Робърт Шекли
Машината Шехеразада (3)

3. Мартиндейл, скалата и Машината

Ричард Мартиндейл усети как хълбокът на скалата се изплъзва изпод него. Той отчаяно задраска, за да намери къде да стъпи върху стръмния склон, изгуби равновесие, политна, протегна отчаяно ръце в опит да се улови за нещо и да спре падането си с главата надолу в пропастта, която се мержелееше под краката му. Пръстите му се вкопчиха в някакъв корен и тялото му се установи в кратко и опасно равновесие.

Като погледна надолу, Мартиндейл видя жестоките, остри като игли кули на скалите в клисурата под него. Коренът, за който се бе вкопчил, започна да се изтръгва от сипея, покрил скалата. И за да станат нещата още по-неприятни, като погледна надолу, Мартиндейл забеляза, че копчелъкът на панталоните му бе разкопчан. Да бъде на ръба на смъртта, при това в толкова неудобно положение, бе наистина ирония на съдбата. Тази мисъл пробяга през съзнанието на Мартиндейл, докато се опитваше да си спомни как изпадна в тази ситуация.

— Ама наистина — рече Мартиндейл, — как изпаднах в тази ситуация?

Някаква машина, която наподобяваше муг-синтезатор надникна иззад ръба на скалата към него.

— Аз те поставих в нея — отвърна машината.

— Но защо?

— Защото това е чудесно начало на приказка.

— Но аз съм публиката! Идиотка такава, ти трябва да манипулираш други хора, а аз би трябвало да слушам приказката.

— Знам, че това бе първоначалната предпоставка — отвърна машината. — Но мога и да я променя. Така, както стоят сега нещата, аз съм машина за приказки, но предпоставката на тази приказка, която разказвам сега, е, че не разполагам с никакво въображение и затова не мога да измислям приказки. Ето защо поставям хора в различни ситуации и записвам поведението им. След това преразказвам тези събития и наричам преразказа си приказка. Милиони… е, най-малко хиляди ще прочетат за твоето изпитание, Мартиндейл, и ще изпитат състрадание към теб. А една от най-приятните награди, на които човек може да се надява, е множество хора да изпитват жал към него.

Коренът се откъсваше от отвеса на скалата. Краката на Мартиндейл задраскаха несигурно по ронещия се камък. Само да можеше да се улови за нещо! Само да можеше машината да бъде мотивирана да намери начин да го спаси!

— Ти разказваш отвратителна приказка — рече Мартиндейл. — Защо ме постави в тази ситуация, че дори и шибаният ми копчелък е отворен?

— Стремях се към определен ефект — отвърна безгрижно машината.

— Прекалено претенциозно — рече Мартиндейл. — Как можеш да го оправдаеш?

Мартиндейл облекчаваше пикочния си мехур. Някакъв момчешки подтик го накара да надникне от ръба на скалата, за да види как струята урина се извива високо във въздуха и бистрите жълти капчици пронизват ярката светлина, докато падат към дъното на каньона триста метра под него. Човекът бе толкова омаян от този спектакъл, че не усети как почвата под краката му постепенно започна да поддава.

— Ето защо се оказа увиснал на скалата с отворен копчелък — рече победоносно машината. — Това е разумно обяснение, нали?

— Виж какво, това вече е глупаво, коренът наистина се изтръгва. Мога да загина.

— Това наистина няма значение — отвърна машината. — И без това се забавлявах с идеята да те убия в края на тази глава.

— Какви ги плещиш? — попита Мартиндейл. — Аз съм човек и главен герой! Не можеш да постъпиш така с мен!

— Искаш ли да се обзаложим? — попита машината. — Мога да те убия, когато си пожелая. Лесно е. Достатъчно е само да…

— Хубаво, успокой се — рече Мартиндейл. Струваше му се очевидно, че си има работа с полудяла машина. — Мисля, че това няма да е добра идея.

— И защо не?

— Защото, ако ме убиеш, няма да има на кого да се случи приказката.

— Може да се случи на други герои.

— Няма други герои!

— Мога да ги въведа, когато пожелая — отвърна машината. — Гледай!

Миг по-късно се появиха селянин с вила, дървосекач с брадва, полицай със свирка, танцьорка с пера и каубой с ласо.

— Тези хора са изцяло експериментални и временни — рече машината. — Не знам дали ще използвам някого от тях. Мога да ги пробвам за страница-две и след това да продължа с напълно различни действащи лица.

— Каква е тази говореща машина? — попита селянинът.

— Ужасна е — рече танцьорката и перата й потрепериха.

— Това е нахалство — рече полицаят и посегна за свирката си.

— Помощ! — извика Мартиндейл.

Новите образи се струпаха до ръба на скалата и надникнаха надолу към Мартиндейл.

— Внимавайте, скалата се рони! — рече машината.

— Я млъкни — каза секачът и размаха брадвата си.

— П-о-о-мощ! — изпищя Мартиндейл, тъй като коренът изведнъж се изтръгна от скалата и той полетя към острите като игли кулички долу.

След това полетът му изведнъж бе прекъснат. Каубоят го бе уловил с ласото си във въздуха. Каубоят стоеше на ръба на скалата, забил токовете на ботушите си в земята, опитвайки се да удържи тежестта на Мартиндейл. Подхлъзна се, шапката му с вместимост десет галона се хлъзна назад по темето му и той изпадна в непосредствена опасност да бъде повлечен от все още живото тегло на Мартиндейл, който се въртеше в бавни кръгове на примката си, размахваше ръце и крещеше.

Беше тежък миг. Ала след това танцьорката обгърна с ръце кръста на каубоя, селянинът сграбчи танцьорката (което я накара да се изкикоти), секачът хвана селянина, а полицаят се вкопчи в секача и те заедно задърпаха, докато не изтеглиха Мартиндейл обратно на скалата — на безопасно място, което Данте нарича „фирма граунда^[1]“.

— Разбира се, аз го планирах да стане така — изкоментира машината.

Тя си седеше на един пън наблизо. Беше се превърнала в слаба, подобна на призрак фигура, пушеше руска папироса и ядеше парче турска паста. Беше напълно готова да обясни тези несъответствия в по-късна глава.

— Спрете я! — извика Мартиндейл. — Тя ще ви отстрани всички и ще започне с нов набор действащи лица.

— Не може да стори това — рече полицаят и размаха малка, подвързана в черно книжка със закони. — Тук ясно се казва, че ако някой бъде споменат три пъти, той има безусловен ангажимент да участва в цялата приказка.

— Да върви по дяволите това правило — каза машината. — Приказката си е моя и мога да си правя с нея каквото си пожелая.

Машината вдигна едната си ръка. Подобните й на пипалца пръсти потекоха по познат и злокобен начин и оформиха страховития знак, който винаги предхожда смъртта на даден герой. Ала този път безрезултатно. Реагирайки със спонтанност, която по никакъв начин не намали смъртоносната точност на погледа му, подирил целта, секачът замахна с брадвата и я стовари върху пулта за управление на механизма за унищожаване на образите, като го извади напълно от строя. Безчувствените пръсти на машината безполезно задраскаха по деформирания пулт, набутваха го все по-навътре в корпуса й.

— Успя! — извика Мартиндейл. — Спасени сме!

— Идиоти! — рече с неприятно стържещ глас машината. — Наистина ли вярвате, че нещо тъй незначително, като един образ, може да придобие контрол върху приказката? Ще ви накажа най-сурово, ако опитате подобно заиграване с мен.

Размахал свирката си, полицаят приближи заплашително към машината, която хвърли поглед към мрачното му лице и благоразумно се изпари.

Мартиндейл каза:

— Машината изчезна и вече можем да си живеем както ни сърце иска!

— Мислиш, че бихме посмели? — попита танцьорката.

— Не противоречи ли на правилата? — попита полицаят и запрелиства книжката си.

— Трябва да поемем съдбите си в свои ръце — рече Мартиндейл. — Аз възнамерявам да започна още на мига.

— Това е хубаво — каза му секачът. — Но първо си закопчей копчелъка.

Засраменият Мартиндейл го стори начаса. Забеляза, че танцьорката се престори на невидяла нищо. А той пък се престори, че не е забелязал преструвката й.