Владимир Набоков
Прозрачни неща (23)

23.

Избра една от маркираните пътеки, за да поеме нагоре в планината, и ето че разпозна друг един детайл от миналото, а именно: престарелия инспектор, отговорен за пейките — нацвъкани от птици пейки на неговата възраст, които гниеха тук-таме в сенчести кътчета, под тях кафяви листа, над тях зелени, — наредени от едната страна на безусловно идилична пътека, която водеше към водопад. Спомни си лулата на инспектора, осеяна с чешки кристали (в унисон с щръкналия като цирей нос на собственика й), както и навика на Арманд да си разменя с чичкото неприлични коментари на швейцарско-немски, докато той оглежда боклука под някоя сцепена седалка.

Областта предлагаше на туристите доста допълнителни маршрути и въжени линии, както и нова магистрала от Вит до ски станцията — разстояние, което Арманд и нейните приятели обикновено минаваха пеш. Навремето Хю беше внимателно разучил обществената карта, голямата Carte du Tendre^[1], или Карта на мъченията, разгъната върху дъска за обяви близо до пощата. Ако сега имаше желание да пътува комфортно до пистите, можеше да вземе новия автобус, който свързваше Вит с въжената линия „Драконита“. Той обаче предпочиташе стария начин, при който, докато се изкачваше, щеше да мине през незабравимата гора. Надяваше се да види „Драконита“ такава, каквато я помнеше — малка кабинка с две пейки с лице една към друга. Носеше се на не повече от двайсет метра над ивица тревист склон в просека между ели и нискостеблени елши. На всеки трийсет или около трийсет секунди превъзмогваше стълб с внезапно раздрънчаване и раздрусване, но иначе пътуваше с подобаващо достойнство.

Паметта на Хю събра в едно няколко планински пътеки, както и улеи за извозване на дървени трупи, което доведе до първия труден етап в изкачването, а именно, до анархия от заоблени морени и джунгла от рододендрони, през които човек трябваше да си пробива път, за да стигне до въжената линия. Нищо чудно, че скоро се изгуби.

Междувременно паметта му продължи по своята си лична пътека. И ето че той отново едва си поемаше дъх, следвайки безмилостната диря на Арманд. И тя отново се занасяше с Жак, красивия млад швейцарец с рижави като на лисица косми по тялото и мечтателни очи. И отново флиртуваше с еклектичните английски близнаци, които наричаха сухите дерета Студени войни, а планинските хребети — кота Ах. Въпреки едрото си тяло, Хю нямаше нито краката, нито дробовете да издържи на тяхното темпо, дори мислено. А когато четиримата ускориха ход и се скриха от погледа му заедно с жестоките си алпинистки секири и навити на руло въжета, както и други инструменти за мъчение (прекомерна екипировка, помъкната поради невежество), той седна да си почине върху един камък и като се загледа надолу, му се стори да съзира през пъплещите мъгли сътворението на самите планини, по които маршируваха мъчителите му, и кристалинната кора, надигаща се заедно с развълнуваната му гръд от дъното на едно вековно more (море). Взеха да му подвикват да не изостава още преди да излязат от гората — печална групичка престарели ели със стръмни кални пътеки и шубраци от нискостеблена върбовка.

Сега изкачи гората, задъхан така силно, както и в миналото, когато следваше златистия тил на Арманд или огромната раница върху гол мъжки гръб. И точно както навремето обувката взе да му убива на дясното ходило и скоро протри цял пласт кожа при ставата в основата на третия му пръст, в резултат на което се появи зачервено петно, което прогаряше всяко негово хромо хрумване. Най-накрая се избави от гората и се озова пред осеяна с камъни равнина и един плевник, който си помисли, че помни, но потокът, където навремето си беше измил краката, както и счупеният мост, най-ненадейно прострял се над бездната от време в ума му, не се виждаха никъде. Продължи да върви. Денят като че просветля, но след малко облак отново затули с длан слънцето. Пътеката стигна до пасищата. Забеляза как голяма бяла пеперуда с разтворени криле кацна върху камък. Нежните й крилца, напръскани с черни точици и зацапани с избелял пурпур, имаха прозрачни ръбове от неприятна на вид, набръчкана тъкан и потреперваха боязливо при всеки безрадостен повей. Хю мразеше насекоми, а тази пеперуда изглеждаше особено отвратителна. Въпреки това, някаква нетипична за него нежност го накара да преодолее импулсивното си желание да я стъпче под побеснялата си подметка. Със смътната мисъл, че тя може би е уморена и гладна и би искала да бъде пренесена върху близката възглавничка от малки розови цветчета, той се наведе над създанието, но то с рязко прошумоляване и приплясване успя да се спаси от носната му кърпа, размаха небрежно криле, за да преодолее земното притегляне, и бързо отлетя.

Той се спря пред един пътен знак. Четирийсет и пет минути до Ламершпиц, два часа и половина до Римперщайн. Това не беше пътят към ски лифта. Посочените разстояния му звучаха непонятно, като в делириум.

Кръглочели сиви скали с петна от черен мъх или бледозелени лишеи очертаваха пътеката след знака. Той погледна облаците, които забулваха далечните върхове или пък стояха увиснали като издути бузи между тях. Не си струваше да продължава това самотно изкачване. Дали беше минала оттук, дали подметките й бяха оставили сложната шарка на отпечатъка си в тази глина? Загледа се в остатъците от самотен пикник, парченца яйчена черупка, обелена от пръстите на друг самотен турист, седял тук преди няколко минути, както и смачкана найлонова торбичка, в която чевръсти дамски пръсти вероятно са напъхали с помощта на малки щипци бели, нарязани на кръгчета ябълки, черни сушени сливи, орехи, стафиди и лепкав разкашкан банан — до едно отдавна смлени в чуждия стомах. Сивотата на дъжда щеше скоро да погълне всичко наоколо. Той усети първата му целувка върху олисялото си петно и побърза да се върне обратно към гората и горестното си вдовство.

Дни като този дават покой на зрението и позволяват на другите сетива да се разгърнат по-осезателно. Всякакъв цвят беше изцеден от земята и небето. Или валеше или се правеше, че вали, или изобщо не валеше, но създаваше впечатление, че вали, в онзи смисъл, в който само някои от старосеверните диалекти могат да изразят словесно или да не изразят, а само да намекнат за това посредством призрачния звук, издаван от лекия ръмеж в мъгла сред благодарните розови храсти. „Вали във Витенберг, но не и във Витгенщайн.“ Неясна шега в „Тралатации“.