Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (2)

2.

Невестулката искаше само да умре. Висеше с главата надолу от тавана на собствената си спалня. И тъй като цялото помещение бе в огледала, сега можеше да вижда едновременно няколко свои отражения.

Приличаше на самата смърт. Чисто гол, целият пребит и кървящ. Ръцете му бяха здраво завързани на гърба, глезените — солидно стегнати с общ възел, който притискаше вените му. Кръвта нахлуваше в главата му.

До него висеше младото момиче. Мария беше мъртва от няколко часа, а може би от цял ден, ако се съдеше по ужасната смрад, разнасяща се от трупа й. Кафявите й очи вече бяха напълно безжизнени, но сякаш продължаваха да се взират в него.

Водачът на бандата похитители бе един брадат тип, който непрекъснато стискаше черна топка в едната си ръка. Той приклекна, за да се наведе до нивото на лицето на жертвата и заговори тихо, почти шепнешком:

— Знаеш ли какво правехме с някой затворник, когато още бях на служба? Настанявахме го на стола до масата, но кротко, даже любезно, а после с гвоздей му приковавахме шибания език към плота. Това е вярно, драга моя Невестулке, абсолютно вярно! А знаеш ли какво следваше? Просто му изтръгвахме космите… От ноздрите, от гърдите, от корема, от половите органи — което е доста досадно, нали? О, боли ли? — подигравателно изохка той, докато скубеше косми от голото тяло на Шейфър. Сетне продължи невъзмутимо: — А сега ще ти покажа още едно, много по-ужасно мъчение. Поне според мен. По-лошо от онова, което ти би причинил на горката Мария. Сграбчваш жертвата с две ръце и започваш буйно да я тръскаш, докато изпадне в конвулсии. Буквално ти разтърсва мозъка, най-чувствителния от всичките органи. Все едно главата ти се отделя от тялото. А то цялото изгаря в ужасна треска. Никак не преувеличавам, можеш да ми вярваш. Ето, нека да ти покажа какво имах предвид.

Ужасното, невъобразимо силно раздрусване — при което Джефри Шейфър висеше с главата надолу — продължи почти цял час.

Най-после прерязаха въжето.

— Кой си ти? И какво искаш от мен? — изкрещя Невестулката.

Водачът на похитителите само сви рамене.

— Ти си кораво копеле, но никога не забравяй, че все пак те намерих. И ако ми потрябваш, винаги ще те намирам, където и да се криеш. Ясно ли ти е?

Джефри Шейфър вече едва виждаше, но му се стори, че отнякъде познава гласа на мъчителя си. Само прошепна едва чуто:

— Какво… искаш? Моля те…

Лицето на брадатия се доближи към неговото. Като че ли понечи да му се усмихне.

— Имам работа за теб, най-невероятната от всичко, с което някога си се захващал. Повярвай ми, роден си за нея.

— Но ти… Кой си ти? — отново прошепна Невестулката с обезобразените си, кървящи устни. Това бе въпросът, който си бе задавал стотици пъти по време на мъчението.

— Аз съм Вълка — отвърна брадатият. — Може би си чувал за мен.