Робърт Шекли
Машината Шехеразада (9)

8-а. Объркано римлянство

Вече споменахме, че Мартиндейл и Хърн яздеха две мулета, които бяха докарани от римляните специално за целта. Римляните бяха щателен народ и, изглежда, за тях бе въпрос на здрав разум винаги да си водят някое и друго муле допълнително за хванати пленници, чиито обяснения за присъствието им в римския свят бяха напълно безсмислени и за които се подозираше, че принадлежаха към съвсем различна история. През онези дни в Рим се тълпяха твърде много чуждоземни и градът гъмжеше от клюки за тях. Което само по себе си бе половин беда.

Да имаш чуждоземци в града си, си е направо неприятно. Ала като се добави към това и фактът, че май беше невъзможно да се водят записки за тези чуждоземци, ставаше наистина зловещо. Това бе част от плана на чуждоземците, за които никой не трябваше да узнае. Хората се опитваха да запишат нещо за тях, за да предупредят останалата част от човечеството. Правеха множество записки на восъчните си плочки, ала на другия ден, кой знае защо, ги намираха празни. Нямаше смисъл дори да наемат стражи, които да пазят току-що изписаните плочки, защото бе достатъчно само те да се заблеят настрани и плочките отново се изтриваха. И терминът tabula rasa^[1] придобиваше още по-зловещ смисъл, отколкото се приписваше обикновено към подразбиращия се негов периметър от значения.

Ставаше все повече очевидно, че тези чуждоземци, които се появяваха в Рим, идваха от най-необичайни места. Не бе толкова ясно, ала също тъй несъмнено, бе, че те идваха и от много особени времена, а в крайна сметка — и от други реалности, които, ако не беше случващото се, жителите на Вечния град нямаше как дори да си представят. Римляните се сплотиха за защита на собствената си реалност, която, както доскоро вярваха, бе единствената, но която — както сега излизаше — бе една от многото. Те разработиха щателна система за откриване и залавяне на чуждоземните, а на войските бяха отпуснати специални мулета, за да могат заподозрените да бъдат проводени до регионалните форпостове, където да бъдат разпитани от местния атанатор, който, като експерт по чуждоземските физиономии и вещ по въпросите на криоконсервацията, щеше да определи веднъж и завинаги тяхната честност.

По онова време Мартиндейл и Хърн не знаеха всичко това и всъщност не бяха посветени в тази информация. Машината Шехеразада обаче, която се криеше в сенките и самодоволно се хилеше по най-неприятен начин, бе предвидила това усложнение и не изгуби и миг, за да запише всичко с обичайната си дилетантска деловитост.

Докато яздеха рамо до рамо на мулетата си, обградени отвсякъде от римски войници, с ръце, вързани с кожени ремъци, но не толкова здраво, че да спре кръвообращението им, Мартиндейл успя да попита Хърн.

— Какво стана с другите?

— Кои други?

— Онези хора, които срещнахме там: танцьорката, полицаят, хирургът по дърветата.

— Дървар всъщност.

— Да, и каубоят. Къде са те?

Хърн се замисли за миг, ала не му дойде нищо на ум. И рече:

— Не знам, Мартиндейл. Ти как мислиш?

Мартиндейл също се замисли, при това с малко по-голям успех, защото успя да каже:

— Изглежда, сме ги изгубили. Те не бяха край нас, когато дойдоха римляните. — Хрумна му обезпокоителна мисъл. — Бяха ли, когато ти дойде?

— Разбира се, че бяха — отвърна Хърн. — Защо ще питам за тях в противен случай?

— Не знам — рече Мартиндейл. — Тъкмо това се опитвам да разбера.

Хърн поклати глава.

— Мартиндейл, ти ставаш твърде странен.

— Обстоятелствата са странни. Аз съм си все същият.

Хърн въздъхна и се огледа. Нямаше никаква следа от каубоя, балерината, полицая и онзи с брадвата.

— Знаеш ли какво ми се струва? Машината ги е премахнала.

— Но защо ще го прави — попита Хърн. — Освен ако…

— Да? — рече Мартиндейл.

— Освен ако не се опитва да направи приказката по-интересна — рече Хърн.

— Точно от това се боя — рече Мартиндейл.

Продължиха ездата си в мълчание. След което Хърн каза:

— И така, къде е Машината Шехеразада?

— Може би е отишла някъде другаде да работи по приказката — отвърна Мартиндейл.

— Някъде другаде ли?

— Предполагам, че има и други места, които би могла да опише.

— Без нас?

— Така поне изглежда оттук — рече Мартиндейл.

— Но ние едва получихме шанса да се поразкършим на сцената!

— Нещата понякога се променят динамично — каза Мартиндейл. — Винаги така става в приказките.

— Но това е нашата приказка!

— Не бих бил толкова сигурен. Точно в този момент сме пленници на римляните.

Продължиха известно време да яздят в мълчание; мълчание, нарушавано единствено от тихите изохквания на Мартиндейл, когато мулето му го раздрусваше — на него му тежеше много всичко това и мразеше всяка секунда от ездата. Мартиндейл си спомни, че бе забравил за яденето. Ала подсещането, че бе забравил, го накара да си спомни, че е забравил, и този път гладът му бе по-силен отпреди поради двойното му осъзнаване — и като терзание, и като причина за терзанието му. Той си постави неумолимата задача да забрави колко болезнено бе осъзнал колко беше гладен.

Войската стигна до дълга, наклонена ливада и скоро вече си проправяха път по камениста пресечена местност с вретеновидни борове от двете страни на пътеката. Над главите им се носеха необичайни птичи гласове, европейски птици с непознат акцент. Веднъж на Мартиндейл му се стори, че чу вълк, но може да беше и вълча птица. Опита се да се настани по-удобно на малкото невзрачно седло, с което бе снабдено добичето му. Нямаше обаче стремена, още не бяха измислени, необходимостта да запази равновесие придаваше на движенията му някаква непривлекателна неловкост — досущ като на придошъл поток в пролетно време.

След известно време пресечената местност отстъпи място на непресечена, тоест, земята бе доста неравна, но не и изцяло пресечена, както в предишния случай. Тук се издигаха високи дървета от някакъв широколистен вид, но не бяха брястове.

Навлизаха в долина. В далечния й край право нагоре към смрачаващото се небе се издигаше струйка дим. Този факт убеди Мартиндейл, че денят бе наистина напълно безветрен. След това изкачиха малко възвишение, после се спуснаха по полегат хълм и се озоваха пред римски военен лагер.

Постовите им махнаха да минат през портата, която се впиваше в оградата, опасала римляните и обоза им. Мартиндейл изведнъж се оказа под заплахата да падне лошо, тъй като мулето му, навярно възбудено от неочакваната близост на топла храна и хубави книги, се втурна в бурен галоп. Скотът на Хърн също му създаваше проблеми. Мартиндейл обаче не обърна внимание на това, тъй като римляните до един се хилеха, и той сметна, че си струва тези хора да запазят доброто си настроение. И все пак бе доволен, когато някой спря мулето му и развърза ръцете му — ръцете на човека имам предвид — каза Машината Шехеразада, която надничаше нервно иззад изречението, след което отново се стрелна извън полезрение.

В следващия миг, най-много два, Мартиндейл и Хърн се озоваха на площад, обграден от дървени колиби, а в дъното му, малко встрани, бе пилонът на знамето. На него се развяваше голям флаг с герб, а може би бе просто боядисан, тъй като гербовете по онова време са били почти непознати в Европа — та върху флага на сребрист фон бе изобразен римският символ на вълчица, която кърми вълчетата си.

Радикс извряка няколко бързи команди, войниците се пръснаха и отидоха в казармите си. Малка, специално подбрана елитна част — десетина охранители, стояха наоколо с голи мечове, готови да се справят с пленниците, ако ситуацията го изискваше.

— Е, сега — обърна се Радикс към нещастния дует, — какво бихте могли да кажете вие двамата за себе си?

— Скоро ли ще ядем? — запита Мартиндейл.

Радикс отвърна:

— Ще ви нахранят, след като атанаторът се срещне с вас и направи донесение за вашия случай.

— Атанаторът ли? Мисля, че този термин не ми е познат — рече Мартиндейл.

— Дяволски хубаво е, че не го знаеш — каза Радикс. — Инак щеше да се наложи да те обвиним в забъркване с държавни тайни.

— Атанизаторът тайна ли е?

— Ще имате възможността да прецените сами — отвърна Радикс с по-голяма двусмисленост, отколкото бе характерна за римляните от онова време. — Първо ще трябва да се срещнете с коменданта.

Отведоха ги в канцеларията на коменданта. Той седеше до малка масичка за игра на карти и равнодушно побутваше цветни картонени квадратчета, които Мартиндейл веднага определи като египетски коптски карти за таро. Не го беше очаквал. Беше ненадейно потвърждение на негова отдавнашна теория, че египетското таро всъщност се е появило много векове преди оспорваното му зараждане в Тива — и ето сега имаше доказателства за това, гърбовете на картите с тъмносиния печат, дългите, тънки карти във валчестите пръсти на римския комендант.

Той бе един от типичните римляни, този комендант, с квадратно, недодялано лице и безкръвни устни, с ниско остригана глава и едри пръсти с големи кокалчета. Върху табелката на писалището му, изгравирано върху истински гранит с клиновидни писмена, се четеше името му: Алексий.

— А, вие двамата откъде идвате? — попита комендантът Алексий. — Застанете мирно и отговаряйте!

— Това откъде идваме, изисква доста обяснения — отвърна Хърн.

— Ясничко — рече Алексий. — Може би намеквате, че идвате от толкова отдалечено за моя род място, та ще е по-добре дори да не питам?

— Не бих го казал така директно — отговори Хърн, — но е общо взето вярно, да.

— И аз така си помислих — рече Алексий. — Радикс!

— Аз! — изкрещя Радикс и изпълни един жест, който много наподобяваше фашисткия поздрав.

— Остави тези двамата за атанатора. Мисля, че няма нужда ние да ги разпитваме повече. Мога веднага да преценя, че не са остроумни и определено не са достатъчно жизнерадостни. Писнало ми е от неземни тежкари от далечни места с идиотски наименования, някои от които носят гривни, а други пък са с накъдрени и изрусени коси. Писна ми, ясно ли е?

— Тъй вярно! — отвърна Радикс.

— Тогава се погрижи за това. Но първо — на какво миришат те?

— На реалност — рече Радикс.

— Пфу! Вонят на благовидна и излязла от мода правдоподобност. Да отиват веднага в банята!