Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (45)

45
Марсианската пролет

21:05 (лондонско време)

Хелена Ъмфравил се олюляваше по охровата равнина.

Стигна до малко възвишение. Изкатери го, ала то водеше само до същата неравна, осеяна с камъни земя. Тя сърдито продължи нататък.

Беше уморена като куче и скафандърът й никога не й се бе струвал толкова тежък. Нямаше представа откога върви — от часове във всеки случай. И все пак не се отказваше. Нямаше какво друго да направи.

Озова се на ръба на каньон и задъхано спря. Намираше се пред сложна система от дерета и скали, чиито склонове бяха осеяни с малки кратери. В редкия въздух на марсианския следобед гледката беше ясна чак до хоризонта. Това разваляше качеството й, разбира се — нямаше го онова замъгляване, което придаваше триизмерна огромност на земния Голям каньон. Все едно гледаше красива картина, нарисувана с ограничената марсианска палитра от охраво, червено и оранжево.

Не беше интересно. На Марс гъмжеше от каньони. Всъщност каньонът я ядосваше — напълно ирационална емоция. В края на краищата той не бе виновен за всичко това. Хелена изсмука и последната вода от запаса си.

През най-страшната част от бурята се беше скрила в „Бигъл“ — беше го спряла под един скален навес. Нямаше друго убежище. Корпусът на всъдехода я защитаваше, а скафандърът изолираше топлината. Затова се бе спасила — въпреки че спокойно можеше и да е облъчена с радиация, достатъчна, за да я убие.

Което естествено сега си оставаше чисто теоретично.

Беше открила източника на сигнала, който я бяха пратили да търси.

Накрая се бе оказал просто маяк, малък триног автомат, безнадеждно пиукащ в мрака. Навярно беше предназначен да обозначи мястото за кацане на кораб, който така и не го бе последвал. Ала беше ясно кой го е пратил: знаците на корпуса несъмнено бяха китайски.

Бе отишла там напразно. И на неочаквано висока цена. Когато се беше върнала във верния си „Бигъл“, го бе заварила негоден, просто ей така. Електрониката му сигурно се беше поддала на слънчевата атака и основните му системи, включително животоподдържащите, бяха мъртви като Марс.

Без всъдехода не можеше да се върне на „Аврора“. Резервите на скафандъра й щяха да стигнат за още няколко часа, а това нямаше да е достатъчно, за да я вземе друг всъдеход. Беше жива и здрава, дишаше, също като допреди един сол. Ала бе обречена от жестоките уравнения на марсианското оцеляване.

Разбира се, нямаше да е единствената жертва в слънчевата система този ден.

Поне беше специална, каза си Хелена. Въпреки че не бе първият човек, стъпил на Марс, щеше да е първият, умрял тук. Това навярно си струваше да й издигнат паметник.

И щеше да изпълни дълга си до последно. Космическите агенции открай време имаха процедури за такива случаи. Ако беше умряла в космоса — както бяха обсъждали специалистите от НАСА преди десетилетия, когато Международната космическа станция бе посрещнала първите си обитатели — тялото й щеше да бъде запечатано в чувал и завързано за някоя външна подпора, докато можеха да го върнат на Земята. Тук на Марс дългът й на първо място беше към планетата и нейната предполагаема биосфера — не биваше да я замърсява със своя разлагащ се труп. Всъщност просто трябваше да остане тук. Когато нагревателите на скафандъра й откажеха, бързо щеше да замръзне и така да запечата всички организми, които евентуално беше донесла от Земята, докато успееха да приберат тялото й. Скафандърът навярно дори нямаше да падне. Щеше да се превърне в статуя, помисли си Хелена, в паметник на самата себе си и на тъпия си късмет.

Ала не можеше да понесе мисълта да умре до своя нещастен отказал всъдеход. Затова беше решила да се отдалечи в марсианската пустош, просто за да види повече от планетата, която я убиваше.

Но късметът й си остана същият. Бе прекосила скучната равнина до този скучен каньон.

Нещо помръдна в краката й. На земята се образуваха дупки и кратери, помисли си тя, но не по-големи от нокътя на палеца й. Дали не бе попаднала в някакъв особен микрометеоритен дъжд? А после чу трополенето по шлема си.

Вдигна глава. И видя капките, падащи от небето — големи, бавни капки, сипещи се навсякъде около нея и размазващи праха по визьора й.

Беше дъжд. Първият дъжд на Марс от милиард години.

Слънцето бълваше огън по лицата на всичките си кръжащи около него деца.

Обърнатата към слънцето страна на Меркурий се стопи, кратери, стари като самата планета, се разтвориха в магмени палимпсести. Венера изгуби голяма част от смазващата си атмосфера — участ, която можеше да сполети Земята, ако го нямаше щита. Ледените луни на Юпитер се стопиха на много километри дълбочина. Странна трагедия се разигра на Сатурн — неговите пръстени, крехки ледени ивици, бяха изпарени.

На Марс започнаха да се събуждат вулкани, спали сто милиона години. Полярните ледени шапки, тънки петна от въглероден диоксид и воден лед, бързо сублимираха. А сега валеше дъжд. Хелена направи още няколко крачки напред и видя как марсианският дъжд потъва дълбоко в сенките на каньона.

Един от колегите й развълнувано докладва за собствените си открития.

— Намерих кораб! И то какъв кораб — прилича на труп на изхвърлен на сушата кит. И е покрит с китайски йероглифи. Но има огромна пробойна на корпуса. Кацнал е тежко…

Хелена беше слушала разговорите на другарите си през целия този дълъг сол. Обаждаше се на равни интервали, но бе решила да не им съобщава какво се е случило с нея — поне известно време. И сега стоеше и слушаше гласа на колега, когото никога повече нямаше да види.

— Чакайте малко. Влизам в кораба, като внимавам да не закача някой остър ръб… О! О, господи!

На кораба бяха пътували над сто души. Всички бяха млади мъже и жени — всички на детеродна възраст, включително пилотите. Товарът им се състоеше от надуваеми жилища, механични екскаватори, хидропонни лехи. Намеренията им бяха ясни. Ето какво бяха планирали през последните пет години китайците: ето за какво бяха използвали товароподемната си сила, вместо да допринесат за построяването на щита. И ето как китайците бяха възнамерявали да се погрижат част от тяхната култура да преживее слънчевата буря.

— Но китайското нашествие на Марс се провали… За малко. Чудя се какви ли съседи щяха да бъдат.

Хелена си помисли, че щяха да се разбират. Китай беше много далеч оттук, също толкова, колкото Евразия и Америка. Тук те бяха просто хора — или по-скоро марсианци.

Вдигна поглед към слънцето. Наближаваше залезът и въздухът, пълен с прах и необичайните дъждовни облаци, го превръщаше в нащърбена елипса. Знаеше какви са предвижданията — слънчевата буря вече трябваше да утихне — и все пак нещо в това залязващо слънце я смущаваше, сякаш ги очакваше още някаква отвратителна изненада.

Прахът в краката й се раздвижи. Хелена сведе очи.

Сред капките дъжд от почвата се показваше нещо. Не по-голямо от палеца й, напомнящо на мършав кактус. Имаше прозрачни части, прозорци, улавящи слънчевата светлина, помисли си тя, без да губи нито една безценна капка дъжд.

И беше зелено: първата местна зеленина, която виждаше на Марс.

Сърцето й се разтуптя.

По време на своето дълго изгнание екипажът на „Аврора“ напразно бе търсил живот на Марс. Дори бяха рискували да се отправят на опасно пътешествие до южния полюс, където бяха преровили най-древния, най-студен, непокътнат вечен лед на цялата планета с надеждата да открият микроорганизми, уловени и запазени там. И дори тогава не бяха намерили нищо. Такова епохално откритие определено можеше да оправдае годините им на отсъствие от родния свят — неуспехът им беше ужасно разочарование.

И ето че сега това нещо никнеше от земята пред нея.

Гърдите й болезнено се свиха. Нямаше нужда да проверява мониторите, за да разбере, че скафандърът я напуска. Да върви по дяволите, тя щеше да съобщи за откритието си. Припряно включи камерата на шлема си и се наведе към мъничкото растение.

— „Аврора“, тук Хелена. Няма да повярвате…

Корените му бяха заровени дълбоко в студената скала на Марс. Не се нуждаеше от кислород, а зареждаше ледниковия си метаболизъм с водород, отделян от бавната реакция на вулканичните скали със следи от воден лед. Така бе оцеляло милиарди години. Като спора, чакаща под земната пустиня кратките дъждове на пролетта, това търпеливо малко растение беше чакало цяла вечност завръщането на марсианските дъждове, за да може отново да живее.