяните, ацтеките. Централната власт на слънцето изпълняваше ролята на източник на власт за самодържеца. Навярно и в тази ситуация ненадейното злодейство на слънцето можеше да се използва аналогично от хората, които се стремяха към власт на Земята. Такива подозрения даваха хляб на любителите на теории за заговори. Сред тях имаше даже такива, които, въпреки спомена за 9 юни, предполагаха, че цялата история със слънчевата буря е измама, завземане на властта от някакъв заговор на бизнесмени или тайно правителство, преврат на нова сила, подпомогнат от страха и неведението.

— Никой не вярва — продължи Пердита. — Вече никой не вярва в героите, мамо — поне в смелите астронавти и безкористните политици. В живота просто не става така.

— Е, възможно е — ядоса се Шивоун. — Но какво друго ти остава, освен да опиташ? И ако в края на краищата се окаже, че не можем да спасим планетата, как ще се почувстваш?

Дъщеря й сви рамене.

— Ще се занимавам с разни неща, докато… — Тя изобрази експлозия с ръце. — Какво друго да правя?

Мария докосна Шивоун по рамото.

— Пердита е млада. Когато си на двайсет, си мислиш, че си безсмъртна. Всичко това излиза извън рамките на въображението й.

— И на моето — отвърна Шивоун и разсеяно хвърли поглед към дъщеря си. — Поне докато бях малка. После бъдещето придоби лична окраска… Знаеш ли, изпитвам облекчение, че всичко стана публично достояние. Имах угризения, докато вървях из Лондон сред хора, които продължаваха да си живеят живота, и знаех, че в главата ми е заключена ужасяваща тайна, като неексплодирала бомба. Не ми се струваше редно. Коя съм аз, че да крия истината? Та даже тя да предизвика известна паника.

Продължиха да слушат речта на президента.

 

 

— Това, което ще се случи през април две хиляди четирийсет и втора, е безпрецедентно — каза президент Алварес. — Доколкото могат да определят нашите експерти, в писаната история на човечеството не е имало такова събитие, а всъщност и през безмълвните еони преди нас. За един ден слънцето ще залее Земята с толкова енергия, колкото обикновено за година. Учените наричат това явление „слънчева буря“ и името ми се струва уместно.

— Последиците за Земята, а всъщност и за Луната и Марс, са сериозни. Няма да ви спестя цялата истина. Изправени сме пред стерилизация на земната повърхност — унищожаване на целия живот — и изпаряване на въздуха и океаните, Земята ще стане гола като Луната. Към това послание прилагаме линкове, които ще ви дадат всички налични подробности — няма да има никакви тайни.

— Очевидно ни заплашва смъртна опасност. И рискът не е само за нас. В тези времена на разширяващи се етични хоризонти, движение, което винаги съм подкрепяла, няма да забравим и опасността за съществата, които споделят тази Земя с нас и без които не бихме могли да оцелеем — както и последния вид живот, появил се на нашия свят, физическите лица Аристотел и Талес, чрез които в момента говоря пред мнозина от вас.

— Това е ужасно послание и ми е мъчно, че трябва да го отправя тъкмо аз. — Тя се наведе напред. — Но както ви казах, има надежда.

 

 

Михаил и Юджийн седяха в стола пред две чаши хладко кафе. Излъчваното от Земята лице на президента се прожектираше на голям стенен екран. Столът пустееше. Въпреки че повечето хора в базата знаеха почти всичко, което щеше да каже Алварес, още преди тя да отвори уста, явно предпочитаха да чуят лошата вест сами или с най-близките си.

Руснакът се приближи до прозореца и погледна неравния пейзаж на дъното на кратера. Слънцето се спускаше ниско, но планините наоколо сияеха от светлина, сякаш върховете им бяха покрити с горящ магнезий.

Всичко в този пейзаж беше плод на ярост, помисли си той: от ударите на микрометеорити, които даже в този момент вдигаха облачета пясък, чак до извайването на огромни долини като Клавиус и невъобразимо свирепия сблъсък, който бе отцепил Луната от Земята. През краткото съществувание на човечеството това кътче от космоса беше останало сравнително спокойно, докато слънчевата система се бе въртяла като стрелки на часовник около вярната светлина в сърцето си. Ала сега древната ярост се завръщаше. Защо хората изобщо си бяха въобразявали, че трябва да е другояче?

Михаил вдигна поглед и потърси Земята — бе изминала една четвърт от пътя си по небето. Бе съжалявал, че родната планета толкова трудно се вижда от Шакълтън на полюса.

Наблюдавана от „Клавиус“, тя сияеше десетки пъти по-ярко от пълната Луна в земното небе и къпеше сенчестите лунни земи в сребристосиня светлина. Нейните фази, винаги огледални на лунните, следваха величествен месечен цикъл, но за разлика от Луната, Земята се завърташе около оста си всеки ден и разкриваше нови форми, океани и облачни образувания. И естествено, за разлика от бавното пътешествие на Луната, Земята никога не променяше мястото си в лунното небе.

След април 2042-ра Земята пак щеше да виси там, като винаги. Само че Михаил се питаше как ще изглежда тогава.

Юджийн продължаваше да гледа речта на президента.

— Нещо смотолеви датата.

— Какво искаш да кажеш?

Младежът го погледна. Днес красивото му лице беше сгърчено от напрежение, каквото Михаил не бе забелязвал досега.

— Защо не каза просто двайсети април? Всеки го знае.

Очевидно не, каза си руският астрофизик. Може би Алварес имаше предвид някакъв психологически мотив. Може би прекалената конкретност щеше да направи перспективата прекалено страшна — в главите на хората щяха да затиктакат часовниците на Второто пришествие.

— Струва ми се, че няма значение — отвърна той.

Ала за Юджийн, автора на предвиждането, явно имаше.

— Юджийн, сигурно ти е адски странно да чуеш как президентът говори на целия човешки род за нещо, което си измислил ти.

— Странно. Да. Нещо такова. — Младият учен говореше бързо и отсечено. Запоказва с ръце. — Имаш слънцето. Имаш и моя модел на слънцето. — Сплете пръсти. — Това са различни неща, обаче са свързани. Моите проучвания съдържаха предвиждания, които се изпълниха. Следователно моите проучвания са вярно отражение на действителността. Но само отражение.

— Май те разбирам — рече Михаил. — Има различни категории действителност. Въпреки че можем да я предвидим до девет стойности след десетичния знак, не сме в състояние да си представим как странното поведение на слънцето наистина може да повлияе върху нашия уютен човешки свят.

— Нещо такова — смутено потвърди младежът. Ръцете му шаваха една в друга, мъжки ръце, ала детски жест. — Като рушащите се стени между модела и действителността.

— Знаеш ли, не само ти се чувстваш така, Юджийн. Не си сам.

— Разбира се, че съм сам. — На лицето му се изписа отчуждение.

Михаил копнееше да го прегърне, но знаеше, че не бива.

 

 

— Възнамеряваме да построим космически щит — продължаваше президентът. — Направен от най-тънък слой, той ще представлява диск, по-широк от самата Земя. Всъщност ще е толкова огромен, че когато започне да придобива форма, ще се вижда от всеки дом, всяко училище, всяко работно място на света, защото тази изкуствена структура ще е голяма колкото слънцето и Луната.

— Казаха ми, че може би ще се вижда с просто око дори от Марс. Ние наистина ще оставим знака си в слънчевата система. — Тя се усмихна.

 

 

Шивоун се замисли за съвещанието със своя „пъстър екип“ в Кралското дружество, когато Аристотел им беше дал тази идея.

По принцип тя не можеше да е по-елементарна. В слънчев ден, ако светлината бе прекалено силна, човек се скрива под слънчобран. Следователно, за да се защитят от бурята, трябваше да построят слънчобран в космоса, достатъчно голям щит, за да скрие цялата Земя. И в съдбоносния ден човечеството щеше да се сгуши в безопасност под сянката на изкуствено слънчево затъмнение.

— Центърът на гравитацията му ще бъде в Л1 — съобщи Михаил. — Ще орбитира между слънцето и Земята.

— Какво е Л1? — попита Тоби.

Л1 е първата точка от Лагранжовата система Земя-Слънце. Тяло, обикалящо между Земята и слънцето като Венера, следва орбитата си по-бързо от Земята. Но земното гравитационно поле притегля Венера, макар и много по-слабо от слънчевото. Пратете спътник много по-близо до Земята — около четири пъти по разстоянието до Луната — и земната гравитация е толкова силна, че Земята притегля сателита и го кара да орбитира около слънцето със същата скорост като нея.

Точката на равновесие се нарича Л1, първа точка на Лагранж, по името на френския математик от XVIII век, който я е открил. Има пет такива точки на Лагранж, три по линията Слънце-Земя и две по орбитата на самата Земя на шейсет градуса от земно-слънчевия радиус.

— Аха. — Тоби кимна. — Земята и спътникът се въртят успоредно. Сякаш са свързани с някаква грамадна часовникова стрелка, която стърчи от слънцето.

— Мислех, че Л1 е точка на нестабилно равновесие — обади се Шивоун. И в отговор на озадачения поглед на Тоби прибави: — Като футболна топка на върха на планина. Топката е неподвижна, обаче може да падне във всяка посока.

— Да — потвърди Михаил. — Но вече сме разполагали сателити на такива места. Дори можеш да орбитираш около точка на Лагранж, като използваш малко количество гориво, за да поддържаш положението си. Това е напълно изпълнимо и не представлява проблем.

Тоби вдигна ръка към лампата на тавана и с експериментална цел заслони лице.

— Простете ми глупавия въпрос. Но колко голям трябва да бъде този щит?

Руският астрофизик въздъхна.

— Нека за простота приемем, че слънчевите лъчи са успоредни, когато достигат Земята. Сам виждаш, че ти трябва екран, голям колкото обекта, който се опитваш да защитиш.

— С други думи, щитът трябва да представлява диск най-малко с диаметъра на Земята. Който е…

— Тринайсетина хиляди километра.

Тоби зяпна. Ала упорито продължи:

— Значи става дума за щит с диаметър тринайсет хиляди километра. Който трябва да се построи в космоса. Където най-голямата структура, създадена досега от човека, е…

— Предполагам, че е Международната космическа станция — отвърна Михаил. — Много по-малка от един километър.

— Нищо чудно, че не се сетих. Когато търсих възможни решения, отсях очевидно неизпълнимите. А това е очевидно неизпълнимо. — Тоби погледна Шивоун. — Нали?

Така беше. Но тримата продължиха да работят, за да научат повече.

— Правени са проучвания върху такова нещо — съобщи Тоби. — Изглежда, че тая идея първо е хрумнала на Херман Оберт^[1].

— Трябва да използваме ултратънки материали, разбира се — прибави Михаил.

— Найлоновата обвивка за ежедневни цели се произвежда с дебелина десет микрометра — посочи Шивоун.

— Можем да вземем и алуминиево фолио със същата дебелина — отвърна руснакът. — Но сигурно можем да намерим и нещо по-добро.

— Даже при плътност по-малка от грам на квадратен метър, да речем, и дори да не отчетем структурните елементи, тежестта ще е няколко милиона тона — пресметна Тоби.

— Не разполагаме с техническа възможност да издигнем такова количество материали от Земята, дори да имахме време — възрази Шивоун.

— Само че няма нужда да го издигаме от Земята — посочи Михаил. — Защо не го построим на Луната?

Тоби го зяпна.

— Виж, това вече е шантаво.

— Защо? На Луната вече произвеждаме стъкло, обработваме метали. Освен това имаме слаба гравитация, не забравяй: двайсет и два пъти по-лесно е да изстреляш товар в космоса от Луната, отколкото от Земята. И вече строим такова стартово устройство! Няма причини да не ускорим проекта за построяване на Прашката. Изтласкващата способност ще е огромна.

Включиха изтласкващата способност на Прашката в предишните си изчисления. Веднага стана ясно, че ако успеят да изстрелят масата на щита от Луната, ще спестят феноменално количество енергия.

И нямаше очевидни пречки. Шивоун се боеше да си поеме дъх, за да не развали магията.

Продължиха да работят…

 

 

Ала сега, докато седеше с майка си и дъщеря си и слушаше Алварес да излага тази абсурдна идея пред целия свят, Шивоун изпитваше съвсем различни чувства. Обзета от внезапна нервност, тя отиде при прозореца.

Наближаваше Коледа, 2037-а. Навън децата играеха футбол. По тениски. Въпреки че Дядо Коледа продължаваше да носи подаръци, снегът и скрежът бяха носталгични мечти от детството на Шивоун — в Англия вече над десет години температурата не бе падала под точката на замръзване южно от линията Севърн — Трент. Спомняше си последната си Коледа с баща си, преди да почине, когато беше ругал, че трябва да коси моравата на празника. Светът ужасно много се беше променил през живота й — под въздействието на сили, които не бяха подвластни на човека. Как можеше да е толкова арогантна? Как можеше да допусне, че ще успее да извърши още по-голяма промяна, при това само за няколко години?

— Страх ме е — не успя да се сдържи тя.

Пердита я погледна загрижено.

— От бурята ли? — попита Мария.

— Да, разбира се. Но трябваше да положа много усилия, за да убедя политиците да приемат идеята за щита.

— А сега?…

— Сега Алварес я излага пред целия свят. И изведнъж трябва да изпълня обещанията си. Ето от това ме е страх. Че може да се проваля.

Мария и Пердита станаха. Майка й я прегърна, дъщеря й отпусна глава на рамото й.

— Няма да се провалиш, мамо — каза момичето. — Пък и имаш нас, не забравяй.

Шивоун я погали по главата.

На екрана президентът продължаваше да говори.

 

 

— Предлагам ви надежда, но не измамна надежда — казваше Алварес. — Дори щитът не може да спаси всички. Но ще превърне това явление, от което никой от нас няма да оцелее, в природно бедствие, от което някои от нас ще се спасят. Тъкмо затова трябва да го построим — и затова трябва да използваме шанса, който ни дава той.

— Излишно е да казвам, че това ще е много по-голямо предизвикателство от всеки друг космически проект, даже от колонизирането на Луната и първите ни стъпки на Марс. Такъв грандиозен проект не може да бъде изпълнен само от една държава — та била тя и Америка.

— Затова помолихме всички държави и федерации по света да се обединят, да сплотят ресурсите и енергията си и да си сътрудничат в този най-важен космически проект. Щастлива съм да съобщя, че получихме единодушно съгласие.

 

 

— Дрън-дрън, „единодушно съгласие“! — изсумтя Мириам Грек, отпи глътка уиски и се настани по-удобно на дивана в кабинета си в Евроиглата. — Как може да нарича това „единодушие“, когато китайците отказаха да участват?

— Китайците играят дългосрочна игра, Мириам — отвърна Николаус. — Винаги сме го знаели. Те несъмнено виждат проблема със слънцето като поредната геополитическа възможност.

— Възможно е. Обаче кой ги знае какво целят с всички ония тайконавти^[2] и ракети-носители „Лонг Марч“…

— Накрая и те ще се включат.

Тя се вторачи в него. Докато говореше, Николаус Коромбел следеше с едно око Алварес и с другото — мониторите, които показваха различни световни реакции към течащата реч на американския президент. Мириам никога не беше виждала човек със способността на своя прессекретар едновременно да мисли за няколко неща. И това бе само една от причините, поради които го ценеше толкова много.

Макар че беше странно, помисли си тя. Тъкмо неговото упорито, почти цинично трезвомислие, което го правеше толкова ценен за нея, го правеше и непроницаем. Мириам нямаше представа какво мисли и в какво вярва той дълбоко в себе си. Понякога почти подсъзнателно я глождеше някакво безпокойство. Трябваше да го накара да се открие, да го опознае по-добре. Само че никога не оставаше време. А Николаус просто й бе прекалено полезен.

— Е, какви са реакциите?

— На борсите спад седемнайсет процента — съобщи той. — Като първоначална реакция, не е толкова лошо, колкото се опасявахме. Космическите и високотехнологичните акции скачат до небето, излишно е да го казвам.

Мириам се удиви от такава реакция. Предполагаше, че стремежът за забогатяване е напълно естествен — всъщност глобалната икономика не можеше да функционира без него. Ала се чудеше какво смятат, че ще постигнат тези нетърпеливи инвеститори, ако финансовите им инжекции ограничат способността на авиокосмическите и другите компании да се справят с тази задача.

И все пак можеше да е по-лошо. Речта на президента поне вече беше в ефир. Дори само стартирането на проекта означаваше много.

В най-големите политически съвети по света се водеше разгорещена дискусия за разумността на предложеното от Мириам решение. Проектът за построяване на щит щеше да погълне икономическата енергия на страните участнички за години наред. И защо? Даже енергията, която щеше да пропусне щитът, пак щеше да предизвика опустошителна катастрофа.

И наистина ли щяха да се скъсат от работа, за да спасят целия свят? Включително китайците, които отказваха да участват, и африканците, които се бяха възстановили от катастрофите на XX век и започваха да се възраждат? Не можеха ли да спасят само Америка, Европа? Военните ръководители дори бяха започнали да разработват сценарии за последиците от слънчевата буря, когато Евразия и Америка, ако бяха единствените оцелели индустриални сили, започнеха да напускат крепостите си, за да „помогнат“ на останките от опустошения свят. Наистина щял да се възцари нов световен ред, сериозно убеждаваха някои личности Мириам, реструктуриране на геополитическата власт, което можело да продължи хиляда ГОДИНИ…

Беше се наложило да проведе няколко обстойни разговора с Шивоун Макгоран, преди да успее да накара собственото си ограничено политическо въображение да схване мащабите на проблема. Слънчевата буря нямаше да е нов 9 юни, нито Кракатау или Помпей — това нямаше да е епидемия или потоп. И просто нямаше как да видиш в нея възможност за извличане на дребнави предимства. Навярно ставаше дума за изчезването на човешкия род и всъщност на целия живот на Земята. Това наистина бе въпрос на всичко или нищо — послание, което Мириам накрая беше успяла да набие в главите на останалите световни ръководители.

Президент Алварес спокойно продължаваше да говори.

Именно Алварес трябваше да се появи на световните екрани, разбира се. До този момент Мириам бе оглавявала политическите усилия зад проекта за построяване на щит. Беше осигурила стабилна промишлена и финансова основа за него, бе сплотила политическата воля в собствения си капризен Евразийски съюз и другите страни, за да направи възможно осъществяването на този невероятен проект — и в хода на всичко това беше изразходвала голяма част от своя политически кредит. Но по всеобщо съгласие в такива ситуации президентът на Съединените щати трябваше да съобщава на света лошата или добрата вест, както се правеше от поколения.

— Алварес се справя отлично — похвали я Мириам. — Имаме късмет, че в такъв момент на този пост седи човек като нея.

— Тя е най-добрата актриса в Белия дом след Рейгън, нищо повече — изсумтя Николаус.

— О, не е само това. Но може да породи измамни надежди. Каквото и да направим, ще загинат невероятно много хора — мрачно заключи Мириам.

— Само че много по-малко, отколкото иначе — отвърна прессекретарят. — И каквото и да направим, не очаквай медали. Не забравяй, това е инженерна наука, а не магия — колкото и добре да се получи, пак ще умрат хора, огромен брой. И впоследствие хората ще ни обвиняват. Ще ни обявят за най-страшните масови убийци в историята. Поне поляците със сигурност ще го направят! — Той се ухили с някаква странна мрачна веселост.

— Понякога си прекалено циничен, Николаус. — Ала настроението й бе повишено, смекчено от уискито. Отпиваше малки глътки и оставяше топлия глас на Алварес да я облива.

 

 

— Щитът ще е огромен. Но по-голямата част от него ще е от изключително тънък слой и затова масата му ще се сведе до минимум. Основната му част ще бъде изстреляна от Луната, където по-слабата гравитация прави изстрелването в космоса много пъти по-лесно, отколкото от Земята. „Интелигентните“ елементи, които ще трябва да управляват щита, ще се произведат на Земята, където разполагаме с най-съвършени производствени процеси.

— Трябва да насочим всичките си ресурси към този проект и засега да отложим осъществяването на другите си мечти. Затова реших да отзова „Аврора две“, втория ни „марсиански“ космически кораб, който вече лети за Червената планета. Той ще ни служи като работна база, така да се каже.

 

 

Родени от вълните на електромагнетизма, думите на президента прелетяха покрай Луната и след няколко минути стигнаха до Марс.

Гласът във високоговорителите на шлема на Хелена Ъмфравил звучеше малко тенекиено. Ала тя сама бе избрала да чува Алварес така. За да наблюдава прелитането на „Аврора 2“, беше решила да се потопи в марсианската природа. Дори президентската реч не можеше да се състезава с това.

Скафандърът й беше „изолиращ“ и след употреба оставаше прилепнал към люка на всъдехода или шлюза на купола, така че човек никога не влизаше в контакт с външната му повърхност — а Марс, с неговата предполагаема местна екология, никога не се докосваше до съдържащата мазнини, вода и бактерии маса, която представляваше човекът. И сега тя стоеше до всъдехода си, здраво стъпила на червената марсианска пръст, колкото може по-близо до Марс.

Осеяната с камънаци равнина се простираше докъдето й стигаха очите, несмущавана от човешко присъствие, освен следите от гумите. Пръстта беше розово-кафява, небето — жълтеникавокафяво, сгъстяващо се до оранжево около спаружения слънчев диск, почти като земен изгрев. Пръснати хаотично от някакъв древен сблъсък, камъните по земята бяха стояли по местата си толкова дълго, че носеният от вятъра прах ги бе огладил. Стар, безмълвен свят — като музей на камъните и праха. Ала и тук имаше бури, понякога изненадващо свирепи, когато се раздвижеше редкият въздух.

На хоризонта се извисяваше многопластова скала, седиментна, също като пясъчниците на Земята — и също като земния пясъчник се беше образувала във вода. Можеха да претърсят сухата Луна от полюс до полюс и пак да не открият нито едно образувание като тази невзрачна скала. Това бе Марс; тази мисъл все още я вълнуваше.

Ала Хелена беше изоставена тук.

Разбира се, астронавтите от „Аврора 1“ знаеха какво ще каже президентът — много преди самата реч. Контролният център в Хюстън предварително бе съобщил новината за отзоваването на „Аврора 2“ — меко и внимателно.

„Аврора 2“ всъщност беше третият кораб от експедицията до Марс. Първият, наречен „Аврора Нула“, бе доставил на повърхността на планетата автоматична фабрика, която търпеливо беше обработвала марсианска пръст и въздух в метан и кислород, горивото, нужно за обратния полет на човешките екипажи. После „Аврора 1“ с шестчленен екипаж на борда бе извършила невероятното пътешествие, тласкана от термоядрени ракети. Човешките стъпки и знамена най-после бяха пристигнали на Марс.

Според плана след пристигането на „Аврора 2“ първият екипаж трябваше да се завърне на Земята и да остави втората, по-многобройна група астронавти да разширяват вече построеното — зачатъчно селище, което, надяваха се всички, щеше да постави началото на постоянен човешки живот на планетата. Този малък аванпост вече си имаше име, малко претенциозното Порт Лоуел.

Само че сега това нямаше да се случи. След две години престой първият екипаж беше захвърлен тук — и се говореше, че поради приоритетността на работата по щита, най-вероятно няма да има спасителна мисия до самата слънчева буря, след повече от четири години.

Екипажът разбираше необходимостта да остане тук, защото всички отлично съзнаваха каква опасност представлява слънцето. Въпреки по-голямото разстояние неговото присъствие на Марс бе по-гибелно, отколкото на Земята. Плътната атмосфера на родния свят осигуряваше защита, равняваща се на много метри алуминий, докато редкият въздух на Марс се равняваше само на няколко сантиметра — все едно да пътуваш с тенекиено корабче в космоса. От магнитосферата също нямаше голяма полза. Червената планета продължаваше да е неподвижна и студена, дълбоко замръзнала отвътре, и магнитното й поле не беше глобална, динамична структура като земното, а останка от волтови дъги и кръпки. На Марс, както казваха слънчевите климатолози, слънцето влизаше в пряк контакт с повърхността и човек трябва да се крие от изригвания, които на Земята изобщо не се усещат.

Настроението трудно можеше да се повиши. Бяха уморени, постоянно: един сол, марсианският ден, беше с половия час по-дълъг от земния, прекалено много за човешката денонощна система. При всичките им симулации никой не бе предвидил, че един от най-сериозните проблеми на Марс ще се окаже нещо като умора от часовата разлика. А сега бяха изоставени. Благодарение на „Аврора Нула“ не се бояха, че ресурсите им ще се изчерпят. Можеха да издържат — Марс щеше да ги храни. И все пак повечето членове на екипажа бяха съкрушени от дългото откъсване от роднините и дома си.

Но макар и ужасена от перспективата на слънчевата буря и притеснена от работата, която щеше да им се наложи да свършат, за да я преживеят, Хелена тайничко се радваше. Постепенно се влюбваше в това място, в този странен малък свят, където слънцето вдигаше вълни в атмосферата. А Марс още не беше започнал да им разкрива тайните си. Искаше да отиде на полюсите, където всяка зима имаше виелици от въглероден диоксид, или в дълбоката долина Хелас, където ставало толкова топло и въздухът бил толкова плътен, че човек можел да излее течна вода и тя щяла да остане, без да замръзне, на повърхността.

Марс криеше и човешки тайни.

Британката Хелена все още си спомняше разочарованието си, когато на шестгодишна възраст я бяха събудили в малките часове на Коледа, 2003-та, за да чуе сигнал от Марс, а той така и не се бе получил. Сега лично беше дошла на Червената планета — и със собствените си очи бе видяла покритите с прах останки на Исидис Планиция, всичко, което се беше запазило от смелия малък космически кораб, стигнал чак дотук. Това не означаваше много за американците в екипажа, но Хелена бе щастлива, когато й позволиха да кръсти този всъдеход „Бигъл“…

— Бигъл, тук Лоуел — тихо се разнесе в слушалките й гласът на Боб Пакстън и прекъсна речта на президента. — Почти е време. Гледай сега.

— Лоуел, тук Бигъл. Мерси, Боб. — Тя вирна глава, за да погледне небето.

Космическият кораб величествено се издигна на изток, сияещ в марсианското утро. Хелена изчака при всъдехода си, докато блестящата звезда, която вече нямаше да я върне у дома, започна да помръква в праха на хоризонта, завършила единственото си прелитане над Марс.

Сбогом, „Аврора 2“, сбогом.

 

 

Президент Алварес събра длани и погледна в обектива.

— Идните дни ще бъдат трудни за всички нас. Няма да се преструвам, че не е така.

— Нашите космически агенции, включително НАСА и Астронавтският сапьорски корпус на Съединените щати, ще играят важна роля, разбира се, и аз съм напълно убедена, че достойно ще посрещнат това ново предизвикателство, както са го правили винаги. Ръководителят на полета на злополучната лунна мисия „Аполо тринайсет“ казва така: „Не може да става и дума за провал“. Същото е в сила и сега.

— Но космическите инженери не могат да победят сами. За да постигнем целта си, всички ще трябва да изиграем ролята си, до последния човек. Моята ужасна новина може би сега ви шокира, но утре ще изгрее нов ден. Ще има вестници и уебсайтове, имейли и телефонни разговори, магазините ще бъдат отворени, общественият транспорт ще работи, както винаги — и всяко работно място и училище ще бъде отворено, трябва да бъде!

— Призовавам всички да се хванем на работа. Призовавам да положим всички усилия, ежеминутно, ежедневно. Ние сме като пирамида, пирамида от работа и икономически принос, пирамида, носеща на върха си шепа герои, които се опитват да спасят всички нас.

— Ние преживяхме девети юни, преодоляхме по-незначителните проблеми, възникнали през онзи тежък ден. Уверена съм, че заедно ще се справим и с това ново предизвикателство.

— Стига човечеството да оцелее, нашите потомци ще си спомнят за тези мимолетни години. И ще ни завиждат. Защото ние сме тук, днес, в този час. И сме постигнали величие.

— Желая успех на всички нас.

 

 

„Не това е въпросът!“

На Бисиса й се искаше да закрещи срещу екрана, да замери президента с възглавница. „Този щит е героичен проект. Обаче трябва да видите и какво се крие отзад. Трябва да проумеете, че всичко това е нагласено. Трябва да ме изслушате!“

Ала заради Мира остана външно спокойна.

Неяснотата на цитираните от Алварес дати я озадачаваше. Защо бе толкова уклончива? Астрофизиците, които бяха направили предвиждането, като че ли имаха точна представа за всичко останало и трябваше да са в състояние да посочат точния ден.

Датата беше избрана от Първородните естествено, както и всичко друго в това събитие. Те бяха избрали ден, който имаше някакво значение за тях. Ала какво толкова важно можеше да има в някакъв ден през април 2042-ра? Нищо особено, от човешка гледна точка: Първородните бяха същества от звездите… Тогава нещо астрономическо.

— Аристотел — тихо повика тя стената.

— Да, Бисиса?

— Април две хиляди четирийсет и втора. Можеш ли да ми кажеш какво става в небето през този месец?

— Ефемериди ли имаш предвид?

— Моля?

— Таблици с астрономически данни, които определят ежедневното положение на планетите, звездите и…

— Да. Точно това.

Образът на президента се смали в единия ъгъл на стената. Останалата част се изпълни с колони от цифри, като географски координати. Ала даже наименованията на графите не говореха нищо на Бисиса. Явно астрономите говореха на свой език.

— Съжалявам — рече Аристотел. — Не съм сигурен какъв опит имаш.

— Да речем, че нямам никакъв. Можеш ли да ми го покажеш графично?

— Разбира се. — Таблиците се смениха с образ на нощното небе. — Гледката от Лондон в полунощ на първи април две хиляди четирийсет и втора.

При вида на невероятно ясното звездно небе я прониза мъчителен спомен. Седеше с телефона в ръка под кристалното небе на друг свят и мъничкото устройство се мъчеше да картографира небето и да определи датата… Ала се бе наложило да остави всичко на Мир, дори телефона си.

Аристотел запревключва опциите и й показа схематични диаграми на съзвездия, небесни меридиани и паралели.

Тя отхвърли всичко това.

— Просто ми покажи слънцето.

Започна да се очертава жълт диск, изпъкващ на черното, обсипано със звезди небе. В ъгъла мигаше датата и часът. Бисиса изгледа целия месец, април 2042-ра, от край до край.

И тогава си помисли за нещо, което бе видяла по времена странното си пътешествие на връщане от Мир с Джош.

— Покажи ми Луната.

Изплува сив диск с несиметрични петна.

— Сега започни от първи април и пак го превърти напред.

Луната описа величествения си път по небето. Изду се, докато не стана пълна, после пак започна да се смалява и се превърна в полумесец, който опасваше диск от пълен мрак.

Този черен диск премина през образа на слънцето.

— Стоп! — Картината замръзна. — Знам кога ще се случи! — ахна тя.

— Бисиса?

— Слънчевата буря… Аристотел. Знам, че ще ти е трудно да го уредиш. Но трябва да говоря с кралския астроном… президентът спомена за нея… Шивоун Макгоран. Адски, адски е важно.

Бисиса впери очи в дисковете на слънцето и Луната, плътно наложени един върху друг на екрана й. Датата на симулираното слънчево затъмнение беше 20 април 2042-ра.