Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (44)

44.

Изключително неприятно е да чакаш да се случи нещо опустошително и да не можеш по никакъв начин да го предотвратиш. На следващата сутрин се събудих още в пет и закусих с мама Нана.

— Трябва да си поговорим за теб и децата — казах й аз, когато се настаних край кухненската маса, където ме очакваха чашата с кафето и резените от препечени филийки с канела, но без да бъдат намазани с масло. — Готова ли си за подобен разговор?

— Винаги съм готова, Алекс. Ами ти? — заинтересува се тя. — Готов ли си да спориш с мен?

Кимнах, но преглътнах следващите си думи. Нана искаше да ми каже нещо, а от мен се очакваше да я изслушам. Вече бях разбрал, че независимо на колко години е човек, до известна степен завинаги си остава само едно дете в очите на своите родители, баби и дядовци. Това със сигурност бе в сила и за отношенията ми с мама Нана.

— Продължавай, слушам те — подканих я аз.

— И добре ще сториш, ако ме изслушаш. Причината, заради която няма да мръдна от Вашингтон, е двойна. Следиш ли мисълта ми? Добре. Най-важното е, че тази къща е била мой дом от цели осемдесет и три години. Тук се е родила Риджайна Хоуп и тук е редно да завърши земните си дни. Може да ти звучи донякъде глуповато, но това е положението. Обичам този град, обичам си квартала и особено ми допада тази стара къща, която толкова много значи за мен. Ако тя си отиде, и аз ще се отида заедно с нея. Наистина звучи малко тъжно, но всичко, което се е случвало във Вашингтон, е било част от моя живот. Или поне така разбирам аз света, Алекс.

Трогнат от излиянието на баба си, не успях да сдържа усмивката си.

— Знаеш ли, сега гласът ти ужасно ми напомня за миналите години, докато беше учителка. Можеш ли да повярваш, че звучиш по същия начин?

— Може би наистина звуча както едно време, но какво от това? И без туй темата е достатъчно сериозна — натъртено изрече Нана. — През повечето време от нощта въобще не мога да заспя. Само си лежа в тъмното и си мисля за това, което искаш да чуеш от мен. А сега какво имаш ти да ми кажеш? Искаш да се преместим, нали?

— Нана, ако децата пострадат, никога няма да си го простя.

— Нито пък аз — кимна тя. Очите й ме пронизваха със стоманен блясък. Господи, наистина беше корава жена. Нана се взираше напрегнато в очите ми, ала в същото време мислеше, пресмяташе, или поне така се надявах. — Това е мястото, където живея, Алекс. Затова съм длъжна да остана тук. Но ако ти си твърдо убеден, че постъпваш правилно, децата могат да заминат за малко с леля им Тиа. А сега… ще ти стигне ли само това за закуска? Не искаш ли поне още една филия хляб? Защо не ме остави да ти приготвя нещо по-солидно? Сигурна съм, че те чака тежък и дълъг работен ден. А може би и ужасен ден.