Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (42)

42
Пладне

10:23 (лондонско време)

На Луната Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс седяха един до друг.

Стените бяха покрити с екрани и комуникационни връзки, търпеливи работници шепнеха в микрофоните си — по-рано това бе кабинетът на Бъд Туук, когато командваше „Клавиус“ — но сега, разбира се, Бъд се намираше в Л1 и рискуваше живота си, докато Михаил пиеше кафе и гледаше интересни картинки.

— Вече не можем да направим абсолютно нищо — заяви руският астрофизик. — Нищо друго, освен да гледаме, да регистрираме и да се учим за бъдещето.

— Стига си го повтарял — измърмори Юджийн, с импулсивно движение отмести стола си и закрачи из помещението.

Михаил понечи да възрази, но се отказа. Думите му по-скоро бяха отправени към самия него, отколкото към Юджийн. Пък и нямаше представа точно какво изпитва младият учен. Момчето си оставаше загадка, дори сега, след като отдавна работеха заедно толкова тясно. Михаил често бе обземан от желание да го прегърне, да го утеши. Но това естествено не беше възможно.

Що се отнасяше до самия Михаил, най-силното му чувство бе угризение.

Той се обърна към големия екран в предната част на залата, с изображението на пълната Земя. Събрано от над сто различни източника на информация, то бе огромно и подробно, по-качествено дори от данните, с които разполагаше Бъд на щита, и много красиво, тъжно си помисли руснакът. Портрет на един подложен на мъчения свят.

Докато Земята безпомощно се въртеше, подслънчевата точка се местеше на запад. Сякаш планетата се движеше под пламък на горелка. В момента към него гледаше сухото лице на Африка — познатите й очертания ясно се различаваха. Ала над Сахара пълзеше гигантска циклонална система, дълга хиляди километри, и зеленото сърце на континента беше прорязано от грамадни черни стълбове дим. „Последните джунгли ще загинат днес“, мрачно си помисли Михаил. И докато растителността изгаряше, океаните отделяха огромни количества влага в облаците.

Вече нито една част от света, дори онези райони, които все още бяха защитени от нощта, не бе пощадена от въздействието на слънчевата буря. Облаци кипяха по цялото видимо лице на Земята и докато се разпространяваха от екватора и се сблъскваха с по-студения въздух над по-големите ширини, изливаха водата си в свирепи урагани и като сняг на полюсите. Междувременно, докато слънчевата енергия се изсипваше в препълнените топлинни резервоари на Земята, океанските течения, тези огромни Амазонки от солена вода, се вълнуваха и вряха, и докато на Антарктида падаха безпрецедентни снежни маси, навсякъде около южния континент се отчупваха милиарди тонове лед.

Над полюсите пращяха северни сияния, зловещ огън, който се виждаше чак от Луната.

Седем часа след началото на този ужас, помисли си Михаил. И оставаха още повече часове, ако последните модели на Юджийн се окажеха точни. Имаше някои модели на дългосрочните последици от слънчевата буря, ала за разлика от слънчевите модели на Юджийн, тук не можеха да постигнат точност. Никой не знаеше какво ще излезе — нито дори дали някой ще оцелее на Земята, за да види резултатите.

Каквото и да се случеше със Земята, Михаил можеше уверено да предвиди, че той ще преживее деня — и тъкмо на това се дължаха угризенията му.

В този момент Луната — в новолуние, ако се наблюдаваше от Земята — бе обърната със задната си страна към коварното слънце. Така че между бурята и скъпоценната кожа на Михаил, който се намираше на гледащото към Земята лице на Луната, имаше инертна скала с дебелина три хиляди километра. И не само това, но и Луната, достатъчно близо до линията Земя — слънце, за да хвърля собствената си сянка върху родната планета, случайно беше защитена от щита, построен, за да спаси Земята. Така че този ден „Клавиус“ бе най-безопасното място, поне във вътрешността на слънчевата система.

Почти всички лунни обитатели живееха на отсамната страна, но днес и неколцината от другите бази като „Циолковски“ бяха потърсили сигурността на „Клавиус“ и „Армстронг“. Дори Михаил беше изоставил обичайния си пост на южния полюс, въпреки че търпеливите електронни монитори продължаваха да изучават необикновеното поведение на слънцето и щяха да го правят с неотклонна ефикасност, докато не бъдеха стопени.

И докато Земята се търкаляше и мяташе, докато героите се опитваха да поддържат нужното положение на щита, Михаил се криеше. Колко странно, че неговата кариера, цял живот, посветен на изучаването на слънцето, трябваше да стигне до такъв момент — да се завре в някаква дупка, докато слънцето беснееше.

Но пък съдбата му навярно беше определена много преди да се роди.

Както веднъж се бе опитал да обясни на Юджийн, руската космонавтика винаги беше проявявала силни хелиофилски тежнения. След откъсването си от Рим православното християнство се бе обърнало към по-древни езически елементи — особено култа към Митра, мистериен култ, пренесен от Персия през Римската империя, в която слънцето беше господстваща космическа сила. Елементите на тези езически корени се бяха съхранили през вековете, например в рисуването на ореоли в руската иконопис. Те бяха възкресени по-определено от „неоезичниците“ през XIX век. Тези свещени глупаци можеше да бъдат забравени — ако не беше фактът, че Циолковски, бащата на руската космонавтика, е учил при философи хелиофили.

Нищо чудно, че идеите на Циолковски за бъдещето на човечеството в космоса бяха пълни със слънчева светлина — той бе мечтал за времето, когато човечеството в космоса ще еволюира в затворен фотосинтезиращ метаболичен организъм, който не се нуждае от нищо друго, освен от слънчева светлина, за да живее. Някои философи дори смятаха цялата руска космическа програма просто за модерна версия на соларния култ.

Самият Михаил не беше мистик, нито теолог. Но определено не бе съвпадение, че изпитва толкова силно влечение към изучаването на слънцето. Колко странно обаче, че сега слънцето се отплащаше за такава всеотдайност с тази гибелна буря!

Колко странно също, помисли си той, че името, което спътниците на Бисиса Дът бяха дали на своя паралелен свят, Мир, не само означава „мир“ и „свят“, но и е корен на името Митра — защото на древноперсийски „мир“ означаваше „слънце“…

Астрофизикът запази мислите си за себе си. В този ужасен ден не биваше да се разсейва с теология, а трябваше да се съсредоточи върху потребностите на своя страдащ свят, на роднините и приятелите си — и на Юджийн.

Спортсменското тяло на Юджийн беше прекалено яко за слабата лунна гравитация и докато се разхождаше нервно, той почти подскачаше по полирания под. От време на време разглеждаше графиките на екраните, които показваха, че реалното поведение на слънцето съответства на предвижданията му.

— Почти всичко все още е според модела — отбеляза той.

— Само гама-лъчите се усилват — измърмори Михаил.

— Да. Само те. Трябва да има някаква грешка в пертурбационния анализ. Ще ми се да имах време да го прегледам… — Юджийн продължи загрижено да дудне за този проблем, за производни функции от по-висок ред и асимптотична конвергенция.

Както повечето реални математически приложения, слънчевият модел на Юджийн приличаше на математическо уравнение, прекалено сложно, за да бъде решено. Затова той бе приложил методи на приближение, за да изцеди максималната полезна информация. Взимаш малка част, която разбираш, и се опитваш стъпка по стъпка да стигнеш до решението. Или се опитваш да доведеш различни части от модела до края, където те или се смаляват до нула, или се сливат в някаква точка.

Всички тези методи бяха стандартни и даваха полезни и точни предвиждания за начина, по който щеше да се държи днес слънцето. Но бяха само приближения. И бавното, постепенно отклонение на гама и рентгеновите лъчи от предвижданата крива беше признак, че Юджийн е пренебрегнал някой ефект от по-висок ред.

Ако Михаил просто бе рецензирал проучванията на Юджийн, момчето определено щеше да мине без критики. Това беше съвсем второстепенна грешка, нещо пропуснато в остатъците. Всъщност отклонението от фактите в предвижданията бе задължителна част от процеса на проверка, който водеше до развитие на всички научни знания.

Само че това не бе просто поредното проучване. Решения на живот и смърт се основаваха на предвижданията на Юджийн и всяка негова грешка можеше да има пагубни последици.

Михаил въздъхна тежко.

— Не можехме да спасим всички, каквото и да бяхме направили. Винаги сме го знаели.

— Естествено, разбирам — внезапно изсумтя Юджийн. — Да не ме мислиш за някакъв социопат? Държиш се адски покровителствено, Михаил!

Руснакът потръпна от обида.

— Извинявай.

— И аз имам роднини там долу. — Младият учен хвърли поглед към Земята. Америка навлизаше в бурята. Роднините на Юджийн скоро щяха да преживеят най-страшното. — Никога не съм правил нищо за тях, занимавах се само с наука. И даже това успях да оплескам.

И продължи нервно да се крачи.

 

 

10:57 (лондонско време)

 

Едноокия беше ядосан и объркан.

Кичурестия пак го предизвикваше. Когато намери отрупаната с плодове смокиня, по-младият мъжкар не повика останалите от групата. И после отказа да се подчини на властта на Едноокия. Просто продължи да пъха сочните смокини в бърнестата си уста, докато останалите дюдюкаха, забелязали смущението на Едноокия.

Според стандартите на всяка група шимпанзета това беше тежка политическа криза. Едноокия знаеше, че трябва да се справи с Кичурестия.

Ала не днес. Вече не бе млад като преди и се беше сковал след неспокойния сън, цялото тяло го болеше. Пък и днес бе поредният горещ, душен ден, след като над гората се беше спуснал странен сумрак, ден, когато не ти се прави нищо друго, освен да лежиш и да си пощиш козината. Инстинктивно знаеше, че днес няма да се занимава с Кичурестия. Може би утре.

Едноокия изостана от групата и унило се покатери на едно от най-високите дървета. Лягаше си.

В собствения си ум той нямаше име за себе си естествено, също както нямаше имена за другите от групата — въпреки че като изключително обществено животно, познаваше всеки от тях почти също толкова добре, колкото и себе си. „Едноокия“ го бяха нарекли работниците, които се грижеха за групата и другите обитатели на тази част от конгоанската гора.

На двайсет и осем години Едноокия бе достатъчно възрастен, за да е преживял огромната философска промяна, настъпила с човечеството и довела до прехвърлянето му към рода Homo, братовчед на човеците, вместо Pan, „обикновено“ животно. Това „преименуване“ му беше осигурило закрила от бракониери и ловци — същите, които бяха пронизали едното му око с куршум, когато бе по-млад от Кичурестия.

И сега неговите братовчеди също му осигуряваха закрила в този най-ужасен ден в дългата история на човечеството, а всъщност и на човекоподобните маймуни.

Стигна до върха на дървото. В примитивното гнездо от огънати клони все още усещаше миризмата на собствените си изпражнения и урина от последния си сън. Заигра се с клоните, разчепка няколко кичура от козината си.

Естествено Едноокия не съзнаваше революцията в човешкото мислене, за него важно беше собственото му оцеляване. Ала усещаше други промени. Например странното объркване на деня и нощта. Над главата му не се виждаше нито слънце, нито небе. Странни неподвижни светлини огряваха гората, обаче в сравнение с тропическото слънце можеха да хвърлят само здрач — и тъкмо затова тялото на Едноокия не беше сигурно дали е време за сън, въпреки че бе бодърствал само няколко часа.

Той се просна на леглото си и размърда крайници, за да се намести удобно. В гърдите му закъкри мъгляво негодувание срещу всички тези нежелани промени, объркване, за което щяха да му съчувстват мнозина възрастни хора. И умът му се изпълни с кървав образ на Кичурестия. Юмруците му се свиха, докато си представяше какво ще направи, за да смири младия си съперник.

Разпокъсаните му мисли заплуваха в неспокоен сън.

Топлина и светлина се изляха от високото обедно слънце, развихри се буря, обхванала цял континент. Сребристите стени на купола се вълнуваха и плющяха със звук, напомнящ гръмотевици. Ала издържаха.

 

 

11:57 (лондонско време)

 

Съблечени по бельо, Бисиса и дъщеря й лежаха една до друга на тънък туристически дюшек в осветената само от свещта дневна.

Беше ужасно горещо, по-горещо, отколкото Бисиса, която все пак имаше опит в Северозападен Пакистан и Афганистан, бе смятала, че е възможно. Въздухът беше като дебело влажно одеяло — тя усещаше, че по корема и се стича пот и попива в дюшека под нея. Не можеше да помръдне, не можеше да се обърне, за да види дали Мира е добре и дали изобщо е жива.

От часове не беше чувала гласа на Аристотел и това й се струваше извънредно странно. Цареше тишина, освен тяхното дишане и тиктакането на един-единствен настолен часовник, стар и голям, нежелано наследство от бабата на Бисиса — все още работеше, тъй като големите му механични вътрешности бяха неуязвими за електромагнитния импулс, докато екраните, телефоните и другите електронни устройства бяха станали напълно негодни.

Навън имаше много шум. Чуваше се кънтеж и грохот като артилерийски огън, от време на време нещо като дъжд, плискащ върху дъсчен покрив. Това бяха предвидените последици от навлизането на огромни количества топлинна енергия в атмосферата.

Щом положението беше толкова тежко под Тенекето, какво ли бе в останалата част от страната? Щеше да има внезапни наводнения, помисли си тя, пожари и вихрушки като канзаско торнадо. Бедната Англия.

Ала топлината бе най-страшното. Знаеше безрадостните цифри от военната си подготовка. Не беше само температурата, но и влажността. Отделянето на топлина чрез потене бе единственият механизъм, чрез който тялото й можеше да поддържа вътрешното си равновесие, а при прекалено висока относителна влажност тя не бе в състояние да се поти.

Над около трийсет и седем градуса, над „прага на затихване“, познавателните й функции се забавяха, способността й за преценка се влошаваше, уменията й отслабваха. При четирийсет градуса и петдесет процента влажност армията щеше да я характеризира като „топлинно неефективна“ — но можеше да издържи около едно денонощие. Ако температурата или влажността се повишаха още повече, този период щеше да се съкрати. След това щеше да настъпи хипертермия и жизнените й системи щяха да откажат: при четирийсет и пет градуса, независимо от влажността, щеше да получи тежък топлинен удар и бързо щеше да последва смърт.

А и Мира. Бисиса беше военен офицер и бе запазила до голяма степен физическата си форма дори на петата година след завръщането си от Мир. Мира беше тринайсетгодишна, млада и здрава, ала без резервите на майка си. Абсолютно с нищо не можеше да помогне на дъщеря си. Можеше само да търпи и да се надява.

Докато лежеше, осъзна, че й липсва старият й телефон. Мъничкото устройство й бе постоянен спътник и наставник, откакто на възрастта на Мира беше получила раздаваните от ООН комуникационни средства като всяко дванайсетгодишно дете на планетата. Докато други скоро бяха зарязали тези „отчаяно тъпи боклуци“, Бисиса винаги бе обичала своя телефон, връзката си с общност, по-голяма от нещастното й семейство в чеширската ферма. Ала нейният телефон беше изгубен на Мир — друг свят, в съвсем друга реалност, изгубен завинаги. И даже да бе тук при нея, вече щеше да е гръмнал от ЕМИ…

Мислите й бяха мътни. Симптом за хипертермия?

Тя изключително предпазливо завъртя глава и погледна бабиния си настолен часовник. Дванайсет. Слънчевата буря трябваше да е в разгара си.

Невъобразим гръм разцепи измъченото небе и сякаш се разтърси целият Купол.