Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (2)

2
Върхът на вечната светлина

Михаил Мартинов беше посветил живота си на изучаването на земната звезда. И в момента, в който видя слънцето в утрото на онзи съдбовен ден, дълбоко в душата си разбра, че нещо не е наред.

— Добро утро, Михаил. На Луната е два след полунощ. Добро утро, Михаил. Вече е два часът и петнайсет секунди. Добро утро…

— Благодаря, Талес. — Ала той вече беше станал. Както винаги, се бе събудил с точност до минута според личния си режим, без да има нужда от меките думи на електронното събуждане, режим, който спазваше независимо от хюстънското време, поробило останалата част на Луната.

Михаил беше човек на рутината. И щеше да започне деня, както започваше всеки ден от дългите си и самотни дежурства в тази космическа метеорологична станция — с разходка на слънчева светлина.

Набързо закуси с плодов концентрат и вода. Винаги пиеше водата чиста, незамърсена с гранули кафе или чаени листа, защото беше вода от Луната, резултат от милиарди години бавно кометно натрупване и сега добивана и обработвана за него от роботи за милиони долари — според Михаил тя заслужаваше да й се наслаждава.

Енергично намъкна скафандъра си. Удобен и лесен за употреба, той бе плод на шейсетгодишно развитие от тромавия си аналог, носен от астронавтите от „Аполо“. И беше интелигентен. Толкова интелигентен, че според някои можеше сам да се разхожда по Луната.

Въпреки интелигентния си скафандър, Михаил грижливо направи задължителните серии ръчни проверки на жизнените системи. Освен електронното вездесъщие на Талес живееше съвсем сам на южния полюс на Луната, а се знаеше, че от ниската гравитация се оглупява — „космическо оглупяване“, така му викаха. Той отлично разбираше колко е важно да се съсредоточи върху задачите, необходими, за да остане жив.

И все пак изтекоха само няколко минути, докато се озове в топлата прегръдка на скафандъра. Погледна тясното си жизнено пространство през малко изкривяващия образа клиновиден визьор — човек, готов за излизане в междупланетния космос, нелепо изправен сред купчина мръсни дрехи и неизмити чинии.

После се провря през херметичния шлюз с грациозност, дължаща са на дълги тренировки, мина през праховия шлюз и излезе на лунната повърхност.

Застана на склона на кратера, в сянка, нарушавана само от слабото изкуствено осветление. Звездите осейваха безмълвното небе над него. Когато вдигна поглед — трябваше да се наведе назад в твърдия скафандър, — видя ослепителни петна високо по планинския склон, места, до които стигаше ниската полярна слънчева светлина. Слънчевите клетки и антените бяха инсталирани там, тъй като слънчевите сензори бяха главната функция на Станцията.

Вкопана в стената на кратера Шакълтън, тази космическа метеорологическа станция бе една от по-малките, само няколко надуваеми купола, свързани с ниски тунели, затрупани с пласт антрацитносив лунен прах.

Колкото и непретенциозна да изглеждаше, системата се намираше на едно от по-забележителните места на Луната. За разлика от земната, лунната ос няма съществен наклон — поради което там няма сезони. И на лунния южен полюс слънцето никога не се издига високо в небето. Там сенките винаги са дълги — а на някои места и вечни. Ето защо мракът, в който стоеше Михаил, не бе нарушаван от милиарди години, освен от хората.

Той отправи поглед надолу по склона, зад ниските хълмчета на куполите на Станцията. Прожекторите разкриваха на дъното на Шакълтън сложна плетеница от кариери и тежки машини. Там роботите добиваха истинското богатство на това място: водата.

Когато астронавтите от „Аполо“ бяха донесли на Земята първите прашни лунни скали, геолозите се бяха смаяли, че пробите не съдържат нито следа от вода, даже химически свързана с минералните структури. Бяха нужни няколко десетилетия, за да открият истината. Луната не беше сестра, а дъщеря на Земята, създадена в ранните дни на Слънчевата система, когато сблъсъкът с друг зараждащ се свят бе разчупил протоземята на две. Останките постепенно се бяха слели в Луната, която, поради своята свръхнажеженост, бе излъчвала синьо-бяла светлина и изпарила всичката вода. По-късно върху лунната повърхност се бяха разбивали комети. Повечето от милиардите тонове вода, „изливани“ при тези сблъсъци, се бяха изгубвали мигновено. Ала малко, съвсем мъничко беше стигнала до вечно тъмните дъна на полярните кратери, воден дар за Луната, сякаш обезщетение за обстоятелствата на раждането й.

Според земните стандарти лунната вода бе малко — не много повече от доста голямо езеро, — но за човешките заселници тя беше изключително съкровище и буквално струваше повече от тежестта си в злато. Водата бе безценна и за учените, тъй като носеше свидетелства за еоните на кометно формиране и даваше непреки указания за образуването на земните океани, които също се бяха зародили при кометни сблъсъци.

Михаил обаче не се интересуваше от лунния лед, а от слънчевия огън.

Той се извърна от сенките и се заизкачва по все по-стръмния планински склон към светлината. Утъпканата от човешки крака пътека беше осветена с улични лампи, както ги наричаха всички — малки глобуси, закачени на стълбове, за да се вижда къде стъпваш.

Склонът бе стръмен и всяка крачка представляваше усилие дори при слабата лунна гравитация, равна едва на една шеста от земната. Скафандърът му помагаше с тихо жужене от екзоскелетния сервомеханизъм и високо бръмчене на перки и помпи, които не позволяваха по визьора му да се кондензира вода. Скоро се задъха и мускулите го заболяха приятно: тази разходка беше ежедневното му разтъпкване.

Накрая стигна върха на планината и излезе на слънце. Тук имаше няколко роботизирани сензора, вторачени с безкрайно електронно търпение в слънцето. Ала светлината бе прекалено силна за очите на Михаил и визьорът му бързо се затъмни.

Въпреки това наоколо се разкриваше невероятна гледка. Михаил стоеше на ръба на Шакълтън, също сравнително малък кратер, ала там, в западния си край, той пресичаше кръговете на още два кратера. Пейзажът имаше свръхчовешки мащаби: лунният хоризонт скриваше дори отсрещния край на кратерите. Ала дългият опит позволяваше на Михаил да различава плавно криволичещите планински вериги, които очертаваха силуетите на тези застъпващи се белези по лунната повърхност. И всичко това рязко контрастираше на ниската светлина на слънцето, което безкрайно се търкаляше към хоризонта и хвърляше дълги сенки, въртящи се като стрелки на часовник.

Оформен от невероятно силен сблъсък в дните на лунната младост, превърнал го в най-дълбокия кратер в цялата слънчева система, южният полюс имаше най-невероятната повърхност на цялата Луна. Човек трудно можеше да си представи по-голям контраст с базалтовата равнина Спокойствие, където бяха кацнали Армстронг и Олдрин, далеч на север, близо до лунния екватор.

Този връх бе особено място. Дори тук повечето места сред планините на полюса познаваха нощта, когато сенките на един или друг кратер за кратко спираха светлината. Но не и върхът, на който стоеше Михаил. Геологическата случайност го беше направила по-стръмен и малко по-висок от братовчедите му от двете страни и затова до върха му не стигаше сянка.

Докато Станцията, която всъщност бе съвсем близо, тънеше във вечен мрак, той се радваше на постоянно слънце — Върхът на вечната светлина. На кипнатата настрани Земя нямаше такова нещо, а и на Луната всъщност имаше само още няколко такива.

Тук нямаше утро, нямаше истинска нощ — нищо чудно, че биологичният часовник на Михаил се различаваше от условно приетите часове на останалите лунни обитатели. Ала той постепенно бе започнал да обича този странен, неподвижен пейзаж. И в системата на Земята и Луната нямаше по-подходящо място за изучаване на слънцето, което никога не залязваше от това безвъздушно небе.

Само че, докато стоеше тук, нещо го смущаваше.

Беше сам, естествено — никой не можеше да се промъкне в Станцията, без да го предупредят стотици автоматични системи. Слънчевите монитори, тези безмълвни часови, също не проявяваха признаци за смущения и промени, поне такива, които можеха да се установят с повърхностен оглед на техните кутии, обвити в дебела метеоритна изолация и кевлар. Тогава какво го безпокоеше? Лунната неподвижност не бе подходяща за такива усещания и Михаил потрепери въпреки приятната топлина на скафандъра.

И тогава разбра.

— Талес. Покажи ми слънцето.

Затвори очи и вдигна лице към сиянието.

Когато отвори очи, видя странно слънце.

Центърът на визьора му беше блокирал голяма част от светлината на главния диск. Ала виждаше слънчевата корона, разсеяно сияние, много пъти по-голямо от диаметъра на слънцето. Короната притежаваше мекота, която винаги му напомняше за седеф. Но знаеше, че тази мекота скрива електромагнитна мощ, несравнима с човешката техника — всъщност тъкмо тази мощ беше основната причина за вредните космически явления, на чието наблюдение бе посветил живота си.

В центъра на короната видя самия слънчев диск, превърнат от филтрите на визьора в тлеещо въгленче. Поиска увеличение и забеляза петънца, които можеха да са гранули, грамадни конвекционни клетки, които покриваха повърхността на слънцето. И близо до самия център на диска различи по-тъмно петно — очевидно не гранула, а нещо много по-голямо.

— Активна зона — промълви той.

— При това голяма — потвърди Талес.

— Не ми е подръка дневникът… Това дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седма ли е? — Десетилетия наред хората бяха номерирали наблюдаваните активни зони на слънцето, източници на изригвания и други смущения.

— Не — спокойно отвърна Талес. — Активна зона дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седем затихва и е малко по на запад.

— Тогава какво…

— Тази зона няма номер. Съвсем нова е.

Михаил подсвирна. Активните зони обикновено се развиваха за няколко дни. Чрез изучаването на слънчевия резонанс човек обикновено можеше да забележи основните зони от отсрещната страна още преди величественото въртене на звездата да ги обърне към него. Този звяр обаче изглеждаше различен.

— Днес слънцето е неспокойно — прошепна той.

— Гласът ти е необичаен, Михаил. Да не би да си заподозрял съществуването на активната зона, преди да поискаш увеличението?

Михаил отдавна живееше сам с Талес и не обърна внимание на тази проява на любопитство.

— Човек развива инстинкт за тия неща.

— Човешкият мозък си остава загадка, нали, Михаил?

— Така е.

С периферното си зрение Михаил зърна движение и се извърна. Когато визьорът му се проясни, забеляза светлина, пълзяща към него сред лунните сенки. За него тази гледка беше почти също толкова необичайна, колкото и лицето на бурното слънце.

— Май си имаме гостенин. Талес, погрижи се да имаме достатъчно гореща вода за душа. — Михаил закрачи надолу по пътеката, като грижливо обмисляше всяка стъпка, въпреки растящата си възбуда. — Явно днес ни очаква интересен ден.