Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Transparent Things, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Владимир Набоков

Заглавие: Прозрачни неща

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“

Редактор: Росица Ташева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Галина Михайлова

ISBN: 978-619-150-010-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2421

История

  1. — Добавяне

16.

Във Вит имаше нов тенискорт. Един ден Арманд го предизвика — да изиграят един сет.

Още от детските му години и свързаните с тях нощни страхове сънят представляваше всекидневен проблем за Персон. Проблемът беше двустранен. Налагаше се, понякога часове наред, да примамва черния автоматизъм с автоматично повторение на някакъв действен образ — това беше първото неприятно нещо. Второто се отнасяше до привидно налудничавото състояние, в което изпадаше по време на сън още в мига, в който се случеше последният да го споходи. Не искаше да повярва, че свестен човек може да има толкова безсрамни и абсурдни кошмари, които съсипваха нощта му, а и през целия следващ ден изтръпваше при мисълта за тях. Нито случайно споменатите описания на лоши сънища от страна на приятелите му, нито дори медицинските случаи в книгите на Фройд за сънищата с техните невероятно смешни проблясъци, можеха да се сравняват с обърканите срамотии на почти еженощните му преживявания.

В юношеските си години се опитваше да разреши първата половина на проблема с помощта на изобретателен метод, който му действаше по-добре от хапчетата (които, ако са прекалено слаби, предизвикваха съвсем кратък сън, а ако са силни, само усилваха яркостта на чудовищните му видения). Методът, който успя да изобрети, се свеждаше до това да си повтаря наум с метрономична прецизност последователните удари от един спорт на открито. Единствената игра, която беше практикувал на младини и която на четирийсет години продължаваше да му се удава, беше тенисът. Не само че играеше доста добре, с известна лекота и стил (усвоени преди години от негов енергичен братовчед, треньор на момчетата в училището в Ню Ингланд, на което баща му беше директор), но и беше измислил специален удар, който нито Гай, нито шуреят на Гай, един още по-добър професионалист, можеха да изпълнят или да отбият. В него имаше елемент на изкуство-за-самото-изкуство, тъй като не се получаваше при ниски, несръчни топки, освен това изискваше съвършено уравновесена поза (която не се постига лесно в бързината, необходима на корта) и сам по себе си никога не му беше носил точки. Ударът „Персон“ се изпълняваше с добре изпъната ръка и съчетаваше в себе си мощно засилване със замах тип „посичане“, който следваше топката от момента на съприкосновението й с ракетата до завършващия щурм. Съприкосновението (и това беше най-хубавата част) трябваше да се случи в периферната част на кордажа, като играчът стои на разстояние от подхвърлената топка и същевременно се пресяга към нея. Подхвърлянето трябва да е сравнително нависоко, за да може горната част на ракетата да го стигне и задържи отведнъж, без абсолютно никакво „усукване“, след което да засили „прилепналата“ топка в неудържима траектория. В случай, че „прилепването“ не е достатъчно стабилно или пък ако се осъществи по-скоро в центъра на ракетата, тогава в резултат се получава крайно обикновен, много вял, бавен „галош“, който, не ще и дума, може да бъде отбит с лекота; но когато се насочи и контролира правилно, ударът отеква с отривисто изпукване в ръката на тенисиста и изсвистява в строго овладян и неудържимо целенасочен полет до определена точка в очертанията на корта. Като се удари в земята, топката се залепва за нея по начин, който е от същия порядък както и прилепването й до кордажа на ракетата в момента на действителното извършване на удара. Запазвайки зададената си скорост, топката почти не се издига над земята; всъщност Персон вярваше, че с помощта на усърдни, редовни и всеотдайни тренировки може да се постигне такова изпълнение, при което топката изобщо да не подскочи, а да се изтъркаля с мълниеносна скорост по повърхността на корта. Никой не може да отбие неподскачаща топка и без съмнение в близко бъдеще такива удари ще бъдат отхвърлени като непозволени, тъй като биха развалили удоволствието от играта. Но и в най-недодяланата версия на собствения си изобретател ударът можеше да бъде особено удовлетворителен. Отбиването му неизменно се проваляше по един много забавен начин, тъй като нисколетящата топка не можеше да бъде поета, а още по-малко достойно върната. Гай и другият Гай бяха силно заинтригувани и раздразнени, когато Хю успя да им демонстрира удара си, което, за жалост, му се случваше много рядко. Той обаче се утешаваше, като отказваше да разкрие на озадачените професионалисти, които се опитваха да имитират удара му (и успяваха да постигнат само едно неубедително въртене на топката), че номерът се състои не толкова в посичането, колкото в прилепването, и не само в прилепването, а и в мястото, където то се случва — в горната част на кордажа, както и в силно изпънатата, протегнатата напред ръка. В продължение на години Хю мислено се възхищаваше от този свой удар, дори дълго време след като шансовете му да го използва бяха намалели до един-два опита в някоя любителска игра. (Всъщност, последният път, когато беше успял да го изпълни, беше именно онзи ден във Вит с Арманд, при което тя напусна корта и нищо не беше в състояние да я върне обратно.) Затова и главната му употреба се свеждаше до това да го използва за собственото си приспиване. В тези сънотворни упражнения бе успял до голяма степен да го усъвършенства, като например ускоряваше подготовката му (при светкавичен сервис) и се учеше да възпроизвежда огледалния му образ с помощта на бекхенд (вместо да търчи около топката като глупак). Едва намерил уютно местенце да положи глава върху някоя хладна мека възглавница, и познатият неизменен трепет плъзваше по ръката му и той се втурваше да печели игра след игра. Случваха се и екстри, например, да обяснява на сънлив репортер: „Посичаш безмилостно, но запазваш непокътнатата й цялост“; или да си представя как, обвит в омаята на пълно благополучие, печели купата „Дейвис“, целият грейнал от глупост.

Защо след като се ожени за Арманд, се беше отказал от това толкова специфично лекарство против безсъние? Едва ли защото тя е възприела любимия му удар като обиден или досаден? А може би новосподеленото брачно легло и присъствието на друга гъмжаща от мисли глава до неговата са нарушили интимното пространство на приспивните му — или по-скоро притворните му — навици? Може би. Във всеки случай той прекрати опитите си и дори успя да убеди себе си, че една-две съвършено безсънни нощи на седмица представляват съвсем безвредна норма за него, а през останалите нощи се задоволяваше с прегледа на събитията от деня (напълно оправдан автоматизъм), на грижите и misères[1] на рутинния живот, както и с онова опашато паунско перчене от време на време, което затворническите психиатри наричат „правене на секс“.

Не беше ли споменал, че не му стигат неприятностите със заспиването, ами на всичкото отгоре страда и от мъчителни съновидения?

Точно така, мъчителни съновидения! Можеше да си съперничи с най-изявените ненормалници по отношение на честотата, с която се повтаряха някои теми в кошмарите му. В определени случаи успяваше да постигне една първа груба чернова с различни версии в добре премерена последователност, с промени в дребните детайли, изглаждане на сюжета и въвеждане на някоя нова отблъскваща ситуация, но всеки случай представляваше пренаписване на вариант на същата, иначе несъществуваща история. Нека чуем отблъскващата част. Ето например, един от еротичните му сънища не спираше да му се явява с дебилна настоятелност вече няколко години, както преди, така и след смъртта на Арманд. Във въпросния сън, който психиатърът (ексцентрик, син на незнаен войн и циганка) отхвърли като „твърде конкретен“, му поднасяха спяща красавица върху огромно плато, гарнирано с цветя, както и цял набор от инструменти върху възглавничка. Те се различаваха по дължина и широчина, а броят и асортиментът им се променяше във всеки сън. Поставени в редица и старателно подравнени — един от вулканизирана гума с виолетова глава, дълъг цял метър, после къс, дебел лъскав лост, после отново нещо тъничко, подобно на шиш, с нанизани пръстени от сурово месо и полупрозрачна сланина помежду им, и така нататък — това са само някои, взети напосоки примери. Нямаше много смисъл в това да се предпочете едното пред другото — коралът, или бронзът, или ужасната гума, — тъй като към каквото и да посегнеше, то мигом се променяше по форма и размер и не пасваше на анатомията му, тъй като се разтопяваше в единия си край или пък се строшаваше надве между краката или кокалите на някоя малко или много разглобена дама. Той обаче много държеше да наблегне на една особеност, и то с цялата си яростна антифройдистка страст. Тези терзания на сън нямаха нищо общо, нито в буквален, нито в „символичен“ смисъл, с нещо преживяно в съзнателния живот. Еротичната тема беше просто една от многото, както „Момче за удоволствие“ си оставаше само външна, несвойствена прищявка в рамките на цялото художествено творчество на сериозния, твърде сериозен писател, осмян в наскоро излязъл роман.

В друго едно не по-малко зловещо нощно преживяване се опитваше да спре или отклони струя от жито или фин чакъл от една пролука, зейнала в самата тъкан на пространството, като усилията му биваха парирани по всевъзможни начини от паяжинни, тресковидни и влакновидни елементи, от купчини и кухини с разменени места, трошливи отломъци и колабиращи колоси. Най-накрая се оказваше притиснат от купища боклук и това беше смъртта. Не толкова ужасни, но по всяка вероятност в по-голяма степен застрашаващи човешкия мозък бяха „лавиноопасните“ му кошмари, които му се явяваха под напора на приближаващото пробуждане, когато тяхната образност се превръщаше в движение на словесно разтрошена скална маса в долините на Тос и Турн, чиито сиви заоблени скали, Roches étonnées[2], се наричат така заради озадачената им ухилена повърхност, белязана от тъмни „очила“ против прах (écarquillages[3]). Сънуващият е идиот, не съвсем лишен от животинска хитрост; фаталната пролука в ума му съответства на пелтеченето, причинено от думи, които ти връзват езика на фльонга: „рисковете разкандърдисват разсъдливите“.

Казаха му, че е било жалко дето не се е обърнал към своя психоаналитик, когато положението с кошмарите му се е влошило. Той отвърна, че няма такъв. Много търпеливо докторът му обясни, че местоимението не е било използвано в притежателна, а в свойска форма, както например се употребява в рекламите: „Попитайте своя бакалин“. А Арманд консултирала ли се е някога с психоаналитик? Ако това е намек за госпожа Персон, а не се отнася за някое дете или коте, тогава отговорът е: „Не“. Като момиче, както изглежда, се интересувала от Необудизъм и подобни въпроси, и когато в Америка нейните нови приятели я убеждавали, че трябва да се подложи на психоанализа, тя им отвръщала, че може и да опита, но след като приключи със заниманията си по ориенталистика.

Обясниха му, че я наричат на малко име, за да се създаде по-непринудена атмосфера. И че това се прави непрекъснато. Ето, дори вчера един затворник е бил лесно предразположен с думите: Или ще разкажеш на Чичко сънищата си, или те изпържвам. Страда ли Хю или по-скоро господин Персон от „деструктивни желания“ по време на сън — това някак не станало достатъчно ясно. А може би самият термин не е достатъчно ясен. Един скулптор, например, може да сублимира деструктивния си подтик, като се нахвърли срещу неодушевен предмет с длето и чук. Хирургическата намеса предлага може би най-полезният начин за изцеждане на деструктивните желания — един уважаван, но невинаги успешен практикуващ лекар признал поверително колко му е трудно да се обуздае и да спре да кълца наред всеки орган, който се мерне пред очите му по време на операция. Всеки си има своите тайни напрежения, натрупани в детството. Хю не бива да се срамува от тях. Всъщност през пубертета сексуалното желание възниква като заместител на желанието да убиваш, което нормално се осъществява по време на сън; докато безсънието е просто страхът от осъзнаване по време на сън на собствените си несъзнавани желания за убийство и секс. Около осемдесет процента от всички сънища на зрели мъжки индивиди са сексуални. Погледнете заключенията на Клариса Дарк — сам-самичка е изследвала около двеста съвършено здрави затворници, чиито срокове на излежаване на присъдата били съкратени с броя на нощите, прекарани в общата спалня на Центъра. По време на съня сто седемдесет и осем от мъжете са били във фаза на силна ерекция, наречена ХАРЕМ („Хаотични актови реминисценции“) и отличаваща се с видения, които причиняват похотливо офталмично въртене на очите, нещо като влюбен вътрешен взор. Между другото, в кой момент господин Персон започва да мрази госпожа Персон? Без отговор. Не е ли била омразата, както изглежда, част от чувствата му към нея още в самото начало? Без отговор. Купувал ли й е някога пуловер с поло яка? Без отговор. Подразнил ли се е, когато тя установила, че й стяга на врата?

— Ще повърна — каза Хю, — ако продължавате да ми вадите душата с всичките тези отвратителни гадости.

Бележки

[1] Беди, неприятности (фр.). — Б.пр.

[2] Учудени скали (фр.). — Б.пр.

[3] Ококорвания или широки отвори (фр.). — Б.пр.