Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (33)

33.

Двамата мъже, заловени в двора, набързо бяха натикани в сградата на ФБР и сега ги държаха вързани на втория етаж. Но кои, по дяволите, бяха те?

И тогава плъзна един ужасяващ слух: Рон Бърнс — моят главен шеф и личен приятел — бил застрелян.

Според източниците била извършена успешна снайперистка атака, а мишена е бил кабинетът на Бърнс. Нямаше как да не си припомня за убийството на Стейси Полак, извършено по-рано през тази година. Вълка в действителност така и не пое отговорността за гибелта на шефа на Стратегическия информационно — оперативен център, обаче сега знаехме, че той бе този, който го е поръчал. Бърнс се бе заклел да му отмъсти, макар че досега никой от убийците не бе заловен. Или поне доколкото ми бе известно.

Около час и половина след снайперистката атака ми позвъниха да сляза на втория етаж. За мен това бе добре дошло — след влудяващото чакане в кабинета исках да върша нещо, каквото и да било.

— Узнахте ли нещо за стрелбата на горния етаж? — попитах дежурния, който ме бе повикал.

— Дочухме само някакви слухове. Но още нищо не е отречено или потвърдено. Разговарях с Тони Удс, който сега е на директорския етаж, само че и той нищо не ми обясни. Никой не иска да се ангажира с нещо конкретно, Алекс. Съжалявам, но това е положението.

— Но нали някой е бил застрелян?

— Да, сигурно… Но може и да е прострелян, да е ранен.

От цялата тази бъркотия започна да ми прилошава, още повече че през последните дни много ми се бе насъбрало. За по-бързо се втурнах направо по стъпалата към втория етаж. Вратата ми отвори един от пазачите на редицата от килии, за чието съществуване досега дори не бях подозирал. Агентът, който ме посрещна, ми обясни, че искал аз да се заема с разпита на двамата задържани.

Влязох в една от тесните стаички за разпити и заварих там двама изплашени негри в камуфлажни военни униформи. Дали бяха терористи? Надали. Имаха вид на мъже над тридесетте или може би наскоро прехвърлили четиридесетте — това бе трудно да се прецени на око. Но отдалеч си личеше, че отчаяно се нуждаеха от подстригване и бръснене. Дрехите им бяха ужасно измачкани и изпоцапани — в стаята вече вонеше от непраните им униформи.

— Ний вече си казахме сичко, дето имаше за казване — оплака се горчиво единият от тях, още щом прекрачих прага. Сетне присви очи и лицето му още повече се сбърчи. — Че то колко пъти да го повтаряме, а?

Седнах на стола откъм срещуположната страна на масата.

— Води се разследване за убийство — обясних им аз. Нямах представа пред кого бяха дали показания. И просто исках да започнем от самото начало. — Някой е бил убит на един от горните етажи.

Мъжът, който досега бе мълчал, захлупи лице в дланите си и стенейки започна да се олюлява на стола.

— О, не… Господи, само това не… — захлипа той.

— Махнете си ръцете от лицето и ме изслушайте! — креснах му аз.

Двамата мъже ме изгледаха озадачено и веднага млъкнаха. Най-после започнаха да ме слушат внимателно.

— Искам да чуя вашата история — всичко, което знаете, дори най-незначителните подробности! Никак не ме вълнува на кого вече сте го разказали. Разбрахте ли ме добре? Не ме е грижа колко пъти ще трябва да го повторите. Ясно ли ви е, че сега и двамата сте заподозрени в убийство? Така че искам да чуя вашата версия, говорете! Аз съм единственият ви шанс да се спасите! А сега да ви чуя!

И те се разговориха. И двамата. Понякога мрънкаха несвързано, но все пак говореха. След малко повече от два часа аз излязох от стаята за разпити с чувството, че бях научил цялата истина или поне тяхната набързо скроена версия.

Рон Фрейзиър и Ленард Пикет се оказаха скитници, обитаващи предимно квартала около гарата Юниън Стейшън. И двамата били ветерани от армията. Наели ги на улицата със задачата да тичат като луди около сградата на ФБР, което вероятно никак не ги бе затруднило, защото си бяха наистина смахнати. Камуфлажните военни униформи били тяхна собственост — според признанията им с тях се скитали и просели ежедневно из парковете и улиците на Вашингтон.

След това отидох в съседната стая за разпити, за да информирам двама висши началници от горните етажи. Те изглеждаха не по-малко напрегнати от мен. Зачудих се дали са наясно какво е станало с Рон Бърнс.

— Не мисля, че онези двамата знаят нещо съществено — докладвах им аз. — Навярно са били вербувани от Джефри Шейфър, защото този, който ги наел, говорел с английски акцент. Физическото описание съвпада с това на Невестулката. Но който и да е бил, им е платил двеста долара, за да изиграят ролите си. — Сетне вдигнах поглед към началниците: — Сега вие сте на ход. Кажете ми какво се е случило на горните етажи. Кой е бил застрелян. Рон Бърнс ли е?

Единият от тях, Милард, пое дълбоко дъх, преди да заговори:

— Това не бива да излиза от тази стая, Алекс. Поне докато не ти позволим. Разбрахме ли се?

Кимнах сериозно. И отново попитах:

— Мъртъв ли е директорът?

— Не. Убитият е Томас Уиър. Този, който е бил застрелян, е Уиър — обяви агент Милард.

Внезапно коленете ми се подкосиха: някой бе застрелял директора на ЦРУ.