Владимир Набоков
Прозрачни неща (9)

9.

Запозна се с Арманд в едно купе на влака в Швейцария, някъде между Тур и Версекс, през сияйно слънчев следобед, в навечерието на срещата си с господин Р. По погрешка се беше качил на бавния влак; тя пък го беше избрала нарочно, защото спираше на малка гара, от която тръгваше автобус към Вит, където майка й имаше вила. Арманд и Хю едновременно се настаниха на двете срещуположни седалки до прозореца, който гледаше към езерото. Едно американско семейство зае другите четири места в купето. Хю разтвори Journal de Genève.

О, тя беше много хубава и би била изключително красива, ако имаше по-пълни устни. С тъмни очи, светла коса и кожа с цвят на мед. Две трапчинки като лунен сърп украсяваха загорелите й бузи от двете страни на тъжно увисналата й уста. Носеше черно сако над блуза с волани. В скута й лежеше книга, върху която беше поставила ръцете си, облечени в черни ръкавици. Той си помисли, че сигурно е някакво пламенно любовно книжле. Начинът, по който се запознаха, беше до болка банален.

Размениха си погледи на любезно неодобрение, когато трите малки американчета започнаха да издърпват пуловери и панталони от куфара, докато с дивашко настървение търсеха нещо, което, както се оказа, били забравили (купчина списания с комикси, която чевръстата хотелска прислужница вече била изнесла заедно с използваните пешкири). Единият от двамата възрастни улови студения поглед на Арманд и отвърна с жест на снизходително безсилие. После влезе кондукторът за проверка на билетите.

Хю килна лекичко глава на една страна, колкото да се убеди, че е прав: наистина беше издание с меки корици на „Фигури на златистия прозорец“.

— Една от нашите — каза той и кимна към книгата.

Тя погледна книгата в скута си, сякаш в търсене на обяснение за подхвърлената реплика. Носеше много къса пола.

— Искам да кажа — продължи той, — че работя за един издател. За американския издател на същата книга с твърди корици. Харесва ли ви?

Тя му отговори на правилен, но неестествен английски, че ненавижда сюрреалистични романи с поетичен език. Предпочитала грубия реализъм, който отразявал духа на времето ни. Обичала книги за насилие и източна мъдрост. По-нататък става ли по-хубава?

— Ами, има една много драматична сцена във вила на Ривиерата, когато малкото момиченце, дъщерята на разказвача…

— Джун.

— Точно така. Подпалва новата си куклена къщичка и оттам цялата вила пламва и изгаря до основи. Но боя се, че няма много насилие. Всичко е представено доста символично, по един внушителен начин, и в същото време, колкото и да е чудно, доста прочувствено, както се твърди и в издателския отзив върху корицата на книгата, или поне така беше в нашето първо издание. Корицата беше дело на известния Пол Плам.

Тя, разбира се, ще я дочете, независимо колко скучна е книгата, защото всяко нещо в този живот трябва да се довежда до край, също както и онзи път над Вит, където имат къща, луксозна вила, но трябва да се катерят чак до въжената линия „Драконита“, преди въпросният нов път да бъде довършен. „Пламтящият прозорец“, или както там се казваше, и била подарена завчера, по случай нейния двайсет и трети рожден ден от доведената дъщеря на автора, който, по всяка вероятност, той…

— Джулия.

Точно така. През зимата двете с Джулия преподавали в едно училище за млади чуждестранни дами в Тесин. Току-що вторият баща на Джулия се бил развел с майка й, с която поначало се държал ужасно. И какво преподавали? О, стойка на тялото, ритмика… такива неща.

В този момент Персон и новата неотразима персона вече бяха преминали на френски, който той владеел толкова, колкото тя — английски. Помолен да отгатне националността й, той предположил, че е датчанка или холандка. Не, семейството на баща й произхождало от Белгия, той бил архитект, който загинал миналото лято, докато надзиравал събарянето на известен хотел край пресъхнал минерален извор; а майка й била родена в Русия в благородническо семейство, но, разбира се, били напълно разорени от революцията. А той харесва ли работата си? Би ли свалил малко по-надолу този черен транспарант? Ниското слънце като погребение изгаря. Това някаква поговорка ли е, попитала тя. Не, току-що го бил измислил.

В дневник, който си водеше не особено редовно, Хю е записал следното за въпросната нощ във Версекс:

„Разговарях с едно момиче във влака. Възхитителни загорели голи крака и златни сандали. Безумно ученическо желание и романтично вълнение, което никога преди това не съм изпитвал. Арманд Шамар. La particule aurait juré avec la dernière syllable de mon prénom.^[1] Доколкото си спомням, Байрон използва chamar в смисъл на «гиздаво разперената опашка на паун» в едно описание на пищна благородническа ориенталска церемония. Прекалено изискано, но в същото време и очарователно в своята наивност. А вилата над Вит е дело на таткото. Ако се озовете по тези parages^[2]. Поиска да узнае дали харесвам работата си. Моята работа! Отвърнах: «Попитайте ме какво мога да правя, а не какво правя, моя красавице, красив мой слънчев лъч върху полупрозрачна черна материя. Мога да запомня наизуст цяла страница от телефонния указател само за три минути, но не съм в състояние да запомня собствения си телефонен номер. Мога да съчиня стихове по-странни, по-нови и от теб самата, или такива, които да наподобяват всичко, сътворено от човека отпреди триста години и повече, но никога не съм написал и един стих, с изключение на младежките си глупости в колежа. На кортовете в училището на баща ми измислих убийствен ответен удар срещу всеки сервис — с енергичен неспасяем плосък замах, — но самият аз се задъхвам още след първия гейм. С мастило и акварел мога да изобразя пейзаж с езеро, невиждано прозирно езеро, в което се оглеждат райски планини, но не мога да нарисувам ни лодка, ни мост, нито силуета на човешката паника в пламтящите прозорци на вилата на Плам. Учил съм френски в американски училища, но така и не се отървах от канадския акцент на майка ми, въпреки че го чувам ясно, когато шептя френски думи. Ouvre ta robe, Déjanire, та да мога да се кача sur mon bûcher.^[3] Мога да левитирам на височина един инч и да се задържа в това положение цели десет секунди, но не мога да изкатеря едно ябълково дърво. Притежавам докторска степен по философия, а не знам немски. Влюбих се в теб, но нищичко няма да направя. С една дума, аз съм всестранно развит гений.» По някакво странно съвпадение, достойно за онзи другия гений, неговата доведена дъщеря й беше подарила книгата, която четеше. Джулия Мур без съмнение вече е забравила, че съм я обладавал преди няколко години. Както тя, така и майка й са страстни пътешественички. Били са в Куба и Китай, и по други подобни мизерни и примитивни краища; и говорят с толерантно неодобрение за доста очарователни и странни хора, с които са се сприятелили по тия места. Parlez-moi de son^[4] втори баща. Той très fasciste^[5] ли е? Не мога да разбера защо нарекох левичарството на госпожа Р. най-обикновена буржоазна мода. Mais au contraire^[6], двете с дъщеря си обожавали радикалите! Е, отвърнах аз, господин Р., lui, е чужд на политиката. Моето съкровище смята, че на него това му е проблемът. Шия с цвят на карамел и с малко златно кръстче, и grain de beauté^[7]. Стройна, атлетична, убийствена!“