Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (110)

110.

Шумът бе оглушително свистящ, последван от адска огнена експлозия. И това виждаха очите ми, накъдето и да се обърнех. Навсякъде царуваше пълен хаос, смърт, разрушения…

Френските полицаи и военни бясно се втурнаха към най-близките възможни укрития. Една ракета удари северната страна на покрива на къщата, разпръсквайки във всички посоки парчета от каменните плочи, дървета и тухли. Коминът за миг излетя високо във въздуха. Последва още един ракетен удар. Третият пък бе само след броени секунди.

Затичах се с все сили към голямата къща, когато внезапно ме връхлетя още една изненада.

Страничната порта на покрития пристан за лодки, онзи, който бе приспособен за гараж, се разтвори широко и оттам изфуча един тъмносин мерцедес седан. Понесе се като вихър по чакълестата алея право към шосето. Аз се втурнах към една от полицейските коли, паркирани на моравата. Въпреки че пръстите ми трепереха, някак си успях да задействам запалването и се понесох в бясна гонитба.

Нямаше никакво време да съобщавам на когото и да било за действията си. Дори и на Санди не можех да се обадя. Чудех се само дали полицейската кола ще догони онзи мощен мерцедес…

Все пак продължих да напредвам по следите му чак към Кап Фера, по онзи кошмарно труден за шофиране маршрут, какъвто бе „Долният корниз“. Едва не се пребих по пътя. Застраших и живота на още няколко шофьори, извадили лошия късмет точно сега да пътуват по това извито шосе, но все пак не изгубих от очи този, който напредваше бърз като вятър доста далеч пред мен.

Кой, по дяволите, бе в онази кола? И защо бягаше? Можеше ли да е Вълка?

Трафикът към Монако днес не бе напълно блокиран, както често се случва в този участък, но все пак пътят бе много претоварен от автомобили и камиони. Стоповете на някакъв камион пред мен ми подсказаха, че шофьорът едва успяваше да удържи тежкото возило по тези ужасни завои. Тъкмо това бе единствената ми надежда — задръстването да принуди мерцедесът да намали скоростта. Обаче колата внезапно изви и се насочи на запад.

Спортният седан профуча извънредно бързо покрай безкрайната поредица от билбордове и пътни знаци, съобщаващи за ресторантите по крайбрежието. Същото сторих и аз.

Взех един остър завой и пред мен се разкри цялата прелест на залива край Вилфранш сюр Мер, както и луната в небето. За мое щастие точно тогава бе настъпило пълнолуние. После градът бавно се надигна над залива, препълнен с яхти и лодки като играчки, нахвърлени от някой малчуган във ваната. Мерцедесът се понесе надолу по склона. Караше може би с повече от сто и шестдесет километра в час. Спомних си, че някъде бях прочел, че този модел имал двигател с почти петстотин конски сили. Като го гледах как поглъщаше разстоянията, въобще не се усъмних в това.

После навлязохме в старото пристанище на Ница и аз започнах да намалявам преднината, с която седанът се движеше пред мен. Тесните улици се оказаха изненадващо препълнени с хора, особено около баровете и нощните клубове, които — слава богу — никнеха като гъби навсякъде.

Мерцедесът едва не помете една група пияни, излизащи от нощния клуб „Етоал Филант“.

След което и аз натиснах клаксона докрай, за да пропъдя от пътя си същата тази тълпа. Пешеходците ме изпращаха с гневни ругатни и стиснати юмруци.

Мерцедесът рязко зави, за да поеме към горния път — №7, или „Средния корниз“.

Постарах се да го следвам колкото можеше по-отблизо, но знаех, че по всяка вероятност нямаше как да не го изпусна. Всъщност кого щях да изпусна? Кой беше в този автомобил?

Пътят нагоре беше невероятно стръмен и криволичещ. Сега се бяхме насочили към Монако, но тук движението не бе толкова претоварено и мерцедесът без усилия увеличи скоростта си. Очевидно този шофьор много добре познаваше местните пътища и това му позволяваше да напредва много по-бързо, отколкото можех да си позволя с полицейския си седан.

След около два километра вече бях почти сигурен, че съм го изгубил. Отново се бяхме върнали във Вилфранш сюр Мер, само че сега влизахме откъм горната половина на града. Гледката надолу към Кап Фера и Болийо действително бе главозамайваща. Не можах да се сдържа да не погледна натам, макар и само за миг. Дори и при тази вихрена скорост, при тази убийствена гонитба красивата картина ме накара да затая дъх.

Не трябваше да му позволя да се измъкне, затова отново подкарах с около сто и шестдесет километра в час. Но докога щях да издържа на тази рискована надпревара?

Тогава се появи един тунел, тънещ в пълен мрак. А към края му се появи заслепяващата гледка на някакво село, кацнало високо на хълма.

Не успях дори да прочета името му, написано на табелата.

Веднага щом го задминах, пътят стана още по-опасен. Сега напредвахме по „Средния крайбрежен корниз“, който се виеше по стръмните скали. Там някъде долу цветът на морето като че ли се променяше от лазурно опалово до сребристосиво.

Стори ми се, че долових във въздуха аромата на портокали и лимони. Очевидно сетивата ми се бяха изострили — с мен винаги ставаше така, когато бях под въздействието на страха.

Изгубих от погледа си мерцедеса, затова направих единственото, на което в този миг бях способен. Вместо да намаля на следващия завой, рязко настъпих педала за газта.