Робърт Шекли
Машината Шехеразада (33)

История пета
Седем млечни реки с кисели брегове

Там имаше две врати и отначало си помислих да вляза през дясната, без особена причина, просто защото трябва да избереш една от двете, а те, и двете, ми се струваха еднакво обещаващи и еднакви на вид. Ала като ги наближих и ъгълът на зрение се промени, забелязах и трета врата, преди това скрита зад извиващата се стена, в която бяха пробити вратите, а тази врата бе вдясно от първоначално избраната от мен и така се оказа, че съм избрал средната.

Тази трета врата, която се появи тъй неочаквано, ме обезпокои. Откакто отпътувах от КОЛУМБ, след злополучната история с МОРТ, пътешествието се оказа дълго и досадно. Указателните знаци, на които се натъкнах по време на пътуването, бяха някак двусмислени; човек никога не разбира какво всъщност означават, докато не стане твърде късно да реагира адекватно. А и раницата ми бе тежка, пълна с необходимите вещи за пътуването, както и с дузина или повече дреболии, които може би никога нямаше да ми потрябват, или можех лесно да си купя някъде другаде, ако се окажеха необходими.

Когато пътувате, вие фактически опаковате в раницата целия си живот в миниатюрен вид, а не само онова, което ви е нужно — защото кой би могъл да каже какво точно ще бъде то? По-скоро слагате онова, което може да ви потрябва, или се надявате да ви потрябва, или се боите, че ще ви потрябва. Ето защо не е чудно, че ремъците на раницата се впиваха в раменете ми поради огромната тежест на гърба ми.

А и хитроумната машинка на ГЛИНИС, която бях включил в багажа си в последната минута, се бе освободила от подложката си и се забиваше в хълбока ми. Не исках обаче да спирам и да пренареждам багажа си сега, не и след като стоях току пред входа към ФОКИС, който бе зад една от трите врати.

Като приближих трите врати, се огледах и видяното никак не ми хареса. Нямаше почти никакви разлики между двете врати. Може би бе все едно през коя ще мина. Имаше ли значение? Спомних си съвета на СИСЕЛА: пази се от очевидното! Тогава кимнах умно, ала като си помислих сега, осъзнах, че никак не бе лесно да се каже кое е очевидното, или пък, ако го откриех, да избегна изкушенията му. Решението ми да мина смело през средната врата започна да се разколебава и изругах нерешителността на ума, която ме бе накарала да мисля отново и отново за избора, който бях направил. Нещо подобно ми се бе случило и по време на краткото време, прекарано с МОРТ, и се бях заклел да се поуча от това. Но какво общо имаше то с наличието на три врати?

Предполагам, че бих могъл да отделя много внимание на тази дилема, застанал нерешителен пред трите врати, с опъващите раменете ми ремъци на раницата, с машинката на ГЛИНИС, която бодеше бедрото ми, а същевременно и стомахът ми издаваше звуци от типа „Напълни ме“. Навярно решаващ се оказа гладът. Някаква първобитна частица от съзнанието ми бе абсолютно наясно, че нямаше никога да бъде нахранена, докато продължавах да се колебая пред прага на ФОКИС. Затова се втурнах към средната врата, ала без някаква видима причина в последния момент се отклоних и минах през лявата.

Първото, което видях, след като влязох, бяха птиците фламинго. Три бяло-розови топки от пера, източени, под тях — кльощави обърнати назад при сгъвката крака, с дълги, змиеобразни шии, с плоски малки глави и изкривени надолу черни клюнове. Две от тях по мое мнение бяха заети с някаква словесна птича престрелка, а може би — с брачен танц, грачеха шумно една срещу друга и клъвваха с глави напред като фехтовачи в дуел. Третата птица, малко по-едра и оцветена в по-тъмно оранжеви оттенъци, не обръщаше никакво внимание на всичко това. Тя (той) бе склонил(а) глава към повърхността на плитката вода, в която стояха всички, и извършваше някакво вибриращо движение, предизвикващо леко накъдряне на водната повърхност. Предположих, че навярно разбутваше дребните създания във водата, ала не изглеждаше да се храни.

Хиляди мисли връхлетяха съзнанието ми, коя от коя по-чудати, и навярно бих се върнал обратно през вратата, ако тя си беше още на мястото. Но нея, разбира се, я нямаше. Вратите към ФОКИС са еднопосочни и човек трябва да мине през сложни и досадни процедури, за да открие изход.

Но и аз хич не бързах да си тръгвам, след като току-що бях пристигнал. Погледнах отново птиците и в един миг ми хрумна най-правдоподобното обяснение: че това бе декоративен птичарник, от онзи вид, който се използва за украса на обществени места, и че причината да попадна тъкмо в него се дължеше в крайна сметка на погрешния ми избор на врата, защото, изглежда, бях избрал служебен вход, който ме изкара право всред птичарника. Бях допуснал грешка, но не сериозна, ето защо с няколко стъпки се отдалечих от птиците (е, намокрих си краката, разбира се) и излязох на пътеката, която водеше към вътрешността на този район за забавления.

След като намерих вярната пътека, се огледах бързешком, да видя дали някой не бе забелязал грешния ми ход, не че се боях от наказание, ала просто човек мрази да изглежда глупак, когато се озове на непознато място. Ала май наблизо нямаше никого, само дългия, виеш се и слабо осветен коридор.

Тогава се разнесе музика — гайди и барабани — и в коридора се появи група хора с ярки костюми в черно, червено и зелено. Един носеше гайда, друг бе препасал тъпан, а останалите, ако съдим по лекотата и грациозността на движенията им, бяха танцьори. Изпълняваха някакъв танц в кръг, като през цялото време правеха малки, подскачащи стъпки встрани, които ги доближаваха към мен. Бяха двама танцьори и две танцьорки, мъжете носеха дайрета, а жените тракаха с кастанети.

Отдръпнах се, за да им сторя място, и стената се отдръпна и изчезна зад гърба ми. Озовах се в някакво широко и открито пространство без видими бариери, открито към небето или към симулацията на небе. Под краката ми пръстта бе червеникава, набита, твърда. Няколко дървета разпростираха клони, а прашните зелено-кафяви листа бяха на средно разстояние от мен и далеч зад тях виждах начупената линия на скалисто-сините планини. Едва намерих време да отбележа за себе си бързината и точността на симулацията, когато голяма група хора навлезе оттам — откъдето и да бе. Бяха тъмнокожи, някои бяха препасани с леопардови кожи, докато други носеха лъскави тъмни костюми, които напомняха за предишния век.

Танцьорите вече бяха започнали представлението си, а новодошлите ги погледнаха с известно учудване, ала, според мен, без особен интерес. От единия край дочувах допълнителен тъп тътен — тъпани, предположих, — както и някакви цвърчащи, подобни на флейти инструменти.

И след това Лю бе застанал до мен. Той се бе появил толкова неочаквано, че не го бях видял да приближава. Бе облякъл много шарена спортна риза и безукорно изгладени бежови панталони, а бе обут с украсени с пискюли мокасини, на които, доколкото си спомнях, държеше необичайно много, поради суетата си.

— Е, хайде — рече той, — нима ще стоиш цял ден и ще гледаш срамежливо това сватбено тържество? Не вярвам да си поканен, освен ако имаш някакви връзки, за които не си ми споменавал. За твое сведение това е царят на Салупс — пост изцяло наследствен, без никаква реална власт, а дебелакът до него, който говори разпалено, е министър-председателят му, или както там го наричат на техния си език. Кас-Дезаир — така, мисля, се нарича, говорех малко геулски, когато държах онази търговска фактория в Оримба. Споменавал съм ти за това, нали? Няма значение, неколцина от младежите приближават към теб. Смятам, че е време да се усмихнеш учтиво, скръствайки ръце над глава, за да покажеш дружелюбност, и да се махаш веднага оттук.

— Ами ти? — попитах.

— Те едва ли ще ми противоречат — отвърна Лю. — Аз всъщност не се намирам тук, онова, което виждаш, е интерпроекция. Не могат да ми причинят нищо, освен да се обадят на Контрольора на личната свобода и да му кажат, че сред тях има воайор.

И едва сега, след като спомена това, забелязах слабия проблясък във външния вид на Лю. Отпърво смятах, че е някакъв светлинен ефект, ала после проумях, че той, естествено, си общуваше с мен посредством интерпрото.

Двамата от сватбеното празненство, които приближаваха, бяха много едри и яки. Бяха намръщени и носеха струговани бухалки с големи възли на единия край, които, както изглеждаше, можеха да нанесат Доста сериозни поражения.

— Как да се махна оттук? — попитах Лю.

— Следвай ме — отвърна той. — Ще заобиколим трите фламинги.

Обърнах се бързешком и го последвах, докато той се спускаше по пътя, покрай птиците, които все още изпълняваха в плитката вода ритуала си за чифтосване или каквото там беше, а след това пътеката рязко зави.

Отпърво нямаше много за гледане: тези експозиции обикновено са с доста голямо пространствено уголемяване, затова цамбурнах из водата няколко минути заедно с Лю, или по-скоро с неговата интерпроекция, която се носеше покрай мен, досущ като жива, само дето, разбира се, краката му не се мокреха. След малко стигнахме до края на експозицията и навлязохме изведнъж в пълна тъмнина. Правят го в паузите между две сценични площадки, за да пестят енергия: остава само ярката жълта линия в краката ви, която ви води до следващата открита станция.

Лю бърбореше за някои от общите ни приятели, ЛАУРА и ДЕЙГЪН наскоро навършили една година заедно; за МАУРИЦИЯ, която постъпила на работа в АГЕНЦИЯ ДАЛЕЧНИ СВЕТОВЕ, но имала проблеми да се сдобие с всички необходими документи.

Радвах се за Лаура, която не бях виждал от няколко години, от онова лято на ЗЕЛЕНИЯ ОСТРОВ, още преди пришълците да го завземат и да го превърнат в почивна станция за последователите на НОВАТА ГНОСТИКА. Жалко е наистина, защото места като Зеления остров не се появяват всеки ден или всяка година, места, където природата успява да се държи, така да се каже, справя се, и съществува онова чудодейно равновесие между насилствено засадената флора и различните физически аспекти на острова. Много е непрактично да издигаш такова място, то става обикновено случайно.

Бях се запознал с Лю на Зеления остров, където изучавах психорисуване и се напивах всяка вечер, ала изтънчено, не неприятно. Как се забавлявахме онова лято! Ала това беше тогава, а сега си беше сега. Трябваше да осмисля аферата си на ФОКИС и вече се питах как ли ще потръгнат нещата за мен тук.

Да предприема тази важна крачка и да отида на ФОКИС, не бе никак лесно. Причините да дойда тъдява, които изглеждаха толкова сериозни, когато напусках Земята, започваха да ми се струват съвсем неясни и необосновани. Аз вече имах машинката на Глинис, която като че ли почти притежаваше собствено мислене.

Трябваше да се съобразя със следното: сигурно бях сбъркал, влизайки през неправилната врата. Ако бях избрал правилната, която и да бе тя, нямаше сега да се препъвам в тъмнината, в мрежата, която свързва експозициите, да следвам тънката светеща жълта линия, простряна до безкрай в мрака. И, освен това, още носех тежката раница и нямах възможност да я наглася по-удобно.

Още разсъждавах по проблема, когато във въздуха иззвъняха кристални звънчета — автоматичен сигнал, задействан от приближаването ми, който предсказваше, че ме чака изненада. Фокийците много ги бива по тази част — да те предупредят предварително за предстоящата ситуация, макар, разбира се, да не ти казват направо каква ще бъде тя.

— Какво, мислиш, ще е този път? — попитах Лю.

Отговор не последва. Огледах се наоколо, завъртях се напълно. От Лю нямаше и следа. Прекъсванията във вътрешно лъчевото проектиране са доста чести, тъй че не се обезпокоих, макар това да се бе случило в неподходящ момент. Закрачих пак и видях, че жълтата линия се променя в завъртулка и че се пресича от червена и зелена линия. Нещо, което фокийците доста надуто наричат зона на взаимно несъответствие.

Е, бях очаквал подобно развитие, тъй че продължих напред, запазвайки поне външните признаци на самоувереност; докато светлините отново не се включиха и не се озовах в друга сцена.

Изглежда се бях мушнал в малка тъмна стая, изградена от грубо измазан камък, с таван, който едва надхвърляше боя ми. До едната стена имаше грубо дървено легло, маса и стол. Имаше и малка преграда, висока до кръста, а зад нея видях мъж с униформа в синьо и червено — някакво военно облекло, и той държеше в ръце нещо, което приличаше на старинен мускет. Косата му бе черна и дълга, сбрана отзад на малка опашка. Пушеше глинена лула, която остави, след като ме видя.

— Добър ден, гражданино — рече той. — Радвам се, че се събуди. Закуската ти е под кърпата, в онази чиния на масата. Там има и Библия за сутрешните ти молитви. Скоро ще пристигне следовател, за да говори с теб. Казвам ти го, за да получиш първоначална ориентация, та да не речеш после, когато удари часът на присъдата ти, че това е било пропуснато. Не ми е разрешено повече да разговарям. Тъй че ако всичко е напълно ясно, ще се върна към вестника си.

— Почакай малко — рекох. — Изобщо нищо не е ясно. Къде се намирам? Какво е това място? То изглежда като някаква килия, нали? Ако е така, в какво съм обвинен?

— Гражданино — каза мъжът, — това не са въпроси, които мога да обсъждам с теб. Запази питанията си за следователя.

— Кажи ми само какво търся тук!

Тъмничарят се изправи. Беше висок и як мъж, а лицето му бе грубо и недружелюбно.

— Аз изпълних дълга си — рече той. — Не може да искаш повече нищо от мен. Ако не замълчиш, ще ти затворя устата с ей това. — И той размаха мускета си като бухалка. — Ако те цапардосам и изгубиш съзнание, ще се прецени, че съм бил в правото си да прекратя опитите за незаконно разпитване от твоя страна.

Поведението му се бе променило към открита заплаха. Не му отговорих, защото май бе готов да използва оръжието си. Това бе смешно и явно бе резултат на някакво недоразумение. Но, изглежда, ако се опитах да го изясня сега, щях да свърша със спукана глава. Извърнах се от него, настаних се на стола и взех Библията. Той ме наблюдава известно време, след това отново седна и взе вестника си. След миг запали лулата си и сякаш вече се бе успокоил.

Аз далеч не бях спокоен, но какво трябваше да сторя? Враждебността на този мъж бе тъй изразена и се бе проявила тъй бързо, затова реших, че най-добре ще е да не го предизвиквам. Разлистих Библията. Тя бе написана на език, който не разбирах. Дори азбуката ми бе непозната, тъй че не можех да получа даже утеха, като поне произнасям думите. Оставих я и свалих раницата от раменете си, като погледнах към тъмничаря, докато го правех. Той не вдигна глава от вестника си. Очевидно това ми действие поне не бе забранено.

Отворих раницата и потърсих в нея нещо за четене. Нужно бе овладяване на нервите, защото ситуацията беше тревожна.

И къде, по дяволите, беше Лю? Разполагаше с достатъчно време, за да възстанови вече проекцията си. Ала него го нямаше и като огледах килията, не забелязал никакви уреди за свръзка, освен ако не бяха скрити под замъглената картина на стената, на която бяха изобразени мъж и жена в старомодни дрехи, излезли на пикник на някаква идеализирана горска поляна. Бих искал да съм при тях.

Като не изпусках из очи тъмничаря, се изправих да видя картината по-отблизо. Тя сякаш ме привличаше с някакъв свой магнетизъм. Огледах я внимателно. Нарисуваните храсти изглеждаха като изкуствени. Дали това бе нарочно? Докато я изучавах, дочух стъпки, които приближаваха по коридора отвън.

Гората не се оказа истинско убежище. След като навлязох безвъзвратно в нея, забелязах, че бе злокобно място, изпълнено с отровни гъби и пагубни растения със зловещи върхове. Разбира се, нямаше и помен от благородната двойка от картината на стената. Къде ли бяха изчезнали? Дали не бях изгубил прекалено много време в затворническата килия? Най-вероятно. Но поне разполагах все още с раницата си, макар да не си спомнях да я бях нарамвал отново.

В това място на високи дървета и гъст храсталак всички посоки ми изглеждаха еднакви. Движех се инстинктивно към най-светлата част, макар да не бе лесно да се прецени дори това. Сивият горски полумрак обгръщаше всичко с плащаницата на неизвестността.

Продължих да вървя, газех през храсталака и през заплитащите се в краката ми клони на по-ниските растения. Струваше ми се, че това бе място на зла поличба. Налагаше се да помисля, но не и сега, не и с това чувство, че нещо ме настига отзад. Нямах представа какво би могло да бъде то. Основният шум произтичаше от моя ход, а от време на време леки пориви на вятъра разрошваха клоните над главата ми.

Спомних си, че не бях ял отдавна и реших да спра и да се поразровя из раницата си. Мисля, че не бях слагал в нея нищо за ядене, но човек никога не знае, понякога ще пъхнеш я наполовина изяден сандвич, я парче сирене или кутия бисквити — каквото и да е би свършило работа.

Поставих раницата си на малко хълмче и клекнах до нея. Светлината намаляваше. Скоро щеше да настъпи пълен мрак.

Нямах идея къде се намирам, нито накъде отивам. Знаех, разбира се, в най-общи линии, че това бе един от номерата, които ще ти погодят на Фокис, една от техните прехвалени илюзии тук, на това място, където нищо не е такова, каквото изглежда. Това, че знаех, не ми помагаше особено, защото е валидно общо взето за всички ситуации, винаги е трудно да отличиш истината от илюзията, даже тогава, когато това не е от съществено значение. Проклинах Лю, че ме беше изоставил, защото май беше точно така. Никаква повреда не можеше да бъде причината за тъй дългото му отсъствие.

Намерих в торбата си пакетче ядки — подарък, който ми бяха дали на транспортера и аз не бях ги изял тогава. Започнах да ям ядките, но осъзнах, че скоро ще ожаднея, защото те бяха съвсем сухи. Водата е общоразпространено чудо, за което се сещаш едва когато ти липсва. Такъв беше случаят и сега. Изправих се отново и се огледах, имах смътната идея да потърся долчинка, където, както ми бяха казвали, се събира водата. Уморено вдигнах отново раницата и нахлузих ремъците на раменете си. Докато го правех, дочух глас, ала не можах да разбера какво казваше. Извиках:

— Кой е там?

— Водач — отвърна гласът.

Завъртях се, опитвах се да определя откъде идваше. Сякаш бе близо до мен, ала не съзирах нищо друго, освен сиво-зеления гъсталак на гората, както и нарастващите сенки на спускащия се мрак.

— Излез, за да те видя!

Известно време нямаше отговор. Сетне дочух шум в храсталаците вдясно от себе си. Там стоеше някакво животно, което обърна глава, за да ме погледне. Мисля, че беше някакъв вид елен, миши на цвят, с чувствителни уши, които потрепваха на засилващия се бриз, сякаш се опитваха да доловят какво нашепва вятърът.

— Избрал си много лош път — рече еленът.

— Кой, аз ли? Нищо не съм избирал!

— Не съм тук, за да споря — рече еленът. — Но от опит знам, че всички, които идват тук, го вършат доброволно.

— Предполагам, че в общи линии това е вярно — отвърнах. — Предполагам също, че ти не си истинско животно.

— Може би не съм — каза еленът. — Има ли значение?

— Истинските животни не говорят, не и при обичайно стечение на обстоятелствата.

— Така е. Но и хората не влизат в картини при обичайно стечение на обстоятелствата, както се изрази ти. Забелязал ли си, че обичайните правила са предмет на обмисляне едва след като фактически човек може да се заеме с удобно обобщаване, докато онова, което се случва отпърво, неизменно е изключително и специфично?

— Имаш право — рекох. — Но не възнамерявам да водя с теб философска дискусия, особено след като казаното от теб звучи твърде земно и приемливо. Можеш ли да ме изведеш оттук?

— Може би — отвърна еленът. — Къде искаш да отидеш?

— Надявах се да стигна до Централен Фокис — казах му аз. — Там ме очакват приятели.

— Очакват те, значи?

— Ами, не съвсем. Не успях да съобщя плановете си никому, преди спешното ми отпътуване от Точка Нула. Комуникациите от една точка в Слънчевата система до друга са трудни и реших да спестя време и просто да дойда. Понякога е по-лесно да изпратиш себе си, отколкото — съобщение.

— Съвсем вярно — каза еленът. — Но тогава ще трябва да изтърпиш последиците сам да бъдеш собственото си съобщение, което предхожда идването ти.

— Какви последици?

— Често на съобщенията не се обръща внимание. Но, както виждам, нямаш желание да обсъждаме тези неща. Последвай ме и ще видим какво можем да сторим за теб.

Еленът изтопурка в храсталака и аз го последвах.

Сумракът бързо се сгъстяваше. Стволовете на дърветата вече не се различаваха. Гърлото ми бе съвсем пресъхнало и след малко попитах:

— Има ли нещо за пиене наоколо?

— О, да, има за пиене, макар че не бих ти го препоръчал.

— Имам нужда от вода!

— Тогава, то се знае, трябва да пиеш. Ела насам!

Бяхме излезли на пътечка, която се спускаше стръмно надолу. В мрака се рояха светулки и приятно просветваха. Гората бе съвсем притихнала. След малко стигнахме до тъмна локвичка, която бе разположена в подножието на едно от високите дървета. Отидох до края й, наведох се и гребнах с шепи. Още щом отпих, усетих огромна жажда, пих и ми се допи още по-силно. Еленът стоеше съвсем неподвижен, докато пиех, и ми се стори, че позата му издаваше някаква проницателност.

— Да не би да правя нещо погрешно? — попитах. — Нали водата е безплатна за всички?

— О, да, съвсем свободна^[1] е — рече еленът. — В това е трудността. Тя си остава свободна и вътре, както и навън.

В това нямаше никакъв смисъл. И все пак, можех да усетя водата в стомаха си и се наведох да пия още. Гребнах със сключени пръсти и я вдигнах пред очите си. Водата сякаш бе образувала малка прозрачна топка. Трябваше по-скоро да я ям, отколкото да я пия. Възпрях се бързешком и се отдръпнах от ръба на локвата. Еленът ме гледаше с любопитство. Усетих, че в стомаха ми става нещо особено. Имах чувството, че се разширявам вътрешно. Сякаш малкото количество вода, което бях изпил, не повече от двеста-триста грама, се разширяваше. Не усещах изпитата вода като част от мен. Тя беше отделна, свободна, както бе казал еленът.

— Какво става? — попитах. — Какво направи с мен?

— За това съществуват множество обяснения — отвърна еленът. — Аз просто ти доставих онова, от което ти твърдеше, че се нуждаеш. Останалото вече зависи от теб… и от нея.

Не разбирах за какво става дума. Не, разбирах, но не исках да разбирам. Нещо щеше да се случи и аз отново се оказвах неподготвен за него. Водата в стомаха ми се разширяваше. Това не беше вода, беше киселина. Тя сякаш ме разтваряше в себе си.

— Помогни ми! — рекох.

— Боя се, че вече го сторих — отвърна еленът.

След това водата в мен се надигна и аз се превърнах в хартиено човече, което се разтваряше в себе си.

Водата се надигаше и аз паднах на земята, цопнах в калта. Бях целият вода, която се задържаше на едно място от повърхностното налягане. Усещах присъствието на елена, който ме гледаше, а после си тръгна. Имаше нещо печално в начина, по който бе наклонил главата си, в големите му, светещи кафяви очи. Помислих, че му беше мъчно за мен. И Бог ми е свидетел, че той не бе сам, защото и на самия мен ми бе достатъчно мъчно за себе си.

Но как е възможно на водата да й е мъчно? Този въпрос привлече вниманието ми за миг, след което изчезна. Състоях се изцяло от течна субстанция. Усетих, че аз бях локвата вода. Не би било пресилено да се каже, че тя ме бе изпила. И ето че бях това и в какво ли щях да се превърна после?

— Моят любим живее на Луната. Скоро ще се омъжа за него…

Слушах тънкия, писклив детски гласец, който ми бе някак си познат. Съзнанието ми бе леко помътнено, главата ми сякаш бе оплетена в паяжина. Нали току-що се бях превърнал във вода? Какво облекчение бе да се усетиш отново плътен, да знаеш, че си по-скоро човек, отколкото природен елемент или каквото и да бе онова, в което се бях превърнал. Облекчението ми бе придружено обаче и от чувството на съжаление. Да попаднеш в кофти положение е доста интересно!

Ала като размислих, реших, че облекчението ми е било преждевременно. Все още не бях получил визуална информация относно ситуацията, в която се намирах. Защо? Можех да се сетя за няколко причини: първо, че очите ми бяха затворени; второ, че нямаше светлина, за да видя каквото и да е; трето, че имаше светлина и че разполагах с апарат за визуално възприемане, тоест очи, ала съзнанието ми, мозъчният тръст, както искате го наречете, или не приемаше, или приемаше, ала отказваше да предаде резултатите на тази откриваща света система, която бе умът/мозъкът ми.

Струваше ми се, че биха могли да съществуват и други възможности. Ала нямах време да ги обмислям. Първият, най-важният, въпрос бе да изследвам възможностите на възприятията си. Те също можеха да бъдат сведени до една: трябваше ли да виждам нещо, или не? И ако трябваше, необходимо ли бе да предприема стъпки да видя онова, което можеше да бъде видяно, за да се отърва от тази идея за съучастничество в онова, което засега смятах за собствената си истерична слепота? Или може би преувеличавах значението на случая?

Защото ми се струваше, дори и при най-бегъл размисъл, че нямаше нужда да се насилвам да виждам, че това щеше да стане естествено или изобщо нямаше да стане. Помислих си за еволюционното развитие на зрението. Онези ранни, недоразвити създания, които са зрящите ни предци, определено не са се нуждаели да прилагат умствено усилие, за да виждат, нали така? Те или са виждали, или не са виждали, и съвсем умишлено тази голяма, мека, любима играчка на учените — умът, е имала съвсем малко или нищо общо с гледането.

И все пак, дали бе толкова просто? Какви са били стъпките, степените между виждането и невиждането? На кое деление на скалата би трябвало човек да се сметне за незрящ и как е пресякъл линията, голямата еволюционна линия, за да прогледне? И в този ред на мисли, дали са съществували други визуални сетива преди виждането, свързани с него може би, ала все още отделени и различни, за които виждането е било само първата стъпка? Може ли човек да рече, че разликата между виждането и зрението е като тази между Хиперион^[2] и сатир, ако си послужим с благозвучната фраза на Шекспир?

Колкото повече умувах над това, толкова повече оценявах мисловното си откритие. Това бе сериозна работа. Човек трябва да определи възприемателните си възможности относно дадена ситуация, преди да продължи напред. Като не знаеш как гледаш, как би могъл да знаеш какво търсиш? Нашите предци са се задоволявали с далеч по-малко, разбира се. Контурните рисунки по стените на пещерите — можем само да се надсмиваме сега, като се сетим. Ала сега си е сега и трябва да се справим с дълго отсрочвания въпрос. Или да не се справяме с него, ала това също е решение и то също се дължи на определено чувствено възприятие.

— Това е съвсем вярно — каза СЕЛИГМАН. — Но мислил ли си за аурата на разбираемост, която обгръща дори най-непознатите явления? Ние не можем да се изненадаме напълно, защото умът превръща всички възприятия в познати форми, от които непознатото е само част.

— Прав си, за Бога — рекох. — Трудно е да спретнеш една добра изненада, нали?

— Да. Но ти се справи по-успешно от повечето други. Винаги си бил свестен ученик. Писах ти шестица за съчинението ти по естетика на самоизмамата.

Визуалното поле се отвори напълно внезапно. Озовах се в класна стая. Единствената ми връзка с предишните случки бе раницата. Беше на пода до мен, със зейнал капак. Като погледнах надолу, открих, че някой бе тършувал из нея. Не ще и съмнение, че това съм бил аз. Сведох поглед, за да я огледам. Да, нещо липсваше. Необходима ми бе по-малко от минута, за да установя, че това бе умната машинка на ГЛИНИС, която е била извадена от някого, доста вероятно от самия мен, и, както изглежда, бе включена.

Спомням си очарователната усмивка върху лицето на Глинис, когато ми я даде. Или онзи ден той не беше ли тя? Толкова е трудно да си спомниш кой какъв е бил в даден период през онези времена на лесна сексуална миграция. Но ние, разбира се, не възнамеряваме да повдигаме въпроса за секса тук, не повече от въпроса какво сте яли на закуска днес. Това са теми на индивидуалното съзнание. Раздвоението, конвергенцията са теми, които трябва да се избягват, стига да е възможно. Ако прибегнем до най-простото обяснение, Глинис и аз не правихме секс през онзи толкова далечен ден, когато Глинис ми даде машинката и каза: „Ще ми липсваш“, и ме нарече по име — каквото и да бе името, което носех тогава, а направи и още нещо — някакъв жест, пикантен, неповторим. После тя ми връчи машинката.

Аз се огледах, за да разбера какво бе станало с нея. Елгът, както именуват тези дребни машинки, които разговарят на линшинийски език, езикът на сексуалната търговия, стоеше на пода до краката ми. Още продължаваше да се движи в кръгове, които намаляваха и по скорост, и по размер, като следваха добре известните правила на Закона на Роско: че онова, което се е случвало малко преди да възприемете ситуацията, не може да бъде съотнесено със сигурност към онова, което става сега. В този миг, когато я гледах, машината изглеждаше по-тежка от обикновено, по-надута, заслужаваща определен предпазлив респект.

Вдигнах я, като благодарих на късмета си, че вече не бях в наливно състояние, защото имах чувството, че тогава това щеше да бъде трудно за описание. Имам предвид — като речете, че сте се разлели, какво друго бихте могли да добавите?

За късмет, тази ситуация бе доста по-различна и ме караше да мисля, че еленът не бе съвсем откровен, когато ме предупреди за… Но не можех да си спомня добре за какво. Достатъчно трудно е да си представи човек какво ще последва и без да се налага да мисли много за онова, което е станало току-що. А що се отнася до преходните състояния, онези, които са толкова променливи, че не си струва да се описват, е, какво можем да кажем за тях, освен „Давай пълен напред и остави всеки сам да внимава за себе си.“

— Свърши ли с бълнуването си? — запита Лю.

Аз поклатих глава и разтърках очите си. След миг нещата отново изплуваха на фокус. Ето го и Лю, все още в интерпроектирана форма, застанал пред мен и ме оглежда с признаци на явна загриженост. Спомних си, че Лю лесно се поддава на различни безпокойства.

— Добре съм — рекох. — Какво става?

— Опитваме се да те отведем до Централен Фокис — отвърна Лю. — Бих искал да бъдеш по-отзивчив.

— Че аз съм отзивчив!

— Не, наистина, трябва да внимаваш и да не се набутваш във всичко, което възникне. Знаеш как е на Фокис, това място е с безброй атракции, човек може да се заблуди, на практика залутването е същината на изживяванията на Фокис, ала то е също така до известна степен задоволяване на собствени желания, което ти не може да си позволиш сега, не и ако искаш да стигнеш там, накъдето си се запътил.

— Но накъде съм се запътил?

И след това то се случи. Почти не смея да кажа какво, толкова светкавичен бе този миг. Поне така ми се стори тогава. Вдигнах глава. Взрях се във визуалното поле — то е единственото място, към което можеш да насочиш пряко вниманието си — обикновено е така, де. Виждах вдясно от себе си гората, която се простираше пред мен като изтегнал се на припек дракон връз главната улица на някакъв нещастен град през несигурния месец август, на онзи Фокис от най-зловещите предсказания.

А след това погледнах наляво и видях друга гледка — този път на град, извисяващо се място с множество метални сложнотии, което се спускаше към утринната светлина с бледа, трептяща окраска. В гората щъкаха насекоми, в града пълзяха метални буболечки. Не можех да повярвам на очите си. Наистина. Изглежда, имах избор.

Можех да поема наляво, обратно към гората, или надясно — към града.

Като се взрях в тази раздвоена гледка, установих, че двете й части — гората и градът, всъщност не бяха съвсем съвместими. Изглеждаха несръчно свързани една с друга. Не съществуваха едновременно. Бяха формирани по различен начин и бяха необичайно свързани заедно. Съществуваха детайли в едната, които не бяха в съзвучие с детайли от другата.

Не знаех какво да сторя и реших да поема по цивилизования път. Не беше време за колебания. Обърнах гръб на гората, която мигновено изчезна. Поех към града.

В периферното ми зрение се появиха нови гледки. Видях падащи звезди и големи, бавно въртящи се сфероиди в никакви цветове. Видях мъже и жени да танцуват по улиците под ослепителни електродъгови прожектори. Зърнах отнесеното лице на младо момиче, чийто тъжен поглед бе обърнат към мен. По-нататък съгледах път, който се виеше към небето.

Тогава към мен приближи нещо като видение от сън и ме докосна без ръце. Беше умната машинка, която се бе измъкнала от раницата ми, а сега се бе лепнала за рамото ми.

— Какво става? — попита ме тя.

— Колко глупав въпрос от твоя страна! — рекох. — Къде е Лю? Беше тук преди миг, освен ако не греша.

— Боя се, че грешиш — отвърна машината. — Това не беше Лю.

— Но как е възможно!

— Лесноосъществимо, като се има предвид винаги съществуващата възможност за илюзии, измами и лековерието на тълпата.

Извих врат, за да погледна машинката, която беше кацнала на врата ми, отчасти подпряна на рамото. Той (накрая започнах да мисля за нея като за него) бе боядисан с убитото зелено на оръжията, досущ както го помнех. Малки зелени лампички премигваха по лицето му. Приличаше на голямо парче метал, което е пролежало дълго на дъното на река. Ала гласът му бе съблазняващ. Отвърнах се бързешком от него, защото не исках да изгубя града от погледа си. Да, беше още там. Гората избледняваше в раздвоеното ми зрение. Раздвоеното ми зрение почти се изцери. Ако можех само да задържа вниманието си върху главното: града, храната, уюта, секса и филмите!

— Наистина ли мислиш, че ще е толкова просто? — попита машината.

— Какъв е проблемът? Градът не е ли истински?

— Понякога е, а понякога — не.

— А този път?

— Зависи от гледната ти точка, старче.

— Не ми се слушат такива приказки.

— Но ще ти се наложи да ги слушаш. Нуждаеш се да ти се поприказва хубавичко, момко. Тази глупост се закучи достатъчно дълго. Какво се опитваш да направиш, революция ли ще почваш? Не ни ли стигат неприятностите тук, и без да добавяш и ти още към тях?

Да чуя тези думи от една елементарна машина, бе безкрайно унизително. Беше обезпокоително колко бързо ме нервираха новосъздалите се обстоятелства. Спомних си предишните дни. Реших, че не ми харесва кой съм. Помислих за смяна на самоличността. Ала беше трудно осъществимо, понеже това нещо направо бе залепнало за мен.

И тогава се озовах по улиците на града. Те се виеха като гърчещи се змии. Някои се виеха като змии, които искат да се изправят. Беше една от онези гледки, които космосът ти провожда от време на време, но не много често.

На партерно равнище имаше малки магазини. Огледах ги с известно безпокойство. Какво продаваха в тези магазини? Храна, например? Секс? Тук трябваше да има нещо, което да мога да купя и да продам. Нали разбирате, търсех цел.

След малко налетях на магазин за цели с крещящ надпис на витрината: ВСЯКАКЪВ ВИД ЦЕЛИ. Не знаех какво да си помисля. Изглеждаше като ужасна измама. Затова си тръгнах, като прикрих следите си с други следи, положих пресичащи се следи върху следите, които сочеха накъде съм отишъл. Просто вземах предохранителни мерки.

След малко стигнах до някакво правителствено учреждение. „Треперете от страх всички, които влизате тук.“ Това бе написано на вратата. Видях го и не можах да сдържа усмивката си, защото това бе толкова характерно за тях, фокийците, да надуят ужасния смисъл на изявлението, без да знаят какво точно са казали.

Но кой бях аз да ги критикувам? Трябваше да се изсмея силно, защото цялата ситуация бе шантава и отчаяна, и безполезна, а бе започнала толкова интересно, знаех го и не можех да направя нищо друго, освен да продължа: отказалият се не може да спечели ни едно добро приключение.

Това се случи, докато стоях там и се опитвах да сменя умствените си скорости. Нишката под формата на молец се въртеше и въртеше наоколо, сетне се гмурна объркана и ме поведе подире си. Виждах звездите и звездите ме виждаха. Голяма пустош се простираше навсякъде около мен. Къде, по дяволите, бяха дянали града? Някой сякаш го бе отместил и това не бях аз. Да вървят по дяволите онези, които развалят всичко. А аз с такова нетърпение очаквах всичко това — да ми предложат някакво хубаво, предпазливо и разумно убежище, в което да се скрия. Исках момиче, което да обичам, и сандвич за хапване. Исках да намеря изход от загадките и несигурността. А ето ме в пространство, което не приемаше постоянни очертания.

Какво мога да кажа за това? И разказването си има граници. Уверявам ви, че там нямаше буквално нищо. Нищото се разпростря на всички страни и накъдето и да поглеждах с увеличената острота на зрението си, погледът ми забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нищото. Очите ми копнееха да зърнат някакъв, макар и малък, предмет, да се спрат върху него. В този момент дори тежестта на раницата ми би била облекчение. Значи това е смъртта, рекох си. Май бях стигнал до нея твърде рано.

— Добре дошъл в царството на смъртта — ми каза някой.

Не видях, разбира се, нищо. Съвсем скоро щях да видя много неща, но в онзи миг не съзирах нищичко. И толкова по-зле за мен. Ала все пак чух глас. Той ме приветстваше със смъртта, мястото, към което, както отдавна подозирах, се бях отправил. Това ми донесе известно облекчение, но ведно с него — и необходимостта да отговоря.

— Здравей — рекох.

Отговорът ми се струваше достатъчно неутрален.

— Ти здравей! — отвърна гласът.

Ето, значи, къде бях — в центъра на нищото, с глас, който ме атакуваше на щик. Беше неспасяемо. И не можех да сторя нищо. Опитах се да си създам видение. Сигурно бе, че нещо, каквото и да бе то, щеше да е по-добре от нищото. Ала видението не идваше. Вместо него се появи миризма. Приличаше на миризмата на мишовина — миши изпражнения. Това никак не ми харесваше, а намекът — още по-малко. Какво общо имаше това с мен? Намирах се незнайно къде и някакъв глас ме поздравяваше.

— Виж сега — рече гласът, — не можем да продължаваме повече така. Трябва да намерим начин, някакъв modus operandi^[3]. Не ме ли чуваш, мен, Карълайн? Не чуваш ли, че ти пея? Не можеш ли да намериш в сърцето си място за срамежливите, както и за онези, които не дават пет пари, да не говорим за онези, които вече дори не са между нас? И сега те питам, няма ли начин да се съберем?

— Може би, ако се покажеш? — предложих аз, защото тази личност, която и да бе тя, не прояви дори елементарна вежливост.

— Ха! Това вече е върхът! Глината да пожелае гърнето да кукурига като петел! Въобще не искаме подобни работи тук. Онова, което искаме, трябва да е в рамките на възможното. Не е ли така?

— А може би вече се случи предостатъчно — рекох плахо.

Струваше ми се уместно да го давам по-спокойно, да се опитам да не бъда нехаен или да бъда нехаен, ала целеустремен — не знаех кой бе верният курс, та да го поема. Само да можеше тази проклета събитийна несвързаност да престане! Но нямах този късмет, тя си продължаваше и аз също си продължавах.

Тогава се появи Сисел. Изглеждаше прекрасна като винаги, косата й се спускаше на дълга вълна върху гърдите, малкото й, сърцевидно лице ме гледаше с изражение на, както си помислих, загриженост, ала би могло да бъде следствие от прекарана диспепсия^[4].

— Огдън — нарече ме тя с име, което бях приел тогава, но по-късно бях изоставил като доста неподходящо, с оглед на обстоятелствата около себе си, за които ще се разпростра по-късно. Ала засега, вижте само, приличам ли ви на един Огдън?

— Изглеждаш така, сякаш си боледувал.

Това беше смешно. Та как другояче да изглежда човек, легнал по такъв начин на леглото, вентилаторът на тавана се върти, а жегата се увеличава — как другояче да изглежда, освен като болен, много болен, възможно най-болен? Май че всичко бе постановка. Ала не бях сигурен и това бе най-гадното.

Спокойствие. Хитрост. Не се издавай с нищо.

— Отдавна ли съм тук? — попитах.

— Може би не трябва да говориш сега — рече Сисел. — Ето, пийни малко супа.

Тя повдигна главата ми с една ръка и изля в устата ми супа с дълга, вдлъбната лъжица. Супата бе хубава, пилешка, макар да не бях сигурен защо всъщност я гълтах. Нима предметите от живота още съществуваха на някое друго място, запазено специално за мен и дали това място щеше да продължи да съществува? Или исках прекалено много. Въпреки привидната си смелост, изобщо не бях сигурен в това.

— А сега, Огдън — рече тя, — просто се вземи в ръце. Объркването ще се разсее. Това е, което наричат омагьосан кръг. Знам, че не ме разбираш напълно. Но се опитай да намериш известен смисъл в думите ми.

Сисел винаги е била изискана личност, дори и когато ходеше с Едгар. Спомням си онези дни на мизерия, тясното жилище в Уест вилидж, кафенетата, песните на бродещите менестрели, някои дошли до нас чак от Франция през дванайсети век. Това бяха хубави времена, макар тогава да не изглеждаха така. Бих искал сега да съм там, където и да беше това там.

Ала после си рекох в изблик на инстинктивен самоанализ, че тези спомени, макар и напълно истински, може би изобщо не бяха мои. Не е необичайно пътешественик като мен, преди да напусне безопасните брегове на повтарящото си себеспомняне, където можеш единствено да мислиш за себе си и така да поддържаш съществованието си, та не е необичайно да заеме или наеме, или дори да купи един или няколко чужди спомена, когато поеме към непознати места, за да може да се обърне към някои хора, след като стигне там, тъй като да си спомниш за някого, е равносилно да си го познавал, та дори никога да не сте се срещали.

Повдигнах глава. Над мен присвяткаше светлина. Някакъв записан на магнетофон глас рече:

— Край на свиждането.

След което Сисел започна да избледнява.

— Не си тръгвай още! — извиках аз. — Ти си моят последен оазис на разума в един чужд свят.

Ала тя продължи да избледнява с леката си усмивка. Изведнъж се появиха стените, измазани в жълто, и аз реших, че незнанието е по-добро от знанието, дори още по-добро, по-хубаво от целувка.

Когато отново отворих очи, вече бях другаде. Ето какви истории стават понякога.

— Ало, има ли някой там? — извиках.

Ала отговор не последва. Всичко бе пълна бъркотия. Това е омагьосаният кръг, за който споменах одеве. Чудех се какво да мисля за него. Ала човек трябва да измоли изход от кръга и след време инстинктът за самосъхранение взе връх и думите заприиждаха и заклокочиха в гърлото ми. Първо се надигна едно изречение, сетне второ. Не можех да намеря начин да ги изразя. Знаех, че отново изпадам в пристъп. Но в какъв? Какъв бе скритият смисъл на всичко това? Накъде отивах?

Време беше да предприема действие. Представих си нещо, направено от желязно дърво — нещо силно, естествено, солидна материя, с която да работя.

Веднага напуснах болничната стая. Пък може би и никога не съм бил в нея. Или пък, каква гадна мисъл, навярно още бях в нея. Ала в такъв случай какво дирех, отивайки на друго място?

Моят дом никога не е изглеждал така — ето изречението, което се блъскаше в главата ми. И все пак той беше — Ананда. Старата голяма къща на Зеления остров, килерът с благоухаещата си кедрова ламперия, в който да влезеш в цял ръст, високото дърво отвън с разперените си клони — „тайници на самотното мечтание“, както ги нарича Сидни Лейниър^[5], и наложено върху всичко това — няколко апартамента в няколко града, пренесени тук заедно, за да видят последните ми часове на умираща останка.

Не, извинете, нямах предвид това, последното. То изисква доста усилия, за да бъде разправено. Струва ви се доста размазано, нали? Но въпреки това намерението да объркваме го няма. Тези шаблони на „дома“ просто се трупат един връз друг, като прозрачните страници на календар, пърхащи обезумяло на вятъра на времето, в който плаваме.

И тъй, стигнах до точката, в която започна всичко.

— Здравейте, върнах се у дома!

Чу се размърдване в кухнята. Мирис на ябълков сладкиш — еуфоричен, всепоглъщащ.

— А, здравей, Огдън — рече мама.

Бях попаднал на страница от забравена книга. Ала все пак е хубаво да можеш да се връщаш — отново и отново. Изпитах неочакваното желание да посетя покоя на предците. Те всички бяха там, дори и някои, които не помнех, имаше техни факсимилета, които са съществували преди преписките да могат да свършат работата си и да изпълнят откъснатите страници на паметта. Там бяха чичо Сет, чичо Дан, чичо Джордж, чичо Чарлз, там бяха и всичките лели, подредени чинно в единия край на стаята, всяка вършеше най-характерното за нея — поставяше марки в колекция, излъскваше прибори, обираше праха на сбирка от стара американска стъклария.

— Какво правиш тук? — попита чичо Сеймур. — Смятах, че си на екскурзия.

— Ами, бях — отвърнах, — и все още съм. Но неочакваните завои и криволици на този наш живот ме докараха отново тук.

Той ми се усмихна мило. Фактът, че не беше жив, го ограничаваше само до тази стая и съм сигурен, че той негодуваше силно от това. Ала трябва да правим някакво разграничение между живите и мъртвите, иначе за какво са небесата?

Майка ми подвикна от съседната стая — дали ще пия кафе с нея? Побързах да отида в стаята с жълтите тапети, където върху ти невзрачните дървета на Ню Джърси хвърлят любвеобилните си сенки. Никога не разбрах всичко за мама — като си помислите само, при тази възможност да разбера някои скрити случки от онова, което ми твърдят, че било детството ми. Съпътства ме въздържаност. Нашето мъжествено семейство се е разпръснало тъй много след като анти платоничните доктрини получиха всеобщо разпространение, че човек би могъл да очаква…

О, не знам какво бихте могли да очаквате. Това изключително голямо семейство, разпръснато във времето и пространството, цялото там, и ви чака — и вие него. Моите собствени деца, които идват да ме отведат у дома. И въпреки всичко объркването на собствения ми живот продължаваше, или по-скоро объркването на версиите за онова, което се бе случило.

Защото как да обясня, че чрез един завой, неочакван, но и неизбежен, трябваше да вляза във Фокис, да се завърна в собственото си детство и сега да съм принуден да минавам през тези пещери на времето и паметта?

Е, говоря за това, но не убедително — един хипотетичен марсианец, примерно, не би ме разбрал. Бях там, в кухнята, и пиех кафе с майка си, а с периферното си зрение можех да видя пътеката, която водеше назад — натам, където първоначално възнамерявах да ида. Дали да се възползвам от нея? Винаги съществува момент на объркване, когато отпътувате от изображенията на миналото си. Те са изненадани — извинявай, мамо, трябва да яхна ей онази небесна дъга и да отлетя. Следващият път, когато се завърнеш, всичко е забравено или поне не се говори за него, никой не споменава, че просто сте изкачили невидимите стъпала в собствената си кухня и сте изчезнали Бог знае къде.

И все пак, не бях готов да си тръгна чак толкова скоро. Твърде дълго бях отсъствал от родния дом. Учудващо е колко рядко ни спохожда подобно събитие в онази въртележка от вероятности, които представляват живота ни. Ние непрекъснато следваме своя ход, а единственото, което ни изненадва, е повторната среща с нещата, които най-добре би било да забравим. Тъй че нека да отдадем кесаревото кесарю.

Не разполагах с повече време за сантиментална разходка. Още от най-ранна възраст ни хвърлят в света на безкрайните възможности, които се пораждат отново при следващия кръг на завръщанията и нищо не се случва за първи път, и нищо няма край. Или поне така изглежда. Няма край!

Огледах се в тези сцени от детството ми и се почудих кому принадлежаха те. Изглеждаше ми странно и невероятно, че изобщо някога съм се люлял на тази люлка, че съм играл крокет с онзи очукан и мръсен дървен чук с оранжев пръстен. Всичко това означава за мен вече толкова малко, колкото и фламингите от предния път. Не само защото не можеш да се завърнеш у дома. Дори не го и искаш, защото не си в състояние да го разпознаеш, освен по вестникарски изрезки.

В един миг, колкото да премигнете, сцената се промени. Предполагам не се налагаше да премигвам, за да предизвикам това. Сисел ме бе предупредила за подобна възможност. Едно неволно изкривяване на устните може да размаже червилото, ми бе казала тя. Бях там отново с нея, този път в една уютна кръчмичка в Лондон. Това още не се бе случило, разбира се, но трябваше да се случи във вечното повторение на нещата.

Поръчах си бутилирана бира, мексиканска, само за да изглеждам лош. Сисел си поръча едно от онези яркоцветни питиета с ментова сметана. Потопихме се в приятната атмосфера, оцветена от прах и цигарен дим, в която проблясваше бронзът и богатото червено на махагона по баровете. Забавно ми беше. Това бе най-близкото до „първия път“, което можех да изпитам. Винаги пресъздаваме „първия път“, като забравяме за миналия първи път.

— И тъй, къде отиваш? — попита Сисел.

— На Фокис — отвърнах.

— Пак ли?

Никога не бях ходил там, но кимнах утвърдително; винаги е грешно да мислиш с категориите на новостта в свят, населен с безброй образи и безкрайни, дълги, блестящи, лъкатушещи коридори, в които всичко се върти и превърта, появява се и изчезва, за да се появи отново.

И тъй, продължавах да упорствам.

— Отивам на Фокис — рекох.

— Вземи ме с теб — предложи тя.

Поклатих отрицателно глава. Преследвах новото — сега и завинаги. Сисел бе хубава, Глинис — също, ала не бях готов да се установя на едно място, да вложа спомените си от миналото и бъдещето в банката и да живея живота си с наочници, с превръзка на очите, като болно от шап животно, като саламандър.

— Допускаш грешка — рече Сисел и приглади назад ярката си, силно пристегната коса.

Допих бирата си и поръчах още една. Смътно отбелязах, че ми предстоят вълнуващи събития. Чувствах се в доста добра форма и ми беше приятно да го съзнавам. Човек трябва да отдаде донякъде дължимото на космоса, който, предполагам, управлява всички тези глупости.

А след това се оказах на друго място, този път имаше блестящи хромирани повърхности и големи портрети по стените — портрети на хора, които не си спомнях да съм виждал, но може и да грешах. Лю отново беше с мен. Държеше раницата ми.

— Ти комай забрави това — рече той. — Властите искат да си я получиш обратно. Надявам се в нея няма нищо незаконно?

— Аз също — отвърнах, защото човек никога не знае какво могат да му пъхнат в раницата, докато не е в ръцете му.

— А сега — рече Лю, — е време да се срещнем с бургмайстера, или както и да го наричат тук. Той ще узакони положението ти. Боя се, че си се сдобил с черна точка за това, че влезе през погрешната врата.

— Но аз откъде да знам? — попитах.

Лю сви рамене.

— На мен ли го казваш? Кой би могъл да е по-добре запознат от мен с невъзможността да се избегнат очевидните грешки?

В този миг Лю извъртя очи, очевидно припомняйки си някакво не сполучило приключение в миналото, за което считаше, че ми е известно. В интерес на истината, бях пренебрегнал шанса да наема някои от второстепенните спомени на Лю, задоволих се само с няколко от наистина съществените.

— Нямах никакви указания как да избера правилния път — рекох.

— И това те оневинява за грешките, наистина е така, но само в моите очи. Властите тук не признават никакви извинения, или поне не такива, които бих могъл да ти предложа за твое добро, а онези са наистина побъркани на тази тема, тъпанари такива! Между другото, влязъл си в затвора, без да си платиш входния билет.

— Аз дори не подозирах, че отивам там.

— Това го кажи на ченгетата.

Лю поклати глава и си сви цигара.

Запитах се дали употребяваше наркотици. Те толкова често стават ту легални, ту незаконни, че човек едва ли е осведомен дали нарушава закона. Един мъж бе казал, че независимо какво правиш, винаги нарушаваш някакъв закон.

След това обядвахме. Тъкмо навреме, мама му стара, това бе мнението ми. Поднесоха ни една от онези ориенталски манджи, в които всичко е нарязано и неузнаваемо, полято с гъст сос. Ометох яденето си без никакви затруднения. Лю човъркаше храната си и пиеше чаша подир чаша силно кафе. Изглеждаше ми някак недоволен.

След известно време рече:

— Трябва да ти кажа нещо.

Отвърнах:

— Ами добре, хайде, казвай. Има ли още някоя грешка, която съм допуснал?

— Не знам как да ти го кажа, старче.

— Хайде, опитай.

— Изглежда си набелязан да умреш.

Отпърво го погледнах опулено. А след това попитах:

— И ми го казваш просто ей така?

— Скъпи ми приятелю! — рече Лю. — Няма подходящ начин да ти го съобщя.

Експлозии в тревата. Движението на заразеното от чума животно. Какви безполезни видения нахлуват в съзнанието ти в моменти на стрес! Какво бихте могли да отвърнете, когато ви рекат: „Ти си набелязан да умреш!“. Какво друго да кажа, освен че съжалявам. Човек винаги си помисля: знаех си аз! Изглежда това е нощта, когато логическата обвързаност на събитията се прекратява.

И питаш:

— И под каква форма ще дойде онова, което ти наричаш смърт?

— Може и да не я познаеш, когато дойде — отвърна Лю.

— Тогава защо не ми кажеш за нея?

— Когато си предупреден, се подготвяш, старче. Или поне така се предполага.

Но бях ли подготвен? Имах заверен от нотариус документ, който абсолютно забраняваше смъртта да наближи на десет метра от мен без изричното ми писмено съгласие за това. Боях се, че тя няма да се съобрази с него. Какво можеха да й сторят, ако престъпеше ограниченията си и се появеше да ми служи тук, в земята на вечната младост? Можеха да си крещят и да ръмжат колкото си искат, но смъртта върши онова, което си поиска. Впрочем, винаги съществуваше възможността да се сключи сделка с нея.

Оставих Лю и се справих с телефонния указател. Там под рубриката „Смърт, сделки със“ намерих номерата на няколко брокери на смъртта.

Позвъних на първия в списъка. Нямаше време за губене.

Той веднага се появи — нисък човечец с мастна бучка на обсипаното си с лунички чело. Може да е било и нещо друго, но аз го определих като мастна бучка. Седеше зад голямо писалище. Беше облечен в зелен халат на хирург. По-късно научих, че оперирал доброволци в Салпетриере.

— Какво можете да направите за мен? — попитах, решен, че бих могъл да получа всичко направо.

— Преди всичко сигурен ли сте, че сте уведомен за присъдата посредством писмено съобщение?

Бръкнах в джоба си и го намерих. Бях го получил, след като Лю ме бе известил и, разбира се, все още бе у мен.

И тъй, продължих. Важно беше да действам разумно и премерено. Колко много мъка се изсипва връз хората, поради привързаността и нейния злокобен близнак — картечния пистолет Томпсън! Но бях решен, ако мога, да се измъкна от това змийско гнездо, както наричам това място, където смъртта виси над вас с неизбежната си коса и с неизбежната си кръстословица, с огромната си дарохранителница и псалмите в дъждовни дни, отправени към поизбледнелия ореол на онази мощ, която някога е била.

— Много неприятно от страна на господин Смърт — рече ми Глинис, — да се явява на вечеринката ни по такъв начин. Знам, че може да иде, където си поиска, но ние толкова се потрудихме да организираме всичко както подобава, че ни се струва, че би могъл да изчака няколко часа, докато всички поканени пристигнат и после се разотидат. Правил го е за много други хора, защо не и за нас? Но не, той не ще.

Той (господин Смърт) прилага формална техника, която познавам добре — дисонантна регресия на оцетна основа, ала въпреки предишния си опит бях изненадан от силата на магията му. Върна ме в едно празненство, което още не се бе състояло, ала където бях обречен да се срещна с него — с господин Смърт. Посръбвах от едно от онези големи, леденозелени питиета и тъкмо бях решил да се махам веднага, преди да са започнали неприятностите, когато усетих как някой ме потупва с пръст по голото рамо, обърнах се и моментално сякаш в ушите ми звънна една от онези велики мелодии, сетивата ми се притъпиха и изведнъж се оказах другаде. Промените следваха твърде бързо, за да са ми по вкуса, ала вече се намирах в голям дворец, изграден от черен мрамор и абанос, с кариатиди, които поддържаха тавана и украсата в горната част на стените — все забравям как се казват — а току зад тях имаше езеро, дълго езеро, тъй тихо, сякаш бе от полирано тъмно стъкло. В средата на езерото видях остров с малка мраморна къща, обрамчена с тъмни тополи.

Изпитах значително облекчение, защото не знаех как би ми се представила смъртта, надявах се на някакво класическо представление — нещо по-скоро гръцко, всъщност, или италианско, защото онези знаят как да се оправят с тази материя. Определено не желаех нещо сурово или египтянско, а що се отнася до отделните богове, действията им ми се струваха прекалено груби. Не исках да слизам до дъното на илюзията, никак не исках, защото след като веднъж попаднеш там, ти казват да излезеш от другата страна. Бях готов да взема лодката до острова и тя, разбира се, се плъзна по водата към мен, а на кърмата й стоеше висок мъж с качулка, който я придвижваше с дългия си прът.

В ушите ми звънна камбанният звън на дежавю^[6]. Бях бивал тук и преди!

— Е — рекох, — накъде отиваме сега?

— Спести ми тъй наречените остроумия — рече Смъртта (защото това бе той, или беше него, както ви се харесва).

Смъртта каза:

— Хайде, качвай се и да потегляме.

Стори ми се нетърпелив. За първи път чувах Смъртта да е нетърпелива и това ме изненада повече от самото умиране, което в онзи момент не можех да си спомня точно — мисля, че беше нещо като падане в локва кръв, или умрях на онова празненство? Няма значение, сега бях съвсем близко до така нареченото Царство на смъртта.

И тъй, аз се качих в лодката, седнах на малката пейчица в средата й и потопих пръсти във водата. Кормчията се зае да тласка лодката с пръта си и скоро вече се плъзгахме по тъмните води към онова, което трябваше да бъде островът на мъртвите — понякога човек просто знае тези неща.

Водата плискаше около борда, придвижвахме се напред, а след време кормчията се спря, остави пръта си да се влачи подир лодката.

— Имаш ли цигари? — попита ме той.

Това ме разядоса. Излязох от вцепенението си и рекох:

— Ама си и нахален! Нали цигарите ме доведоха дотук, непряко, не мога да го докажа, но ако не ги бях пушил толкова през всичките тези години, ако не бях разкъсвал дробовете си и не бях наливал тежки метали, арсеник и други боклуци в кръвта си, сигурно още щях да съм на Земята, да си върша свойствената работа, т.е. да се безпокоя за щяло и нещяло, вместо да съм на тази лодка, която отива към остров, на който, мога да се обзаложа, даже няма кино.

— В крайна сметка хората умират и без цигари — напомни ми господин Смърт.

Той бръкна в наметалото си, извади пакетче и избута с привичен жест една цигара към устните си. Подаде ми пакетчето:

— Пушиш ли?

— Помислих си, че нямаш цигари.

— Просто обичам да пуша на аванта. Хайде, вземи, вече няма да ти навреди.

Взех цигара и пребърках джобовете си. Да, все още имах запалка, странно е как едно еднократно „Бик“-че може да надживее смъртта. Запалих цигарите и на двама ни. Запуфкахме доволни. Господин Смърт седеше на пейката срещу мен и държеше цигарата си в костеливите си пръсти. Дръпнах от моята и огледах водите наоколо. Беше миг на съзерцание. Разсъждавал съм за много неща през живота си, ала ако някой ми бе казал, че ще седя на малка безпалубна лодка със самия господин Смърт, щях да му кажа, че се е побъркал. А пък беше приятно да изпушиш цигара след смъртта, когато от цигарата можеш само да спечелиш. Цигарите след смъртта струват далеч по-малко на човека, отколкото предсмъртните.

— Е, и как е да си господин Смърт? — попитах аз.

Не че ме интересуваше, ами просто да хортувам нещо.

— Ами то си е бачкане — отвърна той.

— Сигурно се срещаш с интересни хора — рекох.

— Зависи. Всички идват по един и същи начин. Но не всички идват при мен. Аз не съм единствената Смърт. Алегорията си е много хубаво нещо, ала трябва да бъдем практични. Има множество Смърти и ние приемаме различни форми.

— Значи — рекох, — бих могъл да предположа след тази среща, че съществува и живот след смъртта, а?

— Можеш да си предполагаш каквото си щеш — отвърна Смъртта. — Но не е задължително то да се случи.

— А какво се случва на острова?

— Скоро ще разбереш.

Това не ми харесваше. Дотук бях открил, че само тревогата ми е съвсем истинска, а всичко останало е несигурно.

— С какво се занимаваше, преди да станеш Смърт? — попитах го аз.

— Работех като природен дух — отвърна той. — Бях звездата в една от онези алегорични сцени с нимфи, херувимчета и брадати мъже. Известно време това бе доста приятна работа. Сетне трябваше да представяме сцени от пъкъла. Тогава вече не бе приятно.

— Имал ли си някога гадже?

— Сънят е невестата на Смъртта.

— Какво би искал да правиш, когато пораснеш?

— Има сума занятия в тази вселена — отвърна той, — за които дори не можеш да си представиш. Бих искал да опитам някое от тях.

Лодката се носеше сама към малка платформа за приставане на острова. На мъгливия фон можех да зърна едри фигури с интересни черти. Знаех, че представяха нещо, но за мое съжаление нямаше субтитри и не мога да ви кажа какво. Ала това даде храна на въображението ми. Така е с алегоричните сцени — няма значение какво вършите, нещата си се движат сами по себе си.

Докато разговаряхме, видях няколко силуета на кея, които махаха.

— Кои са тези? — попитах.

— Твои приятели, не ще и дума — отвърна Смъртта.

Не се сещах за никой добър познат в ада, който да дойде да ме посрещне, като пристигна. Но докато приближавахме пристана, започнах да ги разпознавам. Д’Артанян, Одисей и един голям и пълен мъж с мустаци, който, ако не грешах, бе Балзак. Надявах се, че не греша. Не съм прочел и дума от написаното от него, макар отдавна да възнамерявах да го сторя. Колко неудобно бе да го срещна след смъртта, без да мога да кажа и думица за „Човешка комедия“!

— Мой скъпи приятелю — развика се Балзак. — Колко е приятно да те видим тук! Не, не се тревожи, не се познаваме изобщо. Но на мен се падна честта да бъда включен в комитета по посрещането ти. Това ми предлага много добра изходна позиция, от която да продължа моите изследвания на човешкото поведение.

— Но с каква цел? — попитах аз. — И откъде знаете английски?

— Английският е универсалният език на смъртта — каза ми Балзак. — А тъй като това сега е моята страна, би трябвало да говоря нейния език. А и да пиша на него. Защото аз, разбира се, продължавам да пиша.

— И да публикувате?

— Да, наистина. Ще се удивиш колко внушителен е списъкът на публикациите ни в ада. Издаваме далеч повече книги от живите, което има своя логика, тъй като сме повече и сме по-постоянни. Както знаеш, мъртвите си остават мъртви за дълго. Това си има своите недостатъци, но така се поддържа приемствеността. Обаче я ми кажи, ти наистина ли си мъртъв?

— Ами, предполагам, че да — отвърнах му аз. — Има ли някакъв тест, който човек трябва да премине.

— Да, наистина има — рече Балзак. — Ще се учудиш колко много от живите искат да се промъкнат тук. И обърни внимание: докато са още живи! А това не може да бъде допускано. Разполагаме с детектори за живота на всеки ъгъл, злосторниците се наказват чрез изхвърляне, казва им се, че животът трябва да продължи и ги изпращат в един от световете на живите.

Не можех и да бленувам за по-добър изход от положението. Макар Балзак да го бе представил като нещо не дотам хубаво, не бях твърде убеден в това. Стъпих на брега. Понрави ми се, че имаше класически изглед: дълги редици от тъмни тополи, тържествени градини, пръснати тук и там блестящи бели статуи. И тази неописуема меланхолична атмосфера, която винаги цари по мавзолеите и подобните им постройки. Вече се чувствах добре, защото ми хрумна, че щях да спечеля и в двата случая — да бъда тук в царството на мъртвите, ако наистина бях мъртъв, или ако ме пратят към нови приключения, ако се окажеше, че съм от живите.

Заявиха ми, че тази вечер щяло да има банкет в чест на новопристигналите и че се изисквало официално облекло.

— И никакви от вашите подпетени обувки — рече Д’Артанян и се намръщи свирепо.

Забелязах, че и той говореше английски, но реших да не го питам за това.

Отведоха ме до двореца, един от по-малките дворци и, разбира се, всичко беше безплатно. Поне тъй ми се струваше. Как можеш да си плащаш в задгробния живот?

Слугата ми бе с кучешка физиономия — гол до кръста, с някаква египетска на вид поличка. Отначало ми изглеждаше опасен, но твърде скоро свикнах с него.

След банята и бръсненето огледах официалното облекло, което ми бяха подготвили. Всичко изглеждаше напълно наред. Легнах на леглото да подремна и веднага заспах.

Сънувах, но бях съвсем наясно, че сънувам. Струваше ми се, че една от стените се разтвори в пространството и през нея навлезе група хора. Всички бяха в египтянски облекла, много от тях имаха птичи или животински глави. Помахаха ми с ръце и аз се изправих от кушетката. Чувствах се донякъде в безопасност, тъй като знаех, че сънувам. Ала не и в пълна безопасност, защото това място гъмжеше от загадки, за които не знаех нищо.

Последвах ги през стената и надолу по поредица от ниски стъпала към река, която миеше каменните стени. Имаше безпалубна лодка, изработена, ако не греша, от папирус, а на кърмата й стоеше лодкар с птича глава. Исках да им кажа, че сцената с лодката вече съм я играл, ала изглежда не можех да произнеса и звук. Качиха ме на лодката. До мен седеше бледолика жена с черна коса. Беше прекрасна, ала изглеждаше тъй неподвижна, че не ми се вярваше много да завържа разговор с нея.

Най-накрая произнесох:

— Често ли идвате насам?

— Лекомислието едва ли е уместно за място като това — отвърна ми тя.

— Не се безпокоя — рекох. — Всичко това го сънувам.

— Което не означава, че то не се случва — рече тя.

— Ще се случи ли? — попитах. — Можете ли да ми кажете какво следва?

— Ще ви заведат до некрариума — отвърна тя. — Там ще ви завържат крайниците и челюстите. Ще ви извлекат мозъка през носа, червата — през ануса, а след това ще ви инжектират различни консерванти.

— Шегувате се.

— Изобщо не се шегувам. Говоря съвсем сериозно.

— Но аз възразявам срещу подобно отношение!

— Вашите предпочитания нямат никакво значение.

Вие сте мъртъв и желанията ви повече не интересуват никого.

— Ами Балзак? И с него ли са се отнесли така?

Тя поклати глава.

— Той сключи сделка.

— И аз искам да сключа сделка.

Тя ме погледна продължително и безизразно.

— Боя се, че нямате какво да изтъргувате.

Сетне се обърна, за да подчертае, че разговорът бе приключил.

Огледах се на всички страни, докато лодката плаваше през някакъв тъмен канал. Търсех изход. Изглежда нямаше такъв. След това — подир малко — минахме покрай дълъг бетонен пристан. На брега клечаха кучета. Гледаха ме с изплезени езици.

Това зрелище никак не ми се понрави, но онова, което предстоеше, ми се хареса още по-малко. Изправих се, готов да се скопча ожесточено с всеки, който би се опитал да ме спре. Никой не го стори. Излязох от лодката на сцената-пристан. Лодката продължи и ми се стори, че дочух призрачен смях.

Сцената отстъпи място на тунел, доста широк и висок, изграден от груби, необработени камъни. Имаше достатъчно светлина, за да виждам, докато вървях в сумрака. Тунелът бе леко наклонен надолу. Нито едно от кучетата на входа не ме закачи, нито пък ме последва. Тунелът се стесняваше и стесняваше, и скоро трябваше се наведа, за да продължа. Той зави и стана още по-тесен, докато накрая се наложи да пълзя. А след това спрях, защото вече нямаше никакъв смисъл от лазенето. Ала когато се опитах да се върна, пътят ми отново се оказа стеснен и затова се сгуших в един каменен проход със съвсем малки отвори от двете си страни, през които не можех да мина.

Обля ме вълна на отчаяние. После си спомних, раницата ми бе още у мен. Дръпнах я пред себе и извадих малката умна машинка.