Владимир Набоков
Прозрачни неща (6)

6.

Въпросният Хенри Емъри Персон, бащата на нашия Персон, може да бъде описан като добронамерен, добросъвестен, мил човечец или пък като жалък мошеник, в зависимост от ъгъла на светлината и положението на наблюдаващия. Голяма част от мъчителното чупене на пръсти протича в мрака на угризенията, в зандана на непоправимото. Един ученик, та ако ще да е силен като бостънския удушвач — Хю, покажи ми ръцете си, — не може да се справи с всичките си приятели, когато те не спират да сипят обидни подмятания по адрес на баща му. След две-три непохватни сбивания с най-омразните от тях той беше възприел една по-умна и по-подла позиция на мълчаливо полусъгласие, което го ужасяваше, когато си спомняше за тези времена; но по силата на някакъв странен трик на съвестта усещането за собствения му ужас го утешаваше, доказвайки му, че всъщност той далеч не е чудовище. Сега трябваше да направи нещо за онези немалко на брой грубости, които си спомняше и за които чувството му за вина не му даваше покой до ден-днешен; с цената на всякакви терзания трябваше да се отърве от тях, също като от зъбните протези и очилата, които властите му бяха връчили в книжен плик. Единственият сродник, към когото можеше да се обърне, един чичо, живеещ отвъд океана в Скрантън, го посъветва, че е по-разумно да кремира тялото там, в чужбина, отколкото да го транспортира до дома; всъщност, най-малко препоръчваният начин често се оказва и най-лесният в много отношения, в случая главно поради това, че даваше възможност на Хю да се избави от ужасното нещо на практика мигновено.

Всички бяха много отзивчиви. Но най-много благодарности заслужаваше Харолд Хол, американският консул в Швейцария, който оказа всеотдайна помощ на нашия беден приятел.

От двете най-силни вълнения, изживени от младия Хю, едното беше общо, другото — специфично. Общото беше усещането му за свобода, някакъв всеобхватен повей, възторжен и чист, който отвя много от гнилостта на живота. А специфичното — голямото удоволствие, с което откри три хиляди долара в смачкания, но издут портфейл на баща си. Като повечето млади хора с мрачна гениалност, които предусещат в пачката банкноти плътната осезаемост на предстоящи удоволствия, той нямаше никакво чувство за житейска практичност, нито амбиция да изкарва още пари, както нямаше и опасения относно бъдещите си средства за препитание (те се оказаха незначителни, когато стана ясно, че наличната сума в брой е малко над една десета от действителното наследство). В същия този ден той се премести в много по-хубав апартамент в Женева, поръча си homard à l’américaine^[1] за вечеря и тръгна да търси своята първа проститутка в една уличка зад хотела.

По оптически и животински причини сексуалната любов е по-малко прозрачна от много други далеч по-сложни неща. Знае се обаче, че в родния си град Хю ухажвал една трийсет и осемгодишна майка и нейната шестнайсетгодишна дъщеря, ала се проявил като импотентен с първата и като недостатъчно смел с втората. Тук сме изправени пред банален случай на продължителен сексуален сърбеж, на самотното му задоволяване и на незабравими сънища. Момичето, което избра, беше ниско и набито, но имаше красиво, бледо, вулгарно лице с италиански очи. Тя го заведе в едно от по-хубавите легла в ужасна къща с мебелирани стаи под наем — всъщност до точния „номер“, на който преди деветдесет и една, деветдесет и две, почти деветдесет и три години един руски писател бил временно отседнал на път за Италия. Леглото — различно от онова, с месингови топки — беше оправяно, разтуряно, покривано с редингот, и пак оправяно; върху него лежеше полуотворено куфарче на зелени квадрати, а с редингота бяха заметнати раменете на пътник по нощна риза, с гол врат и тъмна рошава коса, когото хващаме в момента, когато се чуди какво да извади от куфара (който ще изпрати с пощенската кола) и какво да прехвърли в раницата (която сам ще носи, докато прекосява планините към границата с Италия). Очаква приятеля си Кандидатов, художникът, да дойде да го вземе всеки момент и заедно да тръгнат на екскурзията — един от онези безгрижни туристически излети, които романтиците предприемат дори през дъждовните периоди на август; а сега, в това недотам хубаво време, валеше дори повече от обичайното; ботушите му бяха още мокри след една разходка от десет мили до близкото казино. Сега стоят отвън пред вратата като изгонени, а той е увил краката си в няколко пласта вестници на немски — език, на който, между другото, му е по-лесно да чете, отколкото на френски. Основният проблем сега е дали да прехвърли в раницата или в куфара, който ще отпътува преди него, ръкописите си: небрежно нахвърляни чернови на писма, недовършен разказ в една руска тетрадка с черна платнена подвързия, части от философско есе в син бележник, с който се бе сдобил в Женева, както и хвърчащите листове на един роман, все още в зачатъчен вид, с временното заглавие „Фауст в Москва“. Докато седи пред чамовата маса, същата, на която курвата на нашия Персон е метнала обемистата си чанта, вижда, че от нея стърчи, виж ти, първата страница от въпросния „Фауст“ с енергични задрасквания и нечетливи добавки, изписани с лилаво, черно и гущеровозелено мастило. Самата гледка на почерка го пленява; за него хаосът върху страницата е порядък, мастилените петна — картини, нахвърляните в полето забележки — криле. Вместо да подреди листовете си, той отваря портативната си мастилница и с писалка в ръка придърпва стола си по-близо до масата. В този миг обаче откъм вратата се чува ликуващо потропване. Тя се отваря със замах и отново се затваря.

Хю Персон вървеше след случайното момиче надолу по дълги стръмни стъпала, после към нейния любим уличен ъгъл, където двамата се сбогуваха за много години напред. Той се бе надявал, че момичето ще го задържи до сутринта и по този начин ще го избави от преспиване в хотела, където мъртвият му баща присъстваше във всеки тъмен и самотен ъгъл, но щом забеляза, че той гледа да остане, тя изтълкува погрешно плановете му и на мига му заяви най-безцеремонно, че ще й трябва много повече време да събуди един толкова слаб изпълнител и да го приведе във форма, след което го избута навън. Но не призрак беше онова, което му попречи да заспи, а застоялият въздух. Отвори широко и двата прозореца; те гледаха към паркинг четири етажа по-долу; тънкият сърп отгоре беше твърде блед, за да освети покривите на къщите, които се спускаха към невидимото езеро; светлината от един гараж открояваше стъпалата на пустата стълба, която водеше към хаоса на сенките; всичко бе много мрачно и много чуждо, и нашият страдащ от акрофобия Персон почувства силата на земното притегляне, която го подканваше да се присъедини към нощта и баща си. Още като малък му се бе случвало да ходи гол на сън, но тогава познатата среда го пазеше, докато накрая странното страдание изчезна. Тази вечер обаче, на най-горния етаж в непознатия хотел, усещаше, че е лишен от всякаква закрила. Затвори прозорците и остана да седи в креслото си до сутринта.