Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (100)

100.

Преди срещата ми с Джамила разполагах със запазена стая в хотел „Феърмонт Олимпик“ на Рениър Скуеър — онзи, който се намира точно срещу Университета. И сега изгарях от нетърпение по-скоро да се добера дотам. По-точно — двамата с Джамила. Но докато прекосявахме впечатляващото фоайе, тя тихо подсвирна с уста. Загледа се в изящно изрисувания таван, висок поне дванадесетина метра. Беше малко след десет вечерта и в просторното помещение нямаше и следа от обичайния дневен шум и суетня.

— Декорирането е в стил Италиански ренесанс. Грамадните полилеи по тавана очевидно са имитация на антики от някаква много по-ранна епоха, свещниците по стените са подбрани в тон с полилеите. С една дума: пет звезди или по-скоро пет диаманта! Наистина съм впечатлена — усмихна се Джам.

Както винаги, когато зърнеше нещо много красиво, ентусиазмът й нямаше граници.

— Понякога човек има нужда да се поглези.

— Това определено е истинско глезене, Алекс — рече Джамила и ме целуна бързо насред фоайето. — Наистина съм безкрайно щастлива, че си тук. Прекрасно е отново да сме заедно.

Стаята ни се намираше на десетия етаж и в нея всичко беше както си му е редът: светло, чисто, навсякъде кадифе и плюш, а в средата на този разкош — едно приказно, истинско кралско легло. Разполагахме дори с изглед към залива Елиът, като в далечината се виждаше остров Бейнбридж, край който се очертаваше смътно един току-що потеглил ферибот. Цялата гледка през прозорците, както и интериорът не можеха да бъдат по-добри дори ако бях планирал всичко това детайл по детайл.

Огромното легло във „Феърмонт Олимпик“ беше застлано с пухкава завивка на златистозелени райета, но ние въобще не си направихме труда да я отметнем. Просто се стоварихме отгоре й, без да спираме да се смеем, да си бъбрим развеселено, безкрайно щастливи, че сме заедно, едва сега осъзнали колко много сме си липсвали един на друг.

— Чакай малко да те предразположа, Алекс — прошепна Джам, докато измъкваше ризата от панталоните ми. — Е, как е сега, по-добре ли е?

— Нека и аз да сторя същото за теб. За да е честно. Гърди до гърди.

— Е, така ми харесваш.

Започнах да разкопчавам блузата на Джамила, докато тя вършеше същото с копчетата на моята риза. Никой от нас не бързаше. Всъщност целта бе всичко да продължи колкото се може по-дълго, без да пропускаме нито една подробност, да усетим тъканта на дрехите ни, както всеки най-нежен допир по настръхналата си кожа. Да не можем да си поемем дъх, докато телата ни сами се вплитаха едно в друго, а искрите, прехвърчащи между тях, само подклаждаха страстта.

— Явно имаш голям опит — прошепна задъхано тя. Точно такава най-много я обичах.

Засмях се от сърце:

— Всъщност най-много съм практикувал изкуството на чакането.

— Също както сега очакваш да посегна към следващото ти копче? — запита тя.

— Не знам още колко ще издържа, Джамила. Не се шегувам.

— Е, ще видим. Просто ще изчакаме. Аз също не се шегувам.

Когато блузата на Джамила и моята риза бяха разкопчани докрай, ние все така бавно се освободихме от тях. През цялото време нито за миг не спряхме да се целуваме и галим, да вдъхваме уханието на телата си. Беше си сложила парфюм и аз веднага го разпознах: Calèche Eau Delicate. Знаеше колко обичам този аромат. Джамила обожаваше да я галя леко по цялото тяло и аз не я разочаровах. Първо по раменете и гърба, а после по ръцете й, по красивото й лице, по дългите й бедра, по изящните й глезени, а после отново по бедрата, само че този път отвътре.

— Ти ставаш все по-топъл… — простена тя и се усмихна съблазнително.

Накрая се изхлузихме от леглото и се изправихме, без да преставаме да се докосваме. Свалих сутиена й и поех гърдите й в шепите си.

— Както ти казах, не знам колко още ще издържа така.

И наистина не издържах. Бях твърд, толкова твърд, че чак ме болеше. Плъзнах се надолу и коленичих на ориенталското килимче. Целунах я там, долу. Тя беше силна и уверена и може би тъкмо затова обичах да коленича пред нея.

Накрая отново се надигнах.

— Аз съм твоята робиня — прошепна тя. — Или господарка? Или по малко от всичко?

Проникнах в Джамила, както бяхме прави, танцуващи намясто. Сетне се отпуснахме назад и се проснахме в леглото. За миг се почувствах напълно изгубен, потънал докрай в Джамила Хюз. Бях точно там, където исках да бъда. Тя издаваше онези нейни леки въздишки и степания, които така обичах.

— Липсваше ми близостта ти — прошепнах. — Твоята усмивка, гласът ти, всичко.

— Същото е и с мен — отвърна тихо тя.

След известно време телефонът ми, захвърлен на нощната масичка, започна да звъни.

За пръв път постъпих правилно — съборих проклетото нещо на пода и метнах отгоре му една възглавница. Ако беше Вълка, можеше да ми позвъни сутринта.