Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (44)

44
Залезът

17:23 (лондонско време)

Куполът над Лондон се беше пропукал.

От прозореца на оперативния център Шивоун ясно виждаше това. Все още бе съвсем тънка линия, но се спускаше по стената от върха чак до земята и свършваше някъде на север зад Юстън. Сияеше в адска розово-бяла светлина и от него капеше горяща материя, като смола, сипеща се на тънка завеса.

Самият град тънеше в дълбок мрак. Електричеството за уличните лампи и прожекторите на Купола накрая беше пренасочено към големите перки на климатичната система. Но на места горяха неовладени пожари и там, където „капнеше“ сияещата материя, земята също се възпламеняваше.

„Сейнт Пол“ обаче се държеше. На слабата светлина на пожарите не можеше да сбърка силуета му. Великата катедрала на Рен^[1] се издигаше върху основи, датиращи чак от изоставения римски Лондон. Сега облите стени на Тенекето се издигаха далеч над шедьовъра на Рен — ала той се държеше, както и по време на всички предишни национални бедствия. Шивоун се зачуди какъв ли малък героизъм се извършва, за да бъде спасена старата катедрала.

Само че това можеше и да няма значение.

— Ако Куполът падне, с нас е свършено — каза тя.

— Обаче няма да падне — твърдо заяви Тоби Пит и си погледна часовника. — Пет и половина. По-малко от два часа до залез-слънце. Ще издържим.

След смъртта на Пердита Тоби явно си беше поставил за задача да повдига духа й. Той бе добър човек, помисли си Шивоун. Но разбира се, не можеше да каже и да направи нищо, за да промени нещо за нея, вече не. Тя беше надживяла родната си дъщеря: изумителна, ирационална мисъл. Нищо друго нямаше значение. Ала не усещаше болката от тази ужасна ампутация, поне засега.

Обзета от чувството, че се движи на автопилот, Шивоун плъзна поглед по големите стенни дисплеи.

Образите от цялата Земя все още бяха с изненадващо добро качество. Естествено Луната и щитът се намираха откъм слънчевата страна и затова гледаха към дневното лице на Земята, докато планетата се въртеше под тях. Но имаше и едно-две очи в небето над нощната страна, все още функциониращи цели четиринайсет часа след началото на слънчевата буря.

Част от информацията от нощната страна идваше от президент Алварес, която се намираше някъде над Индия. Много преди да се разрази бурята, тя беше излетяла с последния президентски самолет, чудовище с ядрени двигатели, което можело, твърдяха някои, да остане във въздуха две седмици, без да презареди. За такъв самолет бе нищо робота да обикаля планетата през двайсетината часа на бурята, вечно бягайки от светлината.

Един от информационните потоци идваше от други бегълци, намиращи се в Л2. Втората Лагранжова точка на Земята стоеше на линията Земя — слънце, но откъм нощната страна на планетата. Затова, докато щитът в Л1 постоянно се огряваше от слънчева светлина, разположената в земната сянка Л2 тънеше във вечна нощ. В момента Л2 беше над меридиана, който минаваше през Югоизточна Азия.

И в Л2 тайно бяха построили голямо убежище, фрашкано с трилионери, диктатори и други богати и могъщи тилове — сред които, твърдяха слуховете, половината от британското кралско семейство. Единствената позната, която имаше Шивоун в Л2, беше Филипа Дюфло, някога обикновена помощничка в лондонското кметство — която обаче изненадващо се е оказала от семейство с невероятно дебели връзки. И тъкмо тя се беше погрижила информационният поток от Л2 до Лондон да остане непрекъснат — и бе подхвърляла намеци какво става там горе. Някои от по-упадъчните обитатели на убежището се впуснали във веселие, докато Земята гореше. Едно тайно общество дори обсъждало планове за след слънчевата буря, когато тази елитна група се върнела на Земята, за да поеме командването: „Адам и Ева в обувки на «Гучи»“ — презрително подхвърли Тоби Пит.

Колкото до самата Земя, обрамчена в тези търпеливо събрани образи, тя приличаше на Венера, помисли си Шивоун, дрипава, покрита с дим Венера.

Трилиони тонове вода бяха изпомпани в облаци, които сега се простираха от полюс до полюс. Облаците бяха разпокъсани от гигантски циклонални системи, мълнии пращяха по лицето на света. В по-големите ширини цялата тази вода все още се изсипваше във вцепеняващи дъждовни и снежни бури. Но в средните ширини главният проблем беше огънят. Докато слънчевата топлина продължаваше да се излива в атмосферата и океаните въпреки бушуващите циклонални системи, големи колкото цели континенти, започваха грандиозни пожари, които поглъщаха градове и гори.

Световните богатства, природни и човешки, бяха удавени или опожарени. Умираха и хора, дори онези, които се бяха скрили в своите изби, пещери и солници, където ги удавяше дъждовната вода или пожарите изсмукваха въздуха им.

На Шивоун й се струваше, че самото оцеляване на човечеството все още е заложено на карта. След четиринайсет часа буря новините от щита не бяха добри — неочакваният гибелен удар на гама-лъчите прекалено бързо изваждаше хората от строя. На Земята куполите и другите защитни съоръжения започваха да падат. Ако положението продължеше да се влошава, мечтите на егоистичните страхливци в Л2 и даже неколкостотинте зажаднели за гравитация завърнали се от Луната с нищо нямаше да променят бъдещето на човечеството.

Опита се да се насили да го почувства, емоционално да разбере онова, което вижда. Ала не можеше да почувства дори смъртта на родната си дъщеря, та камо ли да проумее мъчителния край на своя род. Зачуди се дали ще остане жива, докато тази вцепененост я напусне.

Неочаквано се обади Аристотел:

— Боя се, че трябва да направя едно съобщение. — Изисканият, сериозен глас отекна в оперативния център и всички вдигнаха глави. — Продължавам да губя системи по цялата планета. Взаимосвързаността, от която завися, се разпада. Това е пагубно и за машините…

— Как се чувстваш? — промълви Шивоун.

— Изключително странно, Шивоун — отвърна той в ухото й. — Разкъсвам се, парче по парче. Но съм достигнал момент, в който забравям какво съм изгубил.

После се обърна към всички:

— Затова реших да въведа в действие резервния план, за който се договорихме с премиер-министъра на Евразия Войков, американския президент Алварес и другите световни ръководители.

Прозвучаха нови, уверени гласове.

— Ние сме Талес, на Луната.

— И Атина, на щита.

Талес продължи:

— Нашите системи са по-защитени от тези на Аристотел.

— Затова ще поемем неговите отговорности за управлението на земните системи — прибави Атина.

Тоби Пит погледна Шивоун и направи гримаса.

— Значи това е план „Бе“. Да се надяваме, че ще проработи.

— Съжалявам, че ви напускам — каза Аристотел. — Съжалявам.

— Не съжалявай — разнесоха се шепоти из залата. — Сбогом, стари приятелю.

Последва бездиханно мълчание. Светлините замъждукаха и на Шивоун й се стори, че чува изхълцване в жужащите помпи, които снабдяваха оперативния център със студен въздух.

Тези извънредни мерки бяха предвидени, но предаването на управлението между трите глобални изкуствени интелекта — два от които толкова далеч, че имаше съществено закъснение на светлинната скорост — беше деликатно и не бе имало възможност за репетиции. Никой не беше съвсем сигурен какво ще се случи — най-страшната възможност предполагаше Талес и Атина също да се разпаднат и тогава всичко щеше да бъде изгубено.

Накрая Талес съобщи:

— Всичко е наред.

Тези простички думи бяха посрещнати с взрив на аплодисменти в оперативния център. В този момент този малък триумф, който и да е триумф, носеше огромно облекчение.

После подът се разтърси като от раздвижване на грамадно заспало животно.

Шивоун се обърна към прозореца. Пукнатината в небето се разширяваше и реката от огън ставаше все по-ярка.

 

 

18:55 (лондонско време)

 

Някой настойчиво тропаше на вратата.

— Излизайте! Излизайте!… — После се разнесе шляпане на тичащи крака и неизвестният изчезна.

Бисиса се насили да се надигне и да седне. Не беше ли малко по-хладно? Но дори на половин метър над пода въздухът бе горещ и влажен.

Отдавна беше изгубила представа за времето, въпреки че старият настолен часовник търпеливо продължаваше да тиктака по време на цялата криза. Когато бе усетила първия трус, минаваше пет. Колко време беше минало оттогава? Час, два? От жегата мислите й се бяха превърнали в каша.

Сега обаче подът пак се разтърси. Трябваше да се измъкнат оттук: тази мисъл си проправи път в объркания й от горещината мозък. Щом някой в такъв момент бе рискувал живота си, за да дойде да им каже да бягат, трябваше да му обърне внимание.

Мира все така лежеше по гръб, но дишаше равномерно. Вместо почти в безсъзнание, както беше изглеждала доскоро, сега сякаш просто спеше. Бисиса я раздруса.

— Хайде, миличко. Събуди се. — Момичето се размърда и замърмори сърдито.

Бисиса коленичи, после се изправи. Залитна към кухнята и намери неразпечатана бутилка вода. Отвори я и отпи — бе адски гореща, но като че ли я съживи. Занесе водата на Мира в дневната и отиде да потърси дрехи.

Тръгнаха към стълбището. В мастиленочерния мрак, нарушаван само от свещта, която Бисиса предвидливо бе взела, слязоха до изхода. Наоколо нямаше никого, но по стъпалата бяха пръснати играчки, дрехи, стъпкана факла, неща, изпуснати от бързащи хора.

Излязоха в сумрачното червено сияние навън. След дългите часове на бурята въздухът под Купола беше гъст и пълен с дим. Покрай тях бързаха хора, всички тръгнали на запад. Към Фулъм Гейт, смътно разбра Бисиса, изхода от Тенекето.

И самият Купол бе пропукан. Изумителен огнен белег се спускаше отгоре до долу и се губеше някъде на север. Грамадни огнени късове от структурата валяха като силен дъжд. Тъкмо тази огнена завеса осветяваше сцената около Бисиса.

Земята отново се разтърси. Ако продължеше така, целият Купол можеше да се срути отгоре им. Трябваше да последват мъдростта на тълпата: по-добре да рискуват и да излязат от Купола. Тя задърпа Мира към Портала.

Все още полузаспала, дъщеря й захленчи, че я влачи така.

— Какво е това земетресение? Бомби ли са?

— Бомби ли? Не. — Бисиса беше сигурна, че бежанците и демонстрантите, които се бяха събрали за своята малка война пред лондонските портали, вече са прогонени от бурите — или по-вероятно бяха мъртви. — Мисля, че наистина е земетресение.

— Но в Лондон няма земетресения!

— Днес е странен ден, миличко. Целият град е построен върху глина, забрави ли? Ако тя изсъхне, ще започне да се напуква.

— Цените на недвижимите имоти ще станат на пух и прах — изсумтя Мира.

Бисиса се засмя.

— Хайде, само още мъничко. Виж, ето го Портала…

Той беше широко отворен и разкриваше червеното небе. Тътрещата се тълпа, която се събираше от всички посоки, образуваше опашка. Бисиса и Мира бавно се придвижваха напред.

Това бе типична лондонска тълпа, с лица, отразяващи произход от всички расови групи на планетата: Лондон векове преди Ню Йорк беше привличал потоци хора отвсякъде. В навалицата имаше млади и стари, деца, носени на ръце от родителите си, старци, подкрепяни по пътя. Сбръчкани старици и ококорени дечурлига, возени в инвалидни, ръчни и пазарски колички. Когато един старец падна от изнемога, две млади жени се наведоха да му помогнат да се изправи.

Всички изглеждаха толкова зле, колкото се чувстваше Бисиса. Повечето носеха съвсем леки дрехи, подгизнали от пот — косите на мъжете бяха залепнали за главите им, жените мъчително се олюляваха на подутите си крака. Но не се паникьосваха, не се блъскаха, не се биеха, въпреки че нямаше и следа от полиция и военни, никакви органи на реда. „Хората са издръжливи — помисли си Бисиса. — Помагат си да оцелеят“.

— Като през Втората световна — отбеляза Мира.

— Да, сигурно. — Бисиса изпита нежна обич към тези очукани, издръжливи, упорити многоезични лондончани. И за пръв път повярва, че наистина може да преживеят бурята.

След Портала тълпата се разливаше нашироко. Здраво хванала Мира за ръка, Бисиса излезе в един преобразен свят, свят на вода и огън.

Над дима се носеха гъсти облаци, някои видимо кипяха, пращяха мълнии. Небето над облаците сякаш пламтеше и бе покрито с грамадни яркочервени пластове, като че ли Земята беше хвърлена в огромна пещ. Навярно пак сияние от типа на северното.

А на земята Лондон гореше. Въздухът бе пълен с дим, пепел лепнеше по мократа от пот кожа на Бисиса. Миришеше на пръст, прах и пепел — и на нещо по-неясно, нещо като горящо месо. Ала дъждовете, които, слава богу, бяха отстъпили, бяха оставили вода по всяка морава и във всеки канал и светлината от пламтящото небе се отразяваше по пътищата и покривите на къщите. Гледката беше странно, неземно красива, окъпана в кървавочервената светлина, бликаща от небето и отразяваща се на земята.

Мира посочи на запад.

— Виж, мамо. Ето го слънцето.

Бисиса се обърна. Ала не видя слънцето естествено, а щита, все още на мястото си след всички тези часове, все още защитаващ Земята. Приличаше на дисковидна дъга, все по-ярка, колкото повече се отдалечаваше от центъра, синьолилава в сърцето си и гневно оранжева по края. Зад ръба на самия щит блестеше ярко сияние, осеяно с нишки и искри, които лесно се виждаха с просто око.

Ала ужасното слънце потъваше към хоризонта на запад и димът на огньовете в Англия се издигаше, за да го скрие.

— Почти е залез — каза някой. — Още двайсет минути и повече няма да го видим това копеле.

С периферното си зрение Бисиса зърна движение. Покрай краката на хората пробягваха дребни тела. Кучета, лисици, даже същества, които приличаха на плъхове, безшумно напускаха срутващия се Купол и се пръскаха по опожарените улици навън.

Заваля топъл солен дъжд — заплющя по голата глава на Бисиса. Тя прегърна Мира.

— Да се скрием някъде.

Забързаха заедно с хилядите други сред развалините на Лондон.