Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (14)

14.

— Да вървим!

Отново се качих в хеликоптера. Мигновено потеглихме към Уелс с надеждата да настигнем там Невестулката. Вероятността не беше особено голяма, но нямахме друг избор. Придружаваха ме агентите Уейд и Мориарти, които за нищо на света не искаха да изпуснат онова, дето ни очакваше в градчето Уелс, каквото и да бе то…

Докато се отдалечавахме от останките на Сънрайс Вали, мрачно съзерцавах унилия пейзаж на пустинята, разположена на надморска височина от 1200 метра.

Откъснах очи от потискащата гледка и пак потънах в размисли за Шейфър. Опитвах се да разбера какво евентуално би могло да го свърже с тази зловеща катастрофа. Преди три години Шейфър бе отвлякъл Кристин Джонсън. Това се бе случило по време на семейна ваканция в Бермудите. Тогава Кристин и аз бяхме сгодени и планирахме да се оженим. Никой от нас не подозираше, че тя вече е била бременна с Алекс, когато Шейфър я отвлече. След като я спасиха, вече нищо не беше както преди. С помощта на моя най-добър приятел Джон Сампсън успях да я открия в Ямайка. Кристин беше емоционално съсипана и, разбира се, не бих могъл да я коря. После тя се премести чак в Сиатъл, където и сега живее със сина ми. А аз обвинявах Шейфър за делото за попечителството върху малкия Алекс.

С кого работеше Невестулката? Поне едно нещо досега бе очевидно и вероятно щеше да се окаже много полезно за разследването: доста хора са били замесени в подготовката и осъществяването на изпепеляващата бомбардировка в Сънрайс Вали. Обаче засега нямахме никаква представа откъде са се взели онези мъже и жени, преоблечени в униформи от американската армия. Знаехме само, че въобще не са били от националната гвардия. При тази проверка много ни помогнаха от Пентагона. После следваше въпросът за естеството на бомбата, която бе изравнила караваните със земята. Кой я бе изработил? Вероятно някой със солиден военен опит. Шейфър бе служил като полковник в британската армия, но освен това е бил и наемник.

Доста интересни връзки, но без никаква яснота.

Пилотът на хеликоптера се обърна към мен:

— Скоро ще имаме видимост върху летището в Уелс. Само да прелетим над онези планини там. Ще видим първо светлините на летището, но и от него ще ни съзрат. Не ми се вярва да успеем да се прокраднем незабелязани в пустинята.

— Само опитай да се приземиш колкото е възможно по-близо до пистата — кимнах му аз. — Ще трябва да координираме действията си с щатските военни подразделения. Не е изключено да привлечем върху себе си неприятелския огън.

— Разбрах — отвърна пилотът.

Започнах да обсъждам възможните ни ходове с агентите Уейд и Мориарти. Дали да не се опитаме да кацнем някъде наблизо в пустинята, защото е възможно невидимият ни противник вече да е изстрелял ракетите си „земя-въздух“? Или ги пази като неприкосновен резерв? Според мен по-вероятното бе второто. Което наистина бе ужасяваща перспектива.

Пилотът отново се обърна към нас:

— Пристигнахме, погледнете надясно.

Внезапно видях в далечината пред нас неголямото летище с една двуетажна сграда край него и смътните засега очертания на две писти. Забелязах също някакви автомобили, може би пет-шест, ала сред тях липсваше червеният форд „Бронко“.

После зърнах как в далечния край на едната от пистите малък частен самолет довърши рулирането и вече се приготвяше за излитане.

Шейфър? Не ми изглеждаше много вероятно, но пък и цялата работа беше невероятна.

— Мислех, че сме затворили летище Уелс! — извиках на пилота.

— Аз също. Може би това е нашият човек. Ако е той, сме го изпуснали. Това там е „Лиърджет 55“^[1], който лети дяволски бързо.

От този миг нататък не ни оставаше нищо друго, освен да бъдем само едни безпомощни наблюдатели. Лиърджетът стигна до края на пистата и устремено се издигна във въздуха, като на сбогуване сякаш подигравателно ни помаха с крилете си. Излетя с такава лекота, сякаш за него това бе просто игра. Можех да си представя полковник Джефри Шейфър на борда как ни вири среден пръст. Или може би лично на мен го показваше? Дали би могъл да знае, че съм тук?

Няколко минути по-късно ние се приземихме на едната от двете писти в Уелс. Почти веднага след като докоснах бетона, бях посрещнат с неприятната новина, че лиърджетът вече се намирал извън обсега на радара.

— Какво искате да кажете с това, че е „извън обсега“? — ядосано попитах двамата техници, които заварих в тясната контролна зала на кулата към летището в Уелс.

Отговори ми по-възрастният от тях:

— Исках да кажа, че този самолет като че ли изчезна от лицето на земята. Сякаш никога не е бил тук.

Обаче Невестулката беше тук — видях го. Пък и разполагах с фотографии, които можеха да го докажат.