Владимир Набоков
Прозрачни неща (10)

10.

Той все пак направи нещичко, въпреки снизходителната критика към себе си. Написа й бележка от достолепния „Версекс Палас“, където след няколко минути трябва да се срещна на по един коктейл с нашия най-ценен автор, чиято най-добра книга вие не харесахте. Ще ми разрешите ли да ви посетя, да кажем в сряда, четвърти? Защото тогава ще бъда в хотел „Аскот“ във вашия Вит, където, както ме осведомиха, през лятото се провеждало някакво изключително по рода си ски състезание. От друга страна, главната цел на отсядането ми тук е да разбера кога старият мошеник ще успее да довърши последната си книга. Странно, като си помисля с какво нетърпение очаквах само преди два дни да се срещна най-накрая с великия мъж на живо.

Нашият Персон го очакваха и други изненади. Докато надничаше през прозореца на вестибюла и го наблюдаваше как излиза от колата си, нито триумфални фанфари, нито писъци на обожание и възхвала разтърсиха нервната му система, която беше изцяло обсебена от голите бедра на момичето в огрения от слънце влак. И все пак каква величествена гледка представляваше Р. — красивият му шофьор подпираше старото дебело момче от едната страна, чернобрадият му секретар — от другата, а когато се появи на входните стъпала, двамата хотелски вратари изпаднаха в пародийно подражание на собственото си колебливо желание да се намесят. Репортерът у Персон забеляза, че господин Р. носи меки велурени кларкове с кадифено-какаов оттенък, лимоненожълта риза с лилаво шалче на врата и измачкан сив костюм, който с нищо не се отличаваше — не и в очите на обикновения американец. Здравей, Персон! Седнаха във фоайето близо до бара.

Илюзорното естество на цялото събитие беше подсилено от вида и говора на двамата други субекта. Онзи монументален мъж с глинест грим и фалшива усмивка, и господин Тамуърт с разбойническата си брада като че действаха по сценарий на стара пиеса за пред невидима публика, от която марионетката Персон продължаваше да извръща глава, сякаш не друг, а хазяйката на Шерлок го движеше със стола му, без значение как седеше или накъде гледаше по време на тази кратка среща на чашка. Наистина всичко беше фалш и восъчни фигури в сравнение с реалността на Арманд, чийто образ се беше отпечатал дълбоко във вътрешния му взор и току проблясваше на различни нива, понякога обърнат надолу, а понякога мъчително блеснал в края на периферното му зрение, но нито за миг не изчезваше — съвършено истински и вълнуващ. Баналните фрази, които двамата с нея си бяха разменили, пламтяха с огнена автентичност, когато ги съпоставеше с пресиления смях, който се носеше в призрачния бар.

— О, ама вие изглеждате в страхотна форма — каза Хю с прочувствено притворство, след като питиетата бяха поръчани.

Барон Р. имаше груби черти на лицето, нездрав тен, нос като камба с разширени пори, рунтави, войнствени вежди, немигащ поглед и уста на булдог, пълна с развалени зъби. Онази нишка на злъчна изобретателност, така натрапчива в творчеството му, се прояви и в предварително подготвените части на речта му, например когато каза, както стори сега, че не само не „изглежда във форма“, а все повече и повече се чувствал като някакво пълзящо подобие на кинозвездата Рубенсон, който навремето играел престарели гангстери в разни снимани във Флорида филми; всъщност такъв актьор не съществуваше.

— Както и да е… как сте? — попита Хю, макар и изпаднал в неловко положение.

— Ако трябва да обясня с две думи — отговори господин Р. (който притежаваше неприятния маниер да реди изтъркани клишета на своя уж разговорен английски с тежък акцент, а и да ги употребява погрешно), — през зимата не се чувствах никак здрав, нали разбирате? Черният ми дроб, нали разбирате, се е настроил срещу мен.

Отпи дълга глътка уиски, изжабури си устата с нея по начин, който Персон никога не беше виждал преди това, и бавно върна чашата обратно върху ниската маса. След това повтори, пак напълни уста, преглътна и се прехвърли на другия си английски стил, възвишения, използван от най-незабравимите му герои.

— Разбира се, Инсомния и нейната сестра Ноктюрния ме измъчват, но иначе съм здрав като вол. Май не съм ви представил господин Тамуърт. Запознайте се, Персон, произнася се Парсон; и Тамуърт — като английската порода черна петниста свиня.

— Не — възрази Хю, — не идва от Парсон, а по-скоро от Петерсон.

— Окей, синко. Как е Фил?

Обсъдиха накратко издателя на Р. и неговия размах, чар и находчивост.

— Само дето ме кара да пиша не тези книги, които трябва. Той иска… — преправи гласа си на престорено свенлив и гърлест, докато изреждаше заглавията на романите на своя конкурент, също автор на Фил — той иска „Момче за удоволствие“, но няма да откаже и „Мършавата мръсница“, докато всичко, което аз мога да му предложа, не е „Тралала“, а първият и най-скучен том на моите „Тралатации“.

— Уверявам ви, че очаква ръкописа ви с огромно нетърпение. Между другото…

Между другото, наистина! Трябва да съществува някаква реторична фигура за този уклон към нелогичното. Между другото прониза черната материя с невиждан поглед. Между другото, ще изгубя ума си, ако не стане моя.

— … между другото, вчера срещнах една личност, която току-що се беше видяла с вашата доведена дъщеря…

— Бившата ми доведена дъщеря — поправи го господин Р. — Отдавна не съм я виждал и се надявам това положение да се задържи колкото е възможно по-дълго. От същото, синко (към бармана).

— Случаят беше доста странен. Тази млада жена седи и си чете…

— Простете — каза секретарят любезно и като сгъна една бележчица, която току-що беше надраскал, я подаде на Хю. „Господин Р. ненавижда всякакво споменаване на госпожица Мур и нейната майка.“

Не го виня. Но къде беше изчезнала прословутата тактичност на Хю? Леко замаяният Хю беше наясно с цялото това положение, беше го научил от Фил, не от Джулия — покварено, но сдържано девойче.

Тази част от нашата полупрозрачност е доста отегчителна, но въпреки това трябва да довършим разказа.

Един ден господин Р. открил с помощта на специално нает таен агент, че жена му Марион има връзка с Крисчън Пайнс, син на една голяма знаменитост — режисьора на „Златисти прозорци“ (неубедителна екранизация на най-добрите романи на нашия автор). Господин Р. се зарадвал, тъй като точно тогава упорито ухажвал Джулия Мур, собствената си осемнайсетгодишна доведена дъщеря, и вече имал планове за бъдещето, достойни за сантиментален развратник, когото три или четири брака не успели да заситят. Много скоро обаче научил от същия този копой, който в момента умира в душна мръсна болница на остров Формоза, че младият Пайнс, красив плейбой с лице на жаба, който също щял скоро да умре, бил любовник едновременно на майката и дъщерята, които обслужвал още в Кавалиър, Калифорния, в продължение на две лета. Ето защо раздялата му причинила повече грижи и главоболия, отколкото Р. очаквал. Насред цялата тази бъркотия така се случило, че нашият Персон, по своя си дискретен начин (макар че всъщност бил половин инч по-висок от огромния Р.) също захапал единия край на това препълнено платно.