Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (65)

65.

До края на деня останах да работя в Скотланд Ярд, а нощта прекарах върху едно походно легло.

Събудих се някъде към три сутринта и отново се заех с работа. Вторият краен срок изтичаше в полунощ. Никой още не можеше да си представи дори какво ни очакваше тогава.

В седем сутринта вече се намирах в тясната каросерия на един полицейски микробус без отличителни знаци, който напредваше с максимално възможната скорост към Фелтам, недалеч от летището Хийтроу. Пътувах с Мартин Лодж и трима от неговите инспектори от лондонската полиция. В последните минути преди да потеглим бяхме получили разрешение да вземем оръжията си с нас.

По пътя Мартин Лодж ни обясни къде и защо се бяхме запътили:

— Нашите хора, заедно с колегите от специалния екип, вече са поставили под усилено наблюдение зоната около Хийтроу и съседните участъци. За тази акция, разбира се, ще си сътрудничим с охраната на летището. Един от нашите хора е забелязал върху покрива на една от съседните жилищни сгради някакъв крайно подозрителен субект, въоръжен с триножник за изстрелване на преносими ракети „земя-въздух“. Къщата е частна собственост. Сега я следим зорко от всички посоки. Не искаме да нахлуваме вътре поради причини, които ни се изясниха едва вчера. Предпочитаме да се ограничим само с непрекъснато наблюдение.

— Имате ли представа кой може да се намира в къщата, сър? — попита един от тримата инспектори. — Всичко проверено ли е?

— Къщата е дадена под наем. Принадлежи на един посредник за недвижими имоти. Пакистанец е, ако това означава нещо повече в случая. Обаче нямаме представа кой или кои се сегашните наематели. Къщата се намира на около петстотин метра от подходите за автомобили към зоната за пасажери около летището Хийтроу. Нужни ли са ви допълнителни сведения?

Погледнах към Лодж, който замислено бе скръстил ръце пред гърдите си.

— Много гадна ситуация — промърмори той.

— И аз имам такова чувство още от първата ми среща с Вълка — рекох. — На него му доставя радост да наранява хората.

— Имаш ли представа кой може да е той, Алекс? И какво го кара да се държи така?

— Изглежда, редовно променя идентичността си. Той… или тя? На няколко пъти бяхме близо до него. Но колкото и да се стараехме да попаднем на следите му, все не успявахме да го заловим. Може би този път ще имаме по-голям късмет.

— Дано да е по-скоро.

Няколко минути по-късно пристигнахме във Фелтам. Лодж и аз се срещнахме с мъжете от специалния екип SO-19, на които бе възложена тази операция. Редовните полицейски подразделения бяха натоварени с поставянето на камери за наблюдение в няколко от съседните сгради. Дежурният рапортува пред Мартин Лодж, че в момента шест видеокамери непрекъснато следели обекта.

— Все едно че гледаш някакъв шпионски филм. Но засега нищо повече не можем да сторим, за да повлияем на развоя на събитията — рече Лодж, след като с него погледахме няколко минути последните видеозаписи.

Каква невероятна бъркотия! Не се предполагаше да се появим тук сега, нали бяхме предупредени от Вълка да не предприемаме действия срещу неговите хора? Но как можехме да останем безучастни?

Лодж притежаваше списък с предстоящите за тази сутрин полети на летище Хийтроу. През следващия един час се предвиждаше приключването на повече от тридесет. Пръв в този списък бе полетът от Айндховен, следваха три поредни от Единбург, два — от Абърдийн, а накрая, според разписанието, щеше да кацне боингът на „Бритиш Еъруейс“, пристигащ от Ню Йорк. Разгоряха се доста оживени спорове дали да бъдат временно преустановени всички кацания и излитания от Хийтроу, а също и от Гетуик. Спорехме напрегнато, понеже не разполагахме с никакво време за двоумене. Ето например кацането на Джъмбо — джета на „Бритиш Еъруейс“ от Ню Йорк — щеше да се извърши само след деветнадесет минути.

Тогава се обади един от полицаите:

— Има някой там, на покрива! Ето го!

На двата контролни монитора веднага бяха превключени кадри от този участък на покрива, но заснети от различни ъгли. Появи се някакъв мъж, целият в черно. После от капандурата се показа още един, понесъл на рамо гранатомет, явно служещ за изстрелването на ръчно преносимите ракети „земя-въздух“.

— По дяволите! — изруга някой зад мен. Явно напрежението бе завладяло умовете на всички присъстващи. Разбира се, аз също се поддадох на въздействието му.

— Веднага да се пренасочат всички полети! Нямаме друг избор! — развика се Мартин Лодж. — Нашите снайперисти държат ли на прицел тези двама негодници?

От командването на спецекипа SO-19 рапортуваха, че снайперистите отдавна са „покрили“ цялата площ на въпросния покрив. Междувременно ние наблюдавахме втренчено как онези двамата заеха позиции за стрелба. Вече почти не се съмнявахме, че се готвят да свалят някой от самолетите, наближаващи района на летището. А ние само наблюдавахме безпомощни тази ужасяваща сцена, неспособни да я спрем.

— Задници! — изруга Мартин Лодж. — Няма да ви предоставим мишената. — После се обърна към един от детективите: — Какво ще кажеш за тях?

— Като че ли са хора от Близкия изток — отвърна той. — Не зная какви са, обаче никак не ми приличат на руснаци!

— Не бива да избързваме със стрелбата — обяви един от мъжете, който бе със слушалки на главата си. — Не е зле още малко да изчакаме.

— Какво, по дяволите, става? — извиси глас Мартин Лодж. — Трябва да ги застреляме. Хайде, по-бързо!

Внезапно проехтяха изстрели! Чухме ги по видеоканала. Двамата мъже в черни дрехи се строполиха един след друг върху плоския покрив. Не се надигнаха, не се помръднаха. Бяха повалени с два удивително точни изстрела в главите.

— Какво, по дяволите, става тук! — изкрещя Лодж.

Накрая се разнесе налудничавият слух, на който отначало никой не искаше да повярва:

Двамата терористи не били застреляни от нашите снайперисти. Някой друг ги бе очистил.

Лудница!

Истинска лудница.