Робърт Шекли
Машината Шехеразада (20)

15-б. Посещение при психито

— Докторът ще ви приеме веднага — каза сестрата.

— О, благодаря ви — отвърна Машината Шехеразада.

Остави оръфаното по краищата списание „Глупости“ и последва сестрата от чакалнята в коридора. Тя го поведе покрай отворени врати, през които се виждаха малки стаички, в които облечени в бяло техници се бяха надвесили над бирмански бунзенови горелки и спояваха и закаляваха различни материали. Най-накрая стигнаха до една врата. Сестрата почука и отвори.

— Д-р Мачър — обърна се тя към мъжа, облечен в бяла престилка, с провесени на гърдите слушалки, — това е вашият пациент, мистър Шърман Машин.

Д-р Мачър четеше купчина листи, към които бяха прикрепени рентгенови снимки. Той кимна, без да вдига глава, махна небрежно с ръка, а след това отново махна с другата, този път по-ангажирано и рече:

— Да, седнете, ей сега ще се заема с вас, мистър Машин. Имате ли нещо против да ви наричам Шърман?

— Съвсем не — рече Машината. — Но първото ми име всъщност е „Шехеразада.“

— Шърман ще свърши работа — каза д-р Мачър. — Благодаря, сестра. Свободна сте. След миг ще ти обърна внимание, Шърман. Просто трябва да прегледам тези документи от клиниката „Хики“.

Д-р Мачър се зае отново с документите и започна да говори на малък диктофон с глава като на скорец:

— Да… Сублатерална инфузия на доритика… Типично, типично.

Шърман Машин седна на тапицирания с найлонова тъкан стол за пациенти и се зазяпа разсеяно през прозореца с кретонени пердета. Намираше се на най-горния етаж на голяма бетонна сграда. За него зимата беше дълга и самотна. Спомни си Марша да му казва: „Няма ли да се скапеш от тъга?“. А той й бе отговорил: „Не, няма нищо, ще се справя“.

А сега седеше тук и стари, мрачни спомени обсебваха сърцето му в очакване музикалната кутия да издаде някой звук. Питаше се къде бе тя, другата, а сетне, съвсем неочаквано, се озова в чакалнята и — ето я, там беше.

— Как се казваш? — попита я той.

— Наричат ме Милисент Аутомата — отвърна тя.

Тъкмо тогава Ахав си спомни, че преди малко бе отвел Туийна в Лу и възнамеряваше да й намери помещение за живеене. Сетне се случи онова. Най-неочаквано бе отнесен, и то толкова бързо, че не си спомняше самото отнасяне, а само резултата от него, а по-точно, че се намира тук, седнал в преддверието на не много убедителен псих на име доктор Мърджър или Мачър, и разговаряше с доста привлекателна автоматична женска на име Милисент Аутомата. Не би трябвало да е изненада, че това се оказа значителен сюрприз за неустрашимия млад робот, създаващ една вселена, който имаше привлекателни черти и в общи линии приятно излъчване.

— Къде се намирам? — попита той.

— Не говори толкова високо — отвърна Милисент. — Наричат го Мястото на Танцуващите Мами.

— О, Господи — рече Машината, защото тъкмо тогава се сети за нещо, което й бе разказвано преди много време: че светът като такъв може да бъде разделен по множество различни начини. Един от най-сигурните сред тези начини — с вероятност 9,89221 от 10 възможни — бе преходният план, в който Преходите се смятаха за основните елементи в строежа на вселената. Цялата реалност може да се смята за съставена от преходи към различни размери и форми. Някои са бързи, други — бавни, а някои, като сегашният, са безкрайни. Този, който Машината току-що бе претърпяла, не бе по-лош от повечето останали. И все пак той бе съпроводен с онази благородна забрава, която става толкова полезна с натрупваните си емпирически доказателства за това или онова.

Изискваше се съвсем малко време, за да свикнеш с новата ситуация. Машината протегна пипалца и по този начин попречи на Милисент Аутомата да заговори веднага, а междувременно огледа светкавично окръжаващата я среда. Нямаше съмнение, че тази среда съдържа определени идентификационни сигнали, които биха могли поне да бъдат загатнати с думи, дори с такива думи, които изразяват широки понятия като „гъсеници“ или „джаста-праста“. Това бе донякъде болезнено пространство, в което се бе озовала, а Машината Шехеразада се боеше от препъникамъните, които подобни места може да довлекат.

— Кой е този д-р Мърджър? — попита тя.

— Той ще ти помогне.

— Но какво не ми е наред?

— Обвинена си в психично неблагоразумие; маниакална симулация; заплаха от злобни помисли; джуджешки маскарад; явно непокорство и други подобни „хубави“ работи.

— По дяволите, тъкмо от това се боях — изропта тихо Машината.

Защото беше очевидно, че Мили Аутомата навлизаше в цикъл на смислово разстройство, което можеше да се превърне в примка. Не само възприятията й бяха дезориентирани, но и интуициите й се обезсмисляха.

Машината с мъка взе чувствата си в ръце.

— Не ме напускай сега, мой здрав разум!

— Какъв е проблемът? — попита д-р Мърджър.

Машината осъзна, че бе станала за посмешище, протягаше пипалца по начин, по който никой уважаващ себе си робот не би го сторил, дори да е надарен с богоравна власт и да прави каквото си иска. За щастие тя успя да запази лицето си — този общ знаменател между роботите и хората.

— Аз съм добре — рече тя. — Просто не мога да се сетя защо съм дошла при вас.

— Не си — рече докторът. — Получихме автоматичен сигнал и му отговорихме.

— Е, вече можете да го забравите.

Докторът тъжно поклати глава.

— Боя се, че не можем. Длъжни сме да реагираме на автоматичните сигнали, след като вече сме им отговорили. Ще ме подведат по член 58, ако те оставя да си вървиш, без да си дала писмено обяснение и да си се подписала под него. Ние не бихме искали това да се случи, нали така?

— А защо не, по дяволите? — възкликна Машината.