Владимир Набоков
Прозрачни неща (22)

22.

Персон ненавиждаше гледката и усещането на собствените си ходила. Те бяха необикновено груби и чувствителни. Дори вече като възрастен избягваше да ги гледа, докато се съблича. Затова се беше опазил от американската мания да ходи бос у дома — този атавизъм, останал от детството в едни по-прости и пестеливи времена. Как го побиваха тръпки само при мисълта, че нокътят на големия му пръст може да закачи копринена нишка от чорапа (трябваше и от копринените чорапи да се лиши!). По същия начин потреперва жена, когато, миейки прозорец, чуе изскърцване по стъклото. Бяха на буци, изнежени и винаги го боляха. Купуването на обувки беше равносилно на посещение при зъболекар. Ето го че хвърля продължителен, презрителен поглед към покупката, която е направил в Бриг по пътя си към Вит. Нищо на света не се опакова с такова сатанинско изящество, както кутия обувки. Самото разкъсване на хартията му доставя нервно облекчение. Въпросният чифт — противно тежки кафяви туристически обувки — вече е изпробвал веднъж в магазина. Със сигурност са точният размер, и също толкова сигурно съвсем не са толкова удобни, колкото продавачката се мъчеше да го убеди. Добре прилепнали по ходилото, да, но притесняващо добре. Обу ги с изпъшкване, завърза връзките им с проклятия. Няма значение, това трябваше да се издържи. Изкачването, което си беше наумил, не можеше да стане с всекидневни обувки: първият и единствен път, когато се бе опитал да го направи, непрекъснато се подхлъзваше по гладките стени на камъните. Тези подметки поне нямаше да се пързалят по коварни повърхности. Освен това си спомни и пришките, които му бяха излезли от друг един подобен чифт, направен от чортова кожа; беше се сдобил с него преди осем години и го бе изхвърлил преди да напусне Вит. Е, левият го стягаше малко по-малко от десния — слаба утеха.

Свали със замах тежкото си тъмно сако и си облече стара винтяга. Надолу по коридора, преди да стигне асансьора, пред него се изпречиха три стъпала. Единствената цел, която можеше да им припише, беше предупреждението им, че ще страда. Но реши да пренебрегне едва доловимата дразнеща го болка и си запали цигара.

Съвсем в стила на второкласен хотел, най-красивата гледка към планината се разкриваше от прозорците в коридора — в северния му край. Мрачни, почти черни скалисти възвишения, прорязани от бели жилки; някои от билата се сливаха със сърдитото облачно небе; по-надолу се разстилаше кожухът на иглолистните гори, а още по-надолу — по-светлозеленото на равнината. Печални планини! Славни подутини на гравитацията!

По дъното на долината с малкото градче Вит и различните селца по течението на тясната река, се редуваха неприветливи малки ливади, оградени от бодлива тел и украсени единствено от лехи избуял копър. Реката беше права като канал и цялата задушена от елши. Колкото и да блуждаеше, окото не намираше утеха в хубава гледка нито наблизо, нито надалеч, само тази тук — кална кравешка пътека на верев по окосения склон или онази там — плантация от наредени под строй лиственици върху отсрещната височина.

Първият етап от това повторно планинско посещение (Персон хранеше пиетет към пилигримски поклонения, подобно на френския му праотец, един католически поет, който за малко да стане и светец) се състоеше от разходка през целия Вит до скупчените на едно място вили по склона над него. Самото градче се беше разпълзяло във всички посоки и му се струваше по-грозно от преди. Разпозна фонтана, банката, църквата, големия кестен, както и кафенето. А ето там беше и пощенската станция с пейка, застанала от едната страна на вратата й в очакване на писма, които никога не пристигаха.

Прекоси моста, без да спре за да се заслуша във вулгарния шум на водата, която нищо не можеше да му каже. В горния край на склона се извисяваха ели, а зад тях се виждаха и още — мъгливи призраци или резервни дървета, — подредени в сивкав строй под дъждовните облаци. Беше построен нов път и бяха изникнали нови къщи, накацали край оскъдните ориентири, които си спомняше или си въобразяваше, че си спомня.

Сега му предстоеше да намери вила „Настя“, в която все още витаеше абсурдното руско умалително име на починалата старица. Беше я продала на бездетна английска двойка точно преди последното си разболяване. Смяташе да погледне към входната веранда, както човек поглежда плик от гланцирана хартия, преди да пъхне в него образ от миналото.

Застанал на един уличен ъгъл, Хю се поколеба. Зад ъгъла жена продаваше зеленчуци на сергия. Est-ce que vous savez, Madame?^[1] — Да, знаеше, нагоре по тази уличка. Докато му отговаряше, голямо бяло зъзнещо куче изпълзя изпод една щайга и Хю, в пристъп на безполезна реминисценция, се сети как преди осем години беше спрял точно тук и бе зърнал същото куче, което още тогава изглеждаше престаряло, а сега, вече на баснословна възраст, сякаш предизвикваше задрямалата му памет.

Всичко наоколо му беше непознато, с изключение на бялата стена. Сърцето му се разтупка като след трудно изкачване. Малко русо момиченце с ракета за бадминтон се наведе да вдигне перцето си от тротоара. По-нататък откри и вила „Настя“, пребоядисана в небесносиньо. Всичките й прозорци бяха със спуснати кепенци.