Владимир Набоков
Прозрачни неща (15)

15.

Хю седеше на слънчевата тераса на „Кафе дю Гласие“ под хижа „Драконита“, отпиваше от рома си и развеселен от алкохола и планинския въздух, самодоволно оглеждаше скиорската арена (наистина магическа гледка след толкова много вода и сплескани треви!). После отправи поглед към блясъка на горните писти, към синята рибена кост, оставена по-долу от разкраченото изкачване със ски, както и към разноцветните дребни фигури, които на ослепителната светлина изпъкваха като изрязани на фона на случаен гъсталак, сякаш дело на фламандски художник, и си каза, че от това ще излезе възхитителна обложка за „Кристис и други девойчета“ — една страхотна автобиография на скиорка (макар и поправена и обогатена от почти всички членове на редакцията), чието машинописно копие неотдавна беше редактирал на ръка, поставяйки въпросителен знак, както си спомни в този момент, на такива термини като „безнабожен“ и „безбракороден“ (цигански?). Взе да се забавлява, взирайки се над една трета от питието си към малките изрисувани фигури, които се пързаляха навред, изгубвайки тук откачила се ска, там щека, или пък спираха победоносно сред фонтан от сребрист прах. Хю Персон, който в този миг мина на вишнева ракия, се почуди дали ще може да се стегне, да последва съвета й („такъв прекрасен, едър, ленив и атлетичен янки, а не може да кара ски!“) и да се идентифицира с този или онзи скиор, който се стрелва надолу със стилно свити колене, или е обречен винаги и завинаги да изпада в онази пауза на отчаяние и добродушен отдих, която настъпва след просването по гръб на едър аджамия.

Със замъглените си воднисти очи никога не успяваше да открие силуета на Арманд сред останалите скиори. Един път обаче реши, че със сигурност я е зърнал да лети и да блести с аления си анорак, гологлава, шеметно грациозна, ето там, там, приближава се, друс, прескача една бабуна, носи се надолу, все по-близо и по-близо, скрива се от погледа… и рязко се преобразява в непознат с големи скиорски очила.

След малко се появи от другата страна на терасата в лъскав зелен найлон, понесла ските си, все още със страховитите си обувки. Той беше прекарал достатъчно време пред витрините на швейцарски магазини със скиорска екипировка, за да знае, че обувките от кожа са вече заменени с пластмасови, а връзките — с метални закопчалки.

— Приличаш на първото момиче на луната — каза той, имайки предвид обувките й, и ако те не бяха така стегнати около пръстите на краката й, тя сигурно щеше да ги размърда доволно, както правят жените, когато някой похвали обувките им (усмихващи се пръсти вместо устни).

— Слушай — каза му тя и погледна към своите „Мондщайн секси“ (какво невероятно търговско име), — ще оставя ските си тук и ще се преобуя в нещо по-удобно, след което с теб ще се върнем във Вит à deux^[1]. Скарах се с Жак и той остана при скъпите си приятели. Всичко свърши, слава на Господа.

Като обърна лице към него в божествената въжена кабинка, тя му изложи една сравнително вежлива версия на това, което малко по-късно щеше да му разкаже с отвратително живи подробности. Жак настоявал тя да отиде с него на онанистките сеанси, които организирал заедно с близнаците Блейк в тяхната вила. Веднъж вече бе успял да накара Джак да й покаже инструмента си, но тя беше тропнала с крак, настоявайки да се държат прилично. Сега обаче Жак й поставил ултиматум — или участва с тях в гадните им игрички, или той престава да бъде неин любовник. Тя нямала нищо против да е ултрамодерна, и социално, и сексуално, но това вече било прекалено обидно и вулгарно, а също така и по-старо от Елада.

Кабинката можеше да продължи да се спуска до безкрай сред синята омара като в рая, ако не беше един груб работник от обслужващия персонал, който я спря и после я обърна, за да тръгне отново и завинаги нагоре. Слязоха. Под навеса, където машините изпълняваха своите скромни ежедневни задължения, беше пролет. Арманд, с едно превзето „извини ме“, изчезна за момент. Навън сред глухарчетата се виждаха крави, а от радиото на съседния бюфет долиташе музика.

С плахия трепет на новата си любов Хю се зачуди дали да не направи опит да я целуне при някоя подходяща почивка по време на разходката им надолу по извитата пътека. Да, ще опита, щом стигнат до пояса на рододендроните, където по всяка вероятност ще спрат, тя ще свали анорака си, а той ще се наведе да извади камъче от дясната си обувка. Рододендроните и хвойната отминаха, дойде ред на елшите, и гласът на добре познатото му отчаяние взе да го подтиква да отложи камъчето и пърхащата пеперудена целувка за по-нататък при друг удобен случай. Бяха навлезли в гората от ели, когато тя спря, огледа се и каза (така небрежно, сякаш му предлагаше да посъберат малко гъби или малини):

— А сега някой ще прави любов. Знам едно меко мъхесто местенце, точно зад онези дървета, където никой няма да ни безпокои, ако го направиш бързо.

Обелки от портокал бяха маркирали мястото. Искаше да я прегърне като прелюдия, така необходима за настръхналата му плът (онова „бързо“ беше грешка), но тя се отдръпна с рибешко потръпване на тялото и седна върху боровинките, за да си свали обувките и панталоните. Той обаче се почувства още по-смутен при вида на рипсения й дебел черен чорапогащник, който носеше под скиорските си панталони. Тя се съгласи да го свали, но само докъдето е необходимо. Не му позволи да я целуне, нито да погали бедрата й.

— Е, лош късмет — каза тя най-накрая, но точно когато се извъртя, опитвайки се да вдигне чорапогащника си, изведнъж му дойде цялата сила, за да извърши онова, което се очакваше от него.

— Сега някой ще се прибере вкъщи — подхвърли тя след това с обичайния си неутрален глас и двамата продължиха енергичната си разходка надолу в пълно мълчание.

При следващия завой на пътеката под тях изникнаха първите овощни градини на Вит, а още по-надолу можеше да се види блещукащото поточе, складът за дървен материал, окосените поля и кафявите къщи.

— Мразя Вит — отсече Хю. — Мразя живота. Мразя себе си. Мразя онази ужасна стара пейка.

Тя спря, за да види накъде сочи побеснелия му пръст, и той я прегърна. Отначало тя се опита да избегне устните му, но той беше отчайващо настоятелен. И ето че най-ненадейно тя се предаде и малкото чудо се случи. Нежна тръпка присви чертите на лицето й, също както бризът надипля водните отражения. Миглите й бяха влажни, раменете й потрепериха в обятията му. Моментът на нежна агония нямаше никога повече да се повтори — или по-скоро никога нямаше да има време да се върне отново, след като приключи цикълът, присъщ на ритъма му; все пак тази кратка вибрация, по време на която тя се разтвори в слънцето, в черешовите дървета и в незлобливия пейзаж, даде тон на неговото по-нататъшно съществуване, дарявайки го с усещането, че „всичко е наред“, въпреки най-злите й настроения, най-глупавите й капризи, най-непреклонните й изисквания. Тази целувка, а не нещо предшестващо я, отбеляза истинското начало на тяхното ухажване.

Тя се освободи от него, без да каже дума. Дълга върволица малки момчета, последвани от учителя си, се изкачваха насреща им по стръмната пътека. Едно от тях се хвана за близката заоблена скала и се набра на мускули, после скочи с тържествуващ вик.

— Grüss Gott^[2] — поздрави учителят им, докато минаваше покрай Арманд и Хю.

— Здравейте — отвърна му Хю.

— Ще те помисли за луд — скастри го тя.

Прекосиха букова горичка, после река и стигнаха до покрайнините на Вит. По калния склон един пряк път, който минаваше между недовършени вили, ги отведе до вила „Настя“. Анастасия Петровна беше в кухнята, нареждаше цветя във вазите.

— Мама, ела насам — провикна се Арманд. — Жениха привела, доведох ти годеника си.