Владимир Набоков
Прозрачни неща (26)

26.

Хотелският ресторант, едно доста мрачно място, обзаведено в стил „рустик“, не беше никак пълен, но се очакваха две големи семейства на следващия ден, освен това би могло да се появи или щял да се появи (гънките на граматичните времена са в пълен безпорядък по отношение на сградата, с която се занимаваме) чудесно поточе германци във втората и по-евтина половина на август. Едно ново грозновато момиче в народна носия, която откриваше голяма площ от кадифените му гърди, заместваше по-младия от двамата келнери, а мрачният поглед в лявото око на капитана беше маскиран под черна превръзка. Нашият Персон трябваше да се премести в стая 313 веднага след вечеря, затова отпразнува предстоящото събитие, като си пийна порядъчно — един Блъди Иван (водка с доматен сок) преди граховата супа, бутилка рейнско заедно със свинското (дегизирано като „телешки котлети“), както и двойна джибровица с кафето. Мосю Уайлд извърна глава на другата страна, когато побърканият или просто поркан американец мина покрай масата му.

Стаята беше точно каквато я искаше или каквато я беше поискал (отново объркани граматични времена!) преди нейното пристигане. Леглото в югозападния ъгъл стоеше с прилежно опъната кувертюра, а прислужничката, която щеше или би могла да почука след малко, за да я отгърне, не беше или нямаше да бъде допусната — ако „влез“ и „излез“, врати и легла са все още в сила. На тоалетката до леглото се виждаше неотворен пакет цигари, а туристическият часовник имаше за съсед изящно опакована кутия; в нея се намираше зелена фигурка на млада скиорка, която го сепна със сиянието си, въпреки двойната джибровица. Малкото килимче пред леглото, всъщност повишен в ранг пешкир в същия бледосин цвят като кувертюрата, стоеше все още под масичката, но тъй като тя предварително отказа (капризна! превзета!) да остане до сутринта, нямаше да види, никога не ще видеше това малко килимче, което съвестно си изпълни дълга и на зазоряване прие първия квадрат слънчеви лъчи и първото докосване на щръкналите, обвити в лейкопласт пръсти на краката на Хю. Букет от камбанки и метличина (техните различни оттенъци си съперничеха в любовна свада) беше поставен или от помощник-управителя, който хранеше уважение към чувствата на хората, или от самия Персон, във ваза върху скрина до захвърлената му вратовръзка, която беше от същото синьо, но в друг нюанс и от друга материя (естествена коприна). При внимателно фокусиране можеше да се наблюдава как кашата от брюкселско зеле и картофено пюре, колоритно примесена с розовеещото месо, изпълнява гърчове на бързи обороти сред вътрешностите на Персон и в същия този пейзаж от змии и пещери човек можеше да различи две-три семки от ябълка — скромни пътешественици от предишно хранене. Сърцето му имаше форма на сълза, но с доста малък размер за такъв огромен човек.

Връщайки се на правилното ниво, виждаме черната мушама на Персон, окачена на кука, и въгленосивото му сако, метнато върху облегалката на стол. В североизточния ъгъл на осветената стая, под миниатюрното писалище, пълно с ненужни чекмеджета, кошчето за отпадъци, неотдавна изпразнено от хотелския камериер, още има на дъното си мазно петно, както и парче от книжна салфетка. Малкото кученце шпиц спи на задната седалка на амилкара^[1], шофиран от съпругата на кучкаря по посока Трукс.

Персон влезе в банята, изпразни мехура си, размисли се дали да не си вземе един душ, но тя можеше да дойде всеки момент, ако изобщо дойдеше! Сложи си новия пуловер с поло яка и откри едно последно хапче против стомашни киселини в джоба на сакото — знаеше, че е там, но не можа веднага да го локализира (странно наистина, колко трудно е за някои хора бързо да направят разлика между ляво и дясно в преметнато върху стол сако). Тя обичаше да казва, че истинските мъже трябва да бъдат безупречно облечени, но не е нужно да прекаляват с къпането. Полъхът на мъж откъм gousset^[2], твърдеше тя, може да бъде изключително привлекателен при някои срещи на четири очи, а само дамите и камериерките трябва да използват дезодорант. Никога през живота си не беше чакал някой или нещо с такова вълнение. Челото му бе плувнало в пот, целият трепереше, коридорът беше дълъг и безмълвен, повечето и от без това малкото обитатели на хотела бяха долу във фоайето, разговаряха или играеха на карти, или просто премигваха блажено върху пухения бряг на съня. Той отметна завивката на леглото, положи глава върху възглавницата, но токовете на обувките му останаха да опират в пода. Новаците обичат да наблюдават такива пленителни подробности като плитката вдлъбнатина върху възглавницата, видяна през главата на човека, през челната кост, нагънатия мозък, тилната кост, задната част на черепа и черната коса. В началото на нашето винаги вълнуващо, понякога ужасяващо ново съществуване, това невинно любопитство (дете, което си играе с надиплените отражения във водата на потока, африканска монахиня в арктически манастир, която трепетно докосва нежната главичка на първото глухарче) не е нещо необичайно, особено ако персоната и сенките на свързаната с нея материя се проследят от младостта до смъртта. Персон, тази тук персона, се намираше пред въображаемия праг на въображаемо блаженство, когато стъпките на Арманд вече приближаваха, изнасяйки двете „въображаемости“ в полето на шпалтите (което никога не е достатъчно широко за поправки и въпроси!). Ето тук оргазмът на изкуството пробягва по целия гръбначен стълб с несравнимо по-голяма сила от тази на сексуалния екстаз или метафизичната паника.

В този миг на нейното вече неизбежно появяване през ясно очертаната врата на стаята му той почувства въодушевлението, което усеща и пътник, когато при излитане — да използваме неоомировска метафора — земята се наклонява, после възвръща хоризонталното си положение и на практика за нула време и пространство ние сме на хиляди футове над нея, а облаците (пухкави бели облаци, много бели, на малко или голямо разстояние един от друг) изглеждат полегнали върху равен лист стъкло в небесната лаборатория и през това стъкло, много надолу под него, се виждат парчета земя с цвят на курабийка, прорязани хълмове, кръгло езеро с цвят на индиго, тъмнозелени борови гори и тук-таме инкрустирани селца. Ето идва и стюардесата, носи цветни напитки и това е Арманд, която току-що е приела предложението му за брак въпреки неговото предупреждение, че надценява много неща, например удоволствията от приемите в Ню Йорк, важността на работата му, едно очаквано наследство, бизнеса с канцеларски материали на чичо му, планините на Върмонт — и ето че аеропланът избухва с грохот и мъчителна кашлица.

Кашляйки, нашият Персон се изправи в задушливия мрак и взе да търси опипом ключа на лампата, но ефектът от това се оказа точно толкова сполучлив, колкото е и опитът да раздвижиш парализиран крайник. Тъй като леглото в неговата стая на четвъртия етаж беше от северната страна, сега той се втурна към вратата и я отвори със замах, вместо да се опита да избяга, както си мислеше да направи, през прозореца, който стоеше леко открехнат, но ето че изведнъж се отвори широко с трясък, тъй като фаталното течение донесе дима от коридора.

Пожарът, подпален с напоени в мазут парцали, поставени в сутерена, а след това и подпомогнат от по-лека течност, с която стълбите и стените бяха благоразумно напръскани на места, бързо се разгоря и обхвана целия хотел — но „за щастие“, както съобщи местният вестник на следващата сутрин, „само няколко души са загинали, защото само няколко стаи са били заети.“

Ето че пламъците вече препускаха по стълбите, по двойки, по тройки, в индийска нишка, ръка за ръка, език след език, като разговаряха и весело си тананикаха. Но всъщност не парещият им полъх, а парливият черен дим накара Персон да отстъпи и да се върне обратно в стаята; прощавайте, промълви едно учтиво пламъче, което държеше отворена вратата, която той напразно се мъчеше да затвори. Прозорецът се тресна с такава сила, че стъклата му се посипаха като ручей от рубини, и преди да се задуши до смърт, той си даде сметка, че бурята навън помага на пожара вътре.

Най-накрая задушаването го подтикна да направи опит да излезе през прозореца, но от тази страна на горящата сграда нямаше никакви первази, нито балкони. Когато стигна прозореца, един дълъг пламък с бледолилав език се спусна с танцова стъпка, за да му препречи пътя с грациозния жест на ръка в ръкавица. Преградни стени от гипс и дърво се срутваха и ето че до него стигнаха човешки викове и една от последните му глупави мисли беше, че това са крясъците на хора, които търсят начин да му помогнат, а не воят на сродни човешки души. Кръгове от размити цветове го заградиха отвсякъде и за миг му напомниха картинка от детството в една страшна книжка за едни тържествуващи зеленчуци, които вихрено се въртят около момче по нощна риза, а то отчаяно се мъчи да се събуди от пъстроцветната замаяност на съня. Последното видение представляваше нажежена до бяло книга или кутия, станала съвършено прозрачна и куха. Това е то, така си мисля — не острата болка на физическата смърт, а с нищо несравнимите мъки на мистериозната мисловна маневра, която е нужна, за да се премине от едно състояние на съществуване към друго.

Спокойно, сине, спокойно, всичко е наред.