Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Transparent Things, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Владимир Набоков

Заглавие: Прозрачни неща

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“

Редактор: Росица Ташева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Галина Михайлова

ISBN: 978-619-150-010-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2421

История

  1. — Добавяне

25.

Ти, Персон, какво очакваше от пилигримското си поклонение? Обикновено повторение на преживените терзания? Съчувствие от стар камък? Насилствено пресъздаване на безвъзвратни баналности? Търсене на изгубеното време в един съвършено различен смисъл от ужасните думи на Гудгрийф: „Je me souviens, je me souviens de la maison où je suis né“[1], или всъщност търсенето на Пруст? Тук той никога не бе изживявал друго (с изключение веднъж в края на последното си изкачване), освен отегчение и огорчение. Нещо различно го бе накарало да посети отново сивия скучен Вит.

Не вярата в духове. Кой ще си прави труда да преследва полузабравени късове материя (той не знаеше, че Жак лежи заровен под два метра сняг в Чут, Колорадо), неясни маршрути, или клубна хижа, до която някаква магия му попречи да стигне и чието име, така или иначе, беше безнадеждно объркал с „Драконит“ — стимулант, който вече не се произвеждаше, но все още се рекламираше по огради и дори по околните скали? И все пак нещо, свързано с призрачни видения, го бе накарало да измине целия път от един друг континент дотук. Нека доизясним това.

На практика действието във всички сънища, в които тя му се беше явявала след смъртта, се бе разигравало не сред декора на американската зима, а сред този на швейцарските планини и италианските езера. Той дори не бе успял да открие онова място в гората, където весела групичка малки туристи беше прекъснала една незабравима целувка. Това, което му липсваше и което желаеше, бе моментът на допир с нейния основен образ в точно определен миг и точно запаметена обстановка.

Като се върна в хотел „Аскот“, той изяде една ябълка, свали накаляните си алпинки с неодобрително сумтене и, пренебрегвайки разранените си крака и мокрите си чорапи, се преобу в удобни градски обувки. Сега обратно към угнетителната задача!

Като си мислеше, че някакво макар и дребно зрително смушкване ще му помогне да си спомни номера на стаята, която беше обитавал преди осем години, той извървя цялата дължина на коридора на третия етаж и след като срещна само празните погледи на всички номера един подир друг, изведнъж се спря — хитрината беше проработила. Зърна едни много черни цифри 313 върху една много бяла врата и на мига се сети как беше казал на Арманд (която му бе обещала да го посети, но като заобиколи помощта на служителя на рецепцията): „Мнемонично можеш да си ги представиш като три малки фигури в профил, затворник, когото водят, и пред него върви един стражар, а след него — друг.“ Арманд му беше отговорила, че за нея това е твърде сложно и че предпочита просто да си го запише в малкия бележник, който винаги държеше в чантата си.

От вътрешната страна на вратата излая куче — знак, каза си той, за осезаеми обитатели. Въпреки това си тръгна с чувство на удовлетвореност, с усещането, че си е спомнил много важна брънка от точно това минало.

После продължи надолу по стълбите и помоли русото момиче на рецепцията да се обади в хотела в Стреза и да попита дали ще могат да му предоставят за няколко дни същата стая, в която господин и госпожа Хю Персон са живели преди осем години. Името й, каза й той, приличало на нещо като „Беау Ромео“. Тя повтори името както е правилно да се произнася и каза, че да, разбира се, но това може да отнеме известно време. Той ще чака във фоайето.

Там имаше само двама души — една жена в отдалечения ъгъл, която си ядеше закуската (ресторантът не можеше да се използва, тъй като все още не беше почистен след някакво фарсово сбиване), и един швейцарски бизнесмен, който прелистваше стар брой на американско списание (всъщност броят беше оставен там от Хю преди осем години, но никой не бе проследил тази линия от живота му). Върху масата до швейцарския господин стояха разхвърляни хотелски брошури и сравнително нови периодични издания. Лакътят му почиваше върху „Трансатлантик“. Хю се опита да издърпа списанието и швейцарският джентълмен едва не подскочи в стола си. Последвалите извинения и контра извинения разцъфтяха в разговор. В много отношения английският на мосю Уайлд напомняше този на Арманд, както по отношение на граматиката, така и по отношение на интонацията. Оказа се, че той е шокиран до крайна степен от статия във въпросния „Трансатлантик“ (взе броя за малко, наплюнчи си палеца, намери страницата и я плесна с опакото на пръстите си, след което върна списанието, отворено на възмутителната статия).

— Тук се говори за мъж, който убил съпругата си преди осем години и…

Администраторката, чието бюро и бюст той едва различаваше от мястото си и то в умален вид, му правеше знаци отдалеч. Излезе от заграждението си и тръгна към него.

— Никой не отговаря — каза му тя, — да продължавам ли да звъня?

— Да, о, да — каза Хю, изправи се, блъсна се в някого (жената, която си беше завила тлъстините, останали й от шунката, в книжна салфетка, сега напускаше фоайето). — Да. О, прощавайте. Да, на всяка цена. Обадете се и в служба „Информация“ или където там трябва.

И така, преди осем години на този убиец му дали доживотна (както дали и на Персон преди осем години, но в един по-стар смисъл на думата, ала той пропилял, пропилял всичко дадено му в болезнен сън!), но ето че изведнъж бил освободен, защото, представете си, бил образцов затворник и дори научил своите съкилийници на такива полезни неща като шах, есперанто (самият той бил заклет есперантист) и още как да правят тиквен пай (освен това бил сладкар по професия), и още знаците на зодиака, играта джин руми и така нататък, и така нататък. За някои хора, уви, гал[2] не е нищо друго, освен измерителна единица за ускорение, която се използва в геодезията.

Било направо ужасяващо, продължи швейцарският джентълмен, използвайки израз, който Арманд беше научила от Джулия (сега лейди X), наистина ужасяващо как глезят престъпниците в наше време. Дори днес един темпераментен келнер, обвинен в това, че е откраднал каса от хотелското Dôle[3] (което, между другото, мосю Уайлд изобщо не препоръчва), забил кроше в окото на салонния управител и здравата го насинил. Може би неговият събеседник предполага, че от хотела са извикали полицията? Не, господине, нищо подобно. Eh bien, по-високо в йерархията (или по-ниско) положението е подобно. А билингвистът замислял ли се е някога за проблема със затворите?

О, разбира се. Самият той е бил затварян, хоспитализирван, и отново затварян, на два пъти се опитвал да удуши американско момиче (понастоящем лейди X):

— В един момент имах чудовищен съкилийник и то в продължение на цяла година. Ако бях стихотворец (но аз съм само стилист), щях да ви опиша божественото естество на единичната килия, блаженството на безупречната тоалетна чиния и свободата на мисълта в идеалния затвор. Целта на затворите (усмихна се на мосю Уайлд, който поглеждаше часовника си, въпреки че не виждаше добре) със сигурност не е да превъзпитат един убиец, нито пък само да го накажат (как да накажеш човек, който има всичко у себе си, със себе си, около себе си?). Тяхната единствена цел — вярно, едно прозаично намерение, но и единственото логично — е да предотвратят повторно убийство, извършено от същия човек. Превъзпитание ли? Обещание ли? Митове и смешки. Извергите не се поправят. А да превъзпитаваш дребните крадци просто не си струва (в техния случай наказанието стига). В наше време се наблюдават някои пагубни тенденции в soi-disant[4] либерални кръгове. Накратко казано убиец, който се възприема като жертва, е не само главорез, но и галфон.

— Май е време да си тръгвам — каза бедният безстрашен Уайлд.

— Психиатрични заведения, болнични отделения, лудници, всичко това ми е добре известно. Да живееш в затворническа килия на куп с още трийсет или там някъде кръгли идиоти е същински ад. Преструвах се на агресивен, за да си издействам единична килия или пък за да ме заключат в строго охраняваното крило на проклетата болница, един неописуем рай за този тип пациенти. Единственият шанс да запазя разсъдъка си беше да се правя на полунормален. Пътят обаче беше трънлив. Една миловидна и мускулеста сестра обичаше да ми хвърля яка поредица от бекхенд-форхенд-бекхенд и така ме връщаше в блаженството на самотата. Трябва да добавя и друго — всеки път, когато се повдигаше въпросът за моя случай, затворническият психиатър свидетелстваше, че съм отказвал да обсъждам онова, което той наричаше на професионален жаргон „съпружески секс“. Трябва да кажа, че съм печално щастлив, както и печално горд, че нито стражите (някои от тях човечни и духовити), нито фройдистките инквизитори (до един идиоти и измамници) успяха да пречупят или по някакъв начин да променят печалната ми персона.

Мосю Уайлд го взе за пиян или за перколясал и затова тръгна да се отдалечава с тежки стъпки. Хубавата хотелска администраторка (плътта си е плът, червеното жило е l’aiguillon rouge[5] и любимата ми няма да се сърди) беше започнала отново да му прави знаци. Той стана и тръгна към рецепцията. В момента хотелът в Стреза бил в ремонт след пожар. Mais[6] (с прекрасния показалец, щръкнал нагоре)…

През целия си живот, отбелязваме с радост, нашият Персон беше изпитвал странното усещане (познато още на трима прочути теолози и на двама незначителни поети), че точно зад него — практически до едното му рамо — неизменно стои по-едър, много по-мъдър, по-уравновесен и непобедим странник, който нравствено го превъзхожда. Всъщност това беше неговият основен „сенчест спътник“ (един критик, по-скоро клоун, беше нахокал Р. за този израз) и ако нашият скъп Персон нямаше до себе си тази прозрачна сянка, ние не бихме си дали труда да говорим за него. По време на краткия преход от креслото във фоайето до момичето с неговата възхитителната шия, пълни устни, дълги мигли и забулени прелести Персон усети как нещо или някой го предупреждава, че трябва на мига да се махне от Вит и да поеме към Верона, Флоренция, Рим или Таормина, щом Стреза вече не съществува като възможност. Той обаче не се вслуша в сянката си и по същество може и да е бил прав. Ние смятахме, че му остават още няколко години на животински удоволствия; бяхме готови да поднесем това момиче в леглото му, но в края на краищата той трябваше сам да си реши, сам да си умира, щом иска.

Mais! (което е доста по-силно от английското „но“ или дори „обаче“) — тя му носеше добра вест. Нали искаше да се премести на третия етаж? Е, можеше да го направи още тази вечер. Дамата с кученцето напуска преди вечеря. Доста забавна история. По всичко личи, че съпругът й се грижел за кучета, когато на собствениците им се налагало да отсъстват. Когато тръгвала да пътува сама, дамата обикновено взимала със себе си някое по-малко животинче, като го избирала сред онези, които били най-меланхолични. Тази сутрин съпругът й се обадил по телефона, че собственикът се върнал преждевременно от пътуването си и му се разкрещял веднага да върне любимеца му.

Бележки

[1] „Спомням си, спомням си дома, в който съм роден“ (фр.). — Б.пр.

[2] Така в разговорния език се произнася думата girl (момиче). — Б.пр.

[3] Вид швейцарско вино. — Б.пр.

[4] Така наречените (фр.). — Б.пр.

[5] Червен остен, жило; също и подтик, стимул (фр.). — Б.пр.

[6] Но (фр.). — Б.пр.