Робърт Шекли
Машината Шехеразада (25)

20. Лу: самотна пушка внезапно изгърмява

Реалното примирие — ако беше такова, а не сърцераздирателна измама на съдбата — продължи само миг.

Пушка ли?

Куршумът рикошира в голямо парче многоцветен кварц, до което стоеше Магинис. Реакцията му последва почти половин секунда по-късно, веднага след гърма. Той направи добра имитация на човек, който се хвърля да потърси прикритие зад гранитен надгробен камък.

Последваха още два изстрела, които издълбаха дълбоки дупки в гранита и отнесоха носа на каменен ангел, който лежеше наблизо под формата на барелеф.

— Ей! — извика Магинис. — Не стреляй! Аз съм дружелюбно настроен.

— А аз не съм — отвърна му дълбок мъжки глас и отново проехтяха изстрели, или поне създадоха подчертан звуков ефект в тихия и древен град, който вече е бил стар, когато времето още не е било започнало да играе на зарове и да строи затвор за своите длъжници.

— Това е смешно! — рече на себе си Магинис.

Знаеше, че е прав. Ала от това положението му не ставаше по-малко опасно.

Вдигайки глава, той установи, че в небето имаше две слънца. Едното бе тлъсто и жълто, два пъти по-голямо от милото, старо слънце на Земята, а другото бе някаква черна точка, досущ като дъното на изкоп, само че грамадна.

— Сега пък две слънца — каза Хърн. — И дъждът никога не ръми, а вали като порой.

Сякаш в отговор на думите му, от земята започна да извира вода. Тя бълбукаше от множество малки криволици и възли, от семеподобни пукнатини и строшени клони и изглеждаше тъй пред очите на целия свят, сякаш дъждът вали обратно нагоре през един от онези дни, които никога не са ви влизали в сметката, толкова сте били самодоволни в своята безметежност.

Проехтя нов изстрел. Това вече можеше да се превърне и в монотонно явление, помисли си Магинис, стига да не беше толкова опасно.

— Моля? — попита някой.

— Мислех си на глас — рече Магинис.

— Извинете.

Прозвуча нов изстрел. На Магинис му се стори, че куршумът профуча по-наблизо.

— Престани! — извика Магинис. — Инак ще ме принудиш да отвърна на огъня.

— И какво от това? — осведоми се мъжът.

— Това, че почна ли да стрелям, което ще е много скоро, ще изпаднеш в беда — рече Магинис и се прокашля толкова силно, че металическият звук, който издаде, отговаряше напълно на металния вкус в устата му.

— Ха! — извика мъжът. — Ти нямаш оръжие!

— Имам — рече Магинис.

— Нямаш!

— Може би. Но готов ли си да рискуваш живота си, за да провериш?

Последва пауза. След това гласът рече:

— Ако наистина имаш оръжие, можем да преговаряме.

— Наистина имам оръжие — каза Магинис.

— Дай да го видим. Вдигни го над глава.

— Тогава ще се опиташ да го улучиш с пушката си.

— Аз не можах да улуча теб, как бих могъл да улуча пушка от такова разстояние.

— Наистина имам оръжие — каза Магинис.

— Дай да го видим. Вдигни го над глава.

— Тогава ще се опиташ да го улучиш с пушката си.

— Аз не можах да улуча теб, как бих могъл да улуча пушка от такова разстояние?

— Може да извадиш късмет — отвърна Магинис.

— Не вярвам, че имаш оръжие и възнамерявам да те атакувам с викове и с изстрели, ако не вдигнеш пушката си или каквото и да е над главата си, за да ми покажеш, че имаш оръжие. Тогава можем да преговаряме. Обещавам, че няма да стрелям по твоята пушка. Искам само да знам дали я имаш.

— Прави си сам заключенията — рече Магинис. Последва кратко мълчание. Сетне мъжът рече:

— Добре, ще ти кажа как да освободиш фундамента.

— Нямам нужда от съветите ти — рече Магинис.

— Прави онова, което ти казвам. Виждаш ли задния окуляр за вдигане на дулото?

— Нямам такъв — рече Магинис.

— Това е, защото нямаш гаубица.

— Никога не съм твърдял, че имам — рече Магинис. — Казах, че имам пушка.

— Тогава за какво й е на пушка фундамент?

— Фундамент ли казах? Казах основа на приклада.

— Ако си имал това предвид, можеш да ми покажеш приклада.

— Мисля, че ще мога — рече Магинис.

В един миг си помисли, че онзи го бе поставил натясно. След това се размисли яростно, съблече сакото си, нави го на руло и го вдигна във въздуха.

— Какво беше това? — извика мъжът.

— Нали си голям специалист по оръжията — отвърна Магинис. — Би трябвало да знаеш.

— Заприлича ми на една от онези нови меки картечници, които стрелят с желатинови куршуми.

— Няма да ти кажа — рече Магинис. — Хайде, какво става с преговорите?

— Е, мисля, че ще е по-добре, отколкото да стоим тук цял ден и да си крещим. Излез пръв, после и аз ще изляза.

— Там, откъдето идвам, не се прави така — каза Магинис. — Ние първо оставяме оръжията си и след това излизаме едновременно.

— Значи така правят там, откъдето си, а? — рече гласът.

— Ако гледат сериозно на преговорите, така правят.

— Добре.

Магинис видя как иззад голяма скала изхвърча оръжие. След това някакъв мъж показа главата си и бързо се скри отново.

— А сега е твой ред — рече мъжът.

Магинис захвърли настрани навитото си на руло сако, показа главата си и бързо я отдръпна.

— А сега какво? — попита мъжът.

— Какво искаш да речеш с това „А сега какво?“

— Какво правят после там, откъдето си?

— Броят до три и излизат иззад прикритията си едновременно с високо вдигнати ръце.

— Колко ръце?

— Двете, разбира се. Готов ли си?

Магинис пое дълбоко дъх и излезе иззад скалата. Приблизително по същото време мъжът излезе иззад своята на двайсетина метра разстояние.

Двамата се вторачиха един в друг, телата им бяха изпълнени с напрежение, готови бяха да се хвърлят отново в търсене на прикритие. После, след като видяха, че другият не стреля, те не отстъпиха от позициите си, а предпазливо тръгнаха един срещу друг.

Магинис видя пред себе си едър, червенобрад мъж с грубовато ирландско лице, обрамчено от нелепа синя шапка без периферия.

А мъжът с шапката видя мъж на средна възраст, възпълен и с отпуснати рамене.

— Време е да започнем преговори — каза онзи. — Между другото, името ми е Хърн.

— Много ми е приятно. Аз съм Магинис.

Те продължиха да напредват предпазливо, поспираха непрекъснато да опипат терена, след това отново продължаваха, докато накрая се спряха само на метър един от друг.

— Кажи ми истината сега: имаше ли оръжие или не? — попита Хърн.

— Съжалявам, не мога да ти кажа това.

— Мисля, че ме излъга.

— Не можеш да го докажеш — рече Магинис.

Мъжът отиде до камъка на Магинис и ритна сакото му.

— Това е сако — рече той, — не е оръжие.

— Зависи как се използва — възрази Магинис. — Там, откъдето съм, сакото в ръцете на специалист е смъртоносно оръжие.

— Аз все още мисля, че ме измами. Но, разбира се, аз също те измамих.

— И как го направи?

— Ами когато ми каза, че трябва да вдигнем и двете си ръце над главата, ти не би могъл да знаеш, че…

В този миг иззад гърба на Хърн се появи трета ръка. С нея държеше голям синкаво стоманен автоматичен пистолет.

— Работата е там — рече Хърн, — че аз и всички от моя род сме триръки. Направо ще се учудиш колко е удобно да имаш трета ръка.

— Ами преговорите ни? — попита Магинис.

— Ще ги проведем — рече Хърн. — Но правилото сега е следното: аз говоря, а ти слушаш и изпълняваш заповеди. Ето така постъпваме ние там, откъдето съм.

— Има логика — въздъхна Магинис.

Това бе първото нещо, което през целия този ден му се стори логично.