Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (30)

30
Телескопът

Още от опустошителното изявление на президента Алварес през декември 2037-а кризата със слънчевата буря беше странно свързана с Коледа. Последната Коледа преди бурята, през 2041-на, бе посрещната с пресилено веселие. Всички тайно се радваха, когато свърши, подозираше Бисиса.

Що се отнасяше до нея, тя си купи телескоп. И едно ясно утро през януари 2042-ра, с помощта на Мира и Линда, го замъкна на покрива на блока. В този януарски ден, светъл и спокоен, слънцето висеше ниско на изток и от това място в Челси се разкриваше изумителна гледка. Подпорите на Купола лъщяха като слънчеви лъчи и покривалата от интелигентна материя върху всяка открита повърхност сияеха като множество огромни цветя.

Телескопът беше десетсантиметров рефрактор, купен на старо, евтин, голям и тромав, на повече от двайсет години. Но бе достатъчно интелигентен, за да е в състояние сам да определи положението си, като се консултира с глобалната система за позициониране. И после, ако му кажеш какво искаш да наблюдаваш, с бръмчене и жужене се насочваше натам и незабавно започваше да компенсира въртенето на Земята. Линда се беше засмяла на остарелия му потребителски интерфейс — той дори имаше онзи комичен ужас, потребителско меню — но работеше напълно задоволително.

В центъра на Лондон, където все по-малка част от небето не бе скрита от Купола, телескопите не бяха от особена полза, освен ако човек не искаше да зяпа групите работници, които денонощно пълзяха по вътрешната страна на гигантския покрив. Ала Бисиса искаше да наблюдава слънцето.

Когато му каза какво иска да види, софтуерът на телескопа моментално започна да дудне предупреждения за безопасната си употреба. Бисиса вече знаеше всичко за опасностите. Не можеше да гледаш директно слънцето през телескоп, освен ако не искаш да си изгориш очите, но можеше да проектираш образа. Тя си взе сгъваем стол и разгъна голямо парче бяла хартия зад окуляра. Наместването на хартията в сянката на телескопа и фокусирането на уреда бе малко деликатно, но накрая в средата на сложната сянка на телескопа се появи млечнобял диск.

Бисиса се изненада от яснотата на образа и от неговата големина — диаметърът бе трийсет и няколко сантиметра. Към ръба на диска яркостта постепенно отслабваше, така че тя имаше ясната представа, че вижда сфера, триизмерно тяло. Средните ширини на слънцето бяха осеяни с групи слънчеви петна, лесно забележими — приличаха на прашинки в лъскава чаша. Бе обидно да си помисли, че всяка от тези нищожни аномалии е по-голяма от цялата Земя и е нажежена до хиляди градуси. Виждаха се като сенки само защото бяха по-студени от останалата слънчева повърхност.

Но Бисиса не се интересуваше от слънчевите петна.

Една линия пресичаше лицето на слънцето, воднистосива ивица, която минаваше от североизток на югозапад. Щитът, разбира се. Увиснал в своята Л1, той продължаваше да е обърнат странично към слънцето, но вече хвърляше сянката си върху Земята.

Бисиса прегърна Мира.

— Виждаш ли? Ето. Истински е. Сега вярваш ли?

Мира се вторачи в сянката. Вече бе тринайсетгодишна, доста тиха за възрастта си. С тази демонстрация Бисиса искаше да я успокои — дъщеря й не беше единствената, която не вярваше в реалността на грандиозния космически проект.

Ала реакцията на Мира не бе такава, каквато очакваше Бисиса. Детето изглеждаше уплашено. Това беше изкуствено тяло, четири пъти по-далечно от Луната, и все пак се виждаше от Земята. За застаналата на покрива под воднистата светлина на лондонското утро Мира космическата гледка бе изумителна и смазваща.

„Ето защо гърците са измислили думата «хюбрис»^[1]“, каза си Бисиса.