Робърт Шекли
Машината Шехеразада (17)

13. Кратка екскурзия из няколко приказни възможности

Машината Шехеразада замълча, смътно неудовлетворена. Този разговор с Туийна не вървеше така, както бе очаквала. Тя се намръщи, леко се намръщи, ала и това бе значително усилие за една машина, която още не е свикнала с тегобите на самоочовечаването си. Тя дори си помисли да опита да се нацупи. Ала намръщването си беше свършило вече работата и бе породило нови възможности в подводните води на съображенията й. Едно бе сигурно, Туийна вече не стоеше пред нея. Машината се огледа обезпокоена. Не беше добре един образ и цял раздел от приказката да ти изчезне, просто ей така. Къде бе тя? След това забеляза началото на леко вълнение, първо във въздуха, после на земята, а накрая върху цялата повърхност на приказката. Разбра веднага какво означаваше това: неустойчивост на разказа (моралната равностойност на земен трус) я бе връхлетяла изведнъж като замазано угризение на съвестта и сега, независимо дали бе готова или не, нещо предстоеше да се случи.

Затова ние правим тук пауза, току до виртуалния бряг на неизбежното, което предстоеше, и хвърляме серия от морализаторски погледи към случилото се в нашата приказка дотук. Като преминаваме на зигзаг в получилата се буря от проповеднически инвенции, стигаме, както и предрекохме, до самия ръб на нещо, което предстои да се случи. Приятели мои, какъв миг! Но спираме само за малко на самия бряг, след което се гмурваме към отсрещната страна.

Онова, което машината видя, бяха две малки момиченца, които стояха точно пред нея, едното — ниско, слабо, недохранено, със сухи очи, другото — закръглено, пълничко, с дълги кичури коса; двете вървяха ръка за ръка. Спряха се на нещо, което можеше да бъде само сцена, и погледнаха назад в очакване.

— Не — каза машината. — Нямах точно това предвид.

Двете момиченца се изкикотиха и изчезнаха под арката на авансцената, шумолейки с тафтените си роклички. Тежко-тежко се показа слон, размахал предизвикателно хобота си, но бе махнат с едно движение на пипалцето на Машината. На сцената се появи Волтер, усмихна се самодоволно в шепа, поклони се и изчезна. Хорът от Вердиевата „Аида“ запя тихо. Изпяха „L’guisti della Narcolepsia!“ и изчезнаха. После на сцената излязоха бикоборец със своята мулета, три таласъма на път към Високия замък и Лудия Джордж, праправнук на Лудия Макс, а зад тях се тълпяха други: толкова силно е желанието да се появиш на сцената, наричана живот, че още не е открит достоен негов заместител.

Машината не бе доволна от предложения й набор. Лицата бяха избрани от автоматичната програма за вземане на решения, инсталирана по-рано, за да й спести усилията винаги да решава сама. Ала когато опреш до нея, откриваш, че просто трябва да се заемеш сам с тази работа. И тъй, тя отхвърли още по-буйно вече отхвърлените образи, зарови под тях, докато не стигна до капака на автоматичния процес и не го отвори — под него се видя самият процесор, малък dmp, не като някой от големите, които направляват съдбите на звездните системи и мегаломаниаците, изключи го и като пое по хлъзгавия път на саморазрушението, се зае сама със задачата на сътворяването.

Завръщането към автокластичен режим я зашемети за миг с епигастрично безгрижие и тя мрачно разтърка спигастриума си (надкоремната област). Как можа да забрави това! Тя реши да продължи засега по-внимателно. Първата й стъпка по неволя бе да създаде нещо. Нали така се започва? Ала нямаше настроение да създаде нещо сериозно. Чувстваше се кофти в последно време, о нищо сериозно, обикновен пристъп на ентропия, леко главозамайване, нищо повече. Но стига вече за това. Е, къде тогава бе несериозно създаденото? Като се огледа, видя, че бе сътворила Царицата на Нил — висока, доста строга на вид жена, с безочливо щръкнал бюст и с пера на стриптийзьорка.

— Стой и говори! — заповяда Машината.

Не беше кой знае каква реплика, но трябваше да подхване отнякъде.

Жената рече:

— Бъди здрав, разказвачо, аз съм Ингъл, магьосницата-кучка, царицата на Нил. По сушата подире ми следва доста пространно обяснение. Но няма да ти навреди, ако ти предложа — като раздразващо апетита предястие — това, че имам двуцветна коса и приятен асортимент от други вторични сексуални характеристики.

Като я погледна, Машината Шехеразада осъзна, че нещо й бе липсвало през целия й живот. Погледна я и усети как металът се топи и външните й вериги се превръщат в струйки стопена лава. Господи, колко бе красива! Но как би могла тя, просто една машина, да направи такава преценка? Онези, които управляват мирозданието от мястото, откъдето започват всички пътища, сигурно се надсмиват сега над този неин жалък опит за сексуална ориентация. Ако са го забелязали… Изглеждаше, че в мозъка на машината никога повече нямаше да се появят думи и Царицата на Нил, а може би на нощта, потрепери неспокойно — изглеждаше стопроцентова жена, макар и да не приличаше твърде на домакиня.

— О, Машино, какво ни сполетя, та да се срещнем по този начин? — възкликна тя.

— За какво говориш? — попита удивено Машината Шехеразада.

Беше леко обезпокоена, защото този образ не би трябвало да се обръща към нея толкова фамилиарно. Но след като бе споменала тяхната фалшива предишна среща, от хипотетичния чувствен център на Машината се освободи едно пипалце на възможност и пое по своя път, който вещаеше непредвидими последствия.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Царицата на нощта. — Не задавай никакви въпроси. Просто прави онова, което ти казвам.

Машината Шехеразада бе изкушена. Всъщност не беше ли желала винаги тъкмо това? Пасивност, спокойствие, удобство? Колко отдавна не се бе повреждала, не се бе чупила, не се бе отдавала на приятна развала. Пое ръката на Царицата на нощта — малка, която изобщо не приличаше на нейното собствено грациозно пипалце, но красива посвоему — и пристъпи в гигантския коридор, който водеше между трудните вечности. Имаше чувството, че крачи, чувството, че въздухът не й достига. Хубаво бе, че се задъхваше за нещо. Обичаше усещането на задъхване. Върху луната пробягваха сребристи отблясъци. „Красива е като картина, която отдавна не съм виждала“ — рече Царицата на нощта и се наведе ниско над балюстрадата, гърдите й се надигаха едва-едва и излъчваха аромат, съответстващ на славеев гоблен и танц на лютиче. Но сетне дойде време да се разделят и Машината Шехеразада не съжали за това.

— Сбогом — рече тя на Царицата на нощта. — Интересна си, не мога да ти го отрека, но си едно от нещата, чието време още не е дошло.

— Мисля, че си права — рече Царицата на нощта с тъжно изражение на тъмните си злопаметни очи.

Махна с ръка и потъна в онзи „първичен бульон“, в който се съдържаха всички оргиастични тенденции. Машината Шехеразада я изгледа как изчезва. И отново стана свободна.

Това бе посвоему забавна случка, но машината имаше съвсем друго наум. Тя реши да потърси този, който направляваше всичко това. Търсенето щеше да я принуди да се превърне в Другия. Не й се искаше да го направи, защото беше добре известно, че не бива да се доверяваш на намеренията на Другия. И въпреки това, само за момент, защо да не заиграе с него? Влизайки в кожата на Другия бе детински лесно да проникне като съвсем незначително създание в мисловния свят, където се случваше всичко това.

Ето как стана така, че Машината Шехеразада се озова пристъпваща по криволичещия коридор в образувалото се ad hok^[1] метафорично пространство. Мина покрай щандовете за пресни плодови сокове и отвъд кръчмите, в които ден и нощ гърмеше дрезгав смях. И стигна най-накрая във вътрешното пространство на възстановяваните образи. Там почука първо на вратата и след като влезе, видя едно съвсем малко създание, досущ като самата нея, което седеше зад малка масичка и управляваше цялата операция. Всичко бе както го бе очаквала, макар и само подсъзнателно. Остатъците от здравия й разум диктуваха да се отърве от хомункулуса (защото точно това представляваше създанието) колкото е възможно по-скоро. Инструментът на избавлението й бе под ръка. Възвратно-постъпателните остриета на машината се издигнаха и паднаха и тогава изведнъж, ей тъй от изневиделица, пред нея се надигна и увисна законовото основание — Клаузата на свободния отказ — оцветена в розово и машинно сиво-кафяво и с лек аромат на тютюн „Болкън собрание“.