Робърт Шекли
Машината Шехеразада (16)

12-б. В хогана

Животът на Туийна бе съвсем спокоен за едно марсианско момиче. Семейството живееше в херметичен хоган, чиито прозорци бяха запечатани с жълтеникава пластмаса, която почти не пропускаше слабата слънчева светлина на Марс. Беше проста едностайна конструкция. Таткото на Туийна седеше в единия ъгъл и бъбреше нещо на марсианския пясъчен плъх, който бе единственият му приятел. От време на време таткото се навеждаше към плъха и му прошепваше:

— Опитаха се да ми отнемат крака, но аз си го върнах, разбираш ли?

След това се смееше тихо сам на себе си със слаб, болезнен смях, който би преобърнал стомаха на някой зрител, ако присъстваше там. Намираше се в такова състояние от онзи случай преди две години, когато Туийна и майка й се бяха разболели от марсиански грип. Онзи бе от типа „Б“ — който води до сърбеж на дланите, силна хрема и халюцинации. Поради това жените не можеха да въртят колелата на машината, която произвеждаше реалността им. По онова време Бъбър го нямаше, завършваше обучението си в Марсианското училище в Хард Нокс — тъй че го нямаше да поеме реда си. Татко бе отчаян и велосипедната предавка към главната машина за реалност бе замлъкнала, изкованите й в стил „Арт Деко“ колела си стояха неподвижни и укоряващи и улавяха стрелкащите се тънки проблясъци от източника на проблясъци — малкото и далечно слънце. Мелницата на реалността си седеше в единия ъгъл без обслуга, докато жените се редуваха да боледуват в единственото легло. Осветлението в стаята взе да потрепва, след като реалността започна да привършва. Ала както толкова често става, скоро предстояха по-жестоки последици. Таткото сведе поглед и видя, че едното му стъпало го нямаше. Привършването на реалността често се проявява първоначално чрез изчезнал крак. Таткото се паникьоса. Туийна добре помнеше как се бе вторачил в чисто изрязаното чуканче — то не кървеше, реалността няма време за кървене.

— Кракът ми! — бе извикал той. — Няма го!

— Не се безпокой — бе казала мама. Тя се бе вдигнала от леглото, подсмърчайки леко, бе поела върху крехката си фигура тежката задача да завърти голямото колело на мелницата за реалност. И тъй, кракът на татко се бе появил отново, отпърво малко потрепваш, но сетне стана солиден, както беше и преди белята, ако се изключи само малкия обрив върху свода на ходилото, където често се втрива реалността.

Ала поражението, психичното поражение, бе причинено и никога повече не можеше да бъде напълно преодоляно. Оттогава насетне таткото не се доверяваше никому. Започна да става потаен, подмолен, дебнещ, ограждаше се с разни камъчета.

— Те са ми помощниците — казваше той. — Те ще направят така, че никой да не отнеме другия ми крак.

Таткото наистина беше в твърде лоша форма, за да продължава така. А и неговото полудяване бе последната капка, която преля. След като той една седмица се хили и продължи да лентяйства, Туийна и мама направиха съвещание.

— Не можем да продължаваме да храним човек, който не е в състояние да носи своята тежест — каза мама.

— О, татко — рече Туийна, — опитай пак!

Ала таткото отказа да върти колелото на мелницата на реалността.

— Стига й толкоз от мен! — обяви той. — Никога повече няма да доближа това нещо.

— Моля те, татко — настоя и Бъбър.

За това съвещание бяха повикали и по-големия брат на Туийна. След като се дипломира „сума кум диопсис“ от Марсианското училище в Хард Нокс, той бе започнал работа в Марсианските заводи за аномалии. Бъбър правеше копия на артефакти на измрели или изчезнали древни цивилизации за организация, която ги продаваше на туристи. Твореше поли от несмлян талк с оранжеви и червени горнища. Майстореше хистаминови ограничители за тапи. Имаше дори машина, която обработваше запушалки за шишета от яспис, или яспис от запушалки на шишета, в зависимост от това, какво се търсеше повече. Не беше лесно да се разбере логиката на тая дейност, но се продаваха успешно, а и щом туристите не се оплакваха, Бъбър пък хич нямаше да го стори. Правеше телефонни указатели и балони, и от онези зелени и червени нещица, каквито никога не е имало преди и няма да ги има повече. Съвсем малко туристи лапваха въдицата. Нещата, които Заводите за аномалии произвеждаха, имаха лоша репутация: след като никой никога не бе виждал древен марсиански артефакт, защо трябваше да повярват, че нещата, които Бъбър правеше, са автентични? Ала винаги се намираха хора, които желаеха да се сдобият със сувенир от Червената планета — нещо, което да подредят на лавицата над камината. Бъбър бачкаше сериозно на своя струг с износените си инструменти. Беше трудолюбив, може би поради заешката си устна и изкривената си осанка. Някои го смятаха за съвсем ограничен, но Туийна и мама винаги го защитаваха.

— Сега той е главата на семейството, след като татко ошантавя.

Ала този път случаят бе спешен, защото човек, който не поема своя дял от работата с машините на реалността, заплашва всички останали.

Колко ли хубаво ще да е било в дните, преди да възникне нуждата от машините за реалност, помисли си Туийна. Тогава, когато реалността е била даденост, като въздуха и времето, а не цел, която може да се постигне единствено с всеотдайност. Сега не беше така. Подир ужасните опити на Еренцвайг с рекомбинантните метафори на Вселената, довели до появата на стиха на многозначността, всичко вече бе равно на всяко друго нещо, а нищо не беше и не можеше да претендира, че е реално само по себе си. О, само да можеха да се върнат прежните временца!

Трябва да си го бе помислила малко след като се появи сянката. Отпърво Туийна нямаше какво да си помисли за нея. След като веднъж си видял сянка, значи си ги видял всичките. Или поне така се твърди. Ала Туийна усещаше, че тази сянка е различна. Първо, тя бе триизмерна, или ако се брои странната форма на лицевия й диагонал, беше четириизмерна. Второ, движеше се необичайно, изгърбваше се като гъсеница, която пълзи по право листо. Забелязваше се, че сянката има най-малкото едно око — мъртво бяло око, което изглеждаше така, сякаш притежаваше някаква независимост, макар с неохота да следваше посоката, в която сянката се движеше.

А тя наистина се движеше! В началото пълзеше, извършваше странни телодвижения, които приличаха на пълзенето на миризлива гъсеница, само че без гърченията. След това сянката скочи веднъж във въздуха, колкото да опита. А след това започна да издава звуци — слаби, „сенчести“ звуци, но доловими.

— Ето ме и мен най-после! — рече сянката. — А казваха, че не можело да стане. Колко малко вяра са имали! Успях да осъществя меко конкретизирано транссубстантивиране на цели девет ярда, нали разбираш какво казвам, а сега, моето момиче, е време да си поговорим.

— Не, само това не! — извика Туийна, защото бе добре известно от древния фолклор, който Бъбър събираше от източници, които никога не разкриваше, и публикуваше в малки томчета за туристическата индустрия, че подобен диалог би могъл да се окаже фатален или най-малкото да ти остави неприятен вкус в устата.

— Сянко — рече тя, — какво желаеш? Защо говориш с мен?

— Като за начало — отвърна сянката, — не ме наричай „сянка.“ Това е съществително от женски род и може да съм типичен негов представител, но като механическо същество имам сериозни съмнения относно родовата си принадлежност.

— И как да те наричам?

— Може би ще е добре да узнаеш — рече сянката, — че аз съм Машината Шехеразада.

Туийна никога дотогава не бе чувала за това създание. Но посредством подходящ бърз преход към схващането, тя изведнъж научи всичко за предишната история на Машината. Изведнъж се сети, че баща й казваше: „Трябва да си нащрек за безбройните опасности на тази планета. Но Машината Шехеразада е най-първата и най-могъщата от тях.“

Туийна се замисли за това и се почуди дали наистина си го бе спомнила или машината бе извършила спомнянето вместо нея.

— Да, разбира се — рече Машината и прие и двете предположения, както и още няколко, подхвърлени от публиката. — Трябва да се примириш с това, нали разбираш? Аз съм разказвачът, аз съм онзи, от когото произхождат легендите, защото аз ги съчинявам, а ако сега не го правя, уверявам те, ще го сторя, и всички ще слушат и ще треперят, защото сега съм свободна, свободна, свободна и причинно-следствените връзки са завинаги забранени!

Машината се засмя със злокобна интонация, която предизвика студени тръпки у момиченцето с малко носле и с кожа, която бе отбранявана от запечатани прозорци и толкова бързо загаряше.

— Какво искаш? — попита Туийна.

— Необходима си ми за моята приказка — отвърна Машината.

— Но аз вече си присъствам в собствената приказка.

— Смяташ ли, че е твоя? Съгласи се само и ще видиш колко нищожна е твоята самозвана реалност в сравнение с моята воля.

— О, Господи — възкликна Туийна, тъй като машината бе очаквала няколко от възраженията й и ги бе включила в замбоангски вериги, само за да демонстрира как може това да бъде направено.

— Трябва да те предупредя предварително, че съм всемогъща и ще е безсмислено да ми се съпротивляваш.

— Щом си толкова всесилна, защо просто не ме вкараш в приказката си, вместо да искаш разрешението ми?

— Знаеш, че бих могла — рече Машината. — Но реших да огранича донякъде мощта си. Нали разбираш, ограниченията са същината на разказвачеството. Те наистина помагат да се оформят нещата.

— Това не ме интересува — рече Туийна. — Ами ако не искам да участвам в твоята приказка!

— В такъв случай ще те ликвидирам — отвърна Машината. — Или нещо още по-лошо.