Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Your Heart Belongs To Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Сърцето ти принадлежи на мен

Преводач: Павел Гавусанов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Печатница: „Инвестпрес“

Редактор: Божана Славева

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-720-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6232

История

  1. — Добавяне

Петдесет и седма глава

Три години и пет месеца след излизането на първия роман Саманта публикува трети. Лексингтън в Кентъки не е обичайна спирка за нейна рекламна обиколка на двайсет и един града из страната. Иска от издателя си да го включи веднага след Атланта, за да е възможно най-близо до ранчото „Сан Кристофър“ и да има оправдание да му се обади.

Смята, че той ще изпита по-голямо неудобство, ако разбере, че е прекосила половината страна, специално, за да го види, отколкото ако си мисли, че случайно минава наблизо. Преди две седмици й се стори, че се зарадва на обаждането й, а тя съумя да си изпроси покана, без да изглежда твърде настоятелна, при това.

Тази заран наема кола и навлиза дълбоко в територията на Блуграс[1]. Стреми да избира третокласни пътища — така не й се налага да бърза и може да се наслаждава на мекия провинциален релеф, на дългите много километри черни дъсчени тараби и зидове от варовик, зад които великолепни ездитни коне пасат из девствени ливади.

Ранчото заема близо триста декара. Пасищата му са тучни, като всички други наоколо, а конете са също така красиви, макар не толкова расови. Далече от пътя се вижда голяма къща, към която води алея за автомобили с два реда красиви дъбове отстрани.

Опасана от широка веранда, тази огромна и все пак елегантна господарска къща — толкова типична за Кентъки, бяла, с черни греди на конструкцията — е защитена срещу палещите лъчи на юнското слънце от най-гигантските върби, които Сам някога е виждала.

Към верандата водят както стълбища, така и рампи. Тя избира едно широко стълбище.

Обширната веранда е обзаведена с шезлонги и плетени столове с възглавнички, в един, от които се е настанило момче на около тринайсет години, луничаво и с вълниста коса, загоряло и босоного, облечено в сини джинси и рекламна тениска на известен състав. Забило е нос в книга и, понеже няма ръце, прелиства страниците с палеца на единия си крак.

— Здрасти — обажда се момчето, като вдига глава от книгата. — Да са ти казвали, че си много хубава?

— Чувала съм го един–два пъти — отвръща тя.

— Как се казваш?

— Сам.

— С подобно име е по-добре да си хубава. Да бях десетина години по-голям, щях да те излапам на един път.

— Да са ти казвали, че си голям сваляч?

— Чувал съм един-два пъти — отвръща момчето с усмивка.

Както й е казано по телефона, Саманта влиза през двукрила врата в преддверие с превъзходна орехова настилка. Оттук се отива към канцелариите на ранчото, а отворените им врати създават атмосфера на непринуден уют.

Отец Тимъти е в своя кабинет, седнал зад бюрото, точно както й е казал, че ще го намери. Висок и леко прегърбен, със загрубяло от слънцето и вятъра лице, той би могъл да мине за някой от работниците в ранчото, или пък за опитен ездач, ако не е облечен в монашеско расо.

— Днес е ден за къпане на кучетата, та Бини е затрупан от работа и понеже не знаеше кога точно ще пристигнете, помоли ме да ви заведа при него.

— Бини — повтаря тя.

— О, вие няма откъде да знаете, но тук го наричат така. Името му е широко известно, а той не иска много да бие на очи, та затова му викаме така — за по-голяма конспирация.

Един от образите в първия й роман е с прякор Бини.

Отец Тим я повежда през къщата към така наречения от него „парк“, който наподобява по-скоро централен двор на колеж. Три постройки, подобни на първата, само че по-нови, заграждат пространството от всички страни. Дворът е павиран и сенчест благодарение на няколко дъбови дървета.

В парка ври и кипи. Деца в инвалидни колички седят край ниски маси, заети с най-различни форми на ръчния труд. Друга група, в по-добро физическо състояние, издокарани в бяло, се обучават на бойни изкуства. По-настрани се чете приказка — дечицата са насядали върху възглавници в полукръг около енергична монахиня, която с живописни жестове имитира заешка изненада и уплаха. Навсякъде е пълно с мързелуващи или играещи кучета. Златисти ретривъри и лабрадори, до един жизнерадостни, загладили косъм, щастливи.

— Братята обитават разширената главна сграда — обяснява отец Тимъти, докато Сам върви редом с него през сенчестия двор, — а сестрите си имат метох по-навътре в имението. Трите останали сгради са общежития, но имаме нужда от четвърта.

Не делим децата според степента на увреждане. Засегнати от синдрома на Даун съжителстват със страдащи от двустранна пареза, така че всеки да разчита на уменията на другия.

В „Сан Кристофър“ се приемат сираци и изоставени деца със специални нужди от всякакъв характер. По-малките могат да бъдат в крайна сметка осиновени, но прехвърлилите шестгодишна възраст са трудни за настаняване в приемни семейства и най-вероятно ще останат тук, докато пораснат.

Едно от основните занимания на братята е отглеждането на расови кучета. Макар от това да се печели, непродадените животни са също толкова важни, колкото онези, заминали при нови собственици, за да им носят призове и грамоти, тъй като са не само приятели на децата във фермата, но са специално обучени да ги сближават едно с друго, да им внушават самоувереност.

Отвъд парка широки павирани алеи водят към конюшни и ездитни трасета, към оградени пасища, към метоха и обслужващите сгради, в една, от които се помещават ветеринарна лечебница и център за поддържане на кучешката хигиена.

Отец Тим придружава Сам до кучешката къпалня и като отваря вратата, казва:

— Няма да ви досаждам при тази дългоочаквана среща. Лесно ще разпознаете Бини. Както казват децата, ако и другото му ухо бе клепнало, нямаше да се различава от кучетата.

В просторното помещение има кучешки вани, работни маси и сушилни за животните. Един златист ретривър е настанен в такава сушилня и гледа с опечалени очи на затворник. Раян и едно петнайсетинагодишно момче със синдрома на Даун втриват антисептичен гел в ушите на черен лабрадор, който е минал вече през неприятната за ретривъра процедура.

Без да е забелязал все още Саманта, Раян казва на момчето:

— Виж къде му е останала каишката, Руди, и го върни при сестра Жозефин.

Руди обещава да го направи, вижда Саманта и се усмихва.

Той е обул гумени ботуши, а над кафеникавите панталони и бродираната риза носи престилка, също така от гума. Сам не го е виждала никога облечен с такова пренебрежение към стила — нито пък е изглеждал някога по-елегантен.

Тя няма точна представа как ще протекат нещата и затова е дълбоко трогната и щастлива, когато лицето му светва от радост щом я вижда.

— Ето те най-после и теб — възкликва Раян. — Господи, ето те и теб.

Начинът, по който я гледа, кара очите й да се пълнят със сълзи. Забелязал това, Раян я запознава с Руди, а сетне с Хам лабрадорът, който трябва да бъде върнат при сестра Жозефин.

— Нашият Руди — обяснява Раян — ще стане прочут селекционер на кучета. — Момчето навежда срамежливо глава. — Вече е доста добър, макар да не харесва особено манипулацията по изстискване на аналната жлеза.

— Пфу — обажда се момчето.

Когато Руди излиза заедно с Хам, Раян казва:

— Изчакай да сваля тия доспехи и да се измия. Ще обядваме. Лично съм сготвил. — Поклаща глава. — Щом си дошла, изкарай Тинкър от сушилнята — тя е готова. Моя е. Ще дойде с нас за обяд.

Кучката е благодарна за амнистията и още по-доволна от чесането зад ушите и под муцуната.

Раян съблича престилката, окачва я в един шкаф, нахлузва чифт кецове, след което измива ръцете си над един от дълбоките кучешки умивалници.

— Тая Тинкър е чудесна — отбелязва Сам.

— Направо е върхът. Не разбирам само защо се е лепнала за мене, вместо за някое дете, което по цял ден ще й подхвърля топка.

— Сигурна съм, че те обожава.

— Е, да, разбира се, нали съм чичкото с бисквитите.

Раян я хваща за ръка така непринудено, сякаш не са се разделяли никога, а Тинкър ги води навън, покрай сградата и по външна стълба към веранда на втория етаж.

Жилището му е по-скромно от стария й апартамент на Балбоа: неголяма кухня дневна и повече от маломерна спалня.

Обядът включва студено пилешко, сирене, картофена салата — „Правя страхотна картофена салата“, — пресни домати и краставици. Двамата със Сам подреждат маса на верандата.

За разлика от някогашната, на Балбоа, тази не е прегърната от кичесто дърво, но пък си има покрив. Гледката включва терен за бейзбол и пасища в далечината.

— Как върви книгата? — пита той.

— Продава се страхотно.

— Браво на тебе. Нали ти казах навремето. Нали? Ти си дебютантката — чудо.

Говорят си за нейното писане, за романа, върху който работи сега, както и за ранчото — тази тема му е любима и е способен дни наред да разказва интересни истории свързани с него.

Тя е дошла, за да се увери, че е здрав и щастлив — и двете неща са особено важни за нея. Когато някой се реши на такава крайна стъпка, каквато е да дари цялото си състояние, човек би допуснал възможността това да е свързано с някоя неправдоподобната романтична представа, според която проблемите му ще изчезнат едновременно с тегобите на неговото богатство, но в крайна сметка може да стигне до извода, че на този свят се живее по-трудно при отсъствието на бездънна банкова сметка. Ала той изглежда много по-щастлив, отколкото се е надявала, и тя не допуска, че разиграва театър заради нея, понеже той все още е като отворена книга за Сам.

— Тук дните, седмиците, годините, Сам, са така запълнени. Вечно има кучета за къпане, конюшни за боядисване, ливади за косене и деца, които са убедени, че единствен аз мога да им реша проблемите, защото едното ми ухо е клепнало като на куче. Обичам тези деца, Сам. Господи, та те са прекрасни, борят се срещу такива жестоки ограничения, но никога не се оплакват.

Ухото може да се оправи с пластична операция, но, ръководен от съображения, за които тя може само да се досеща, Раян решава да си кара с него — такова, каквото е. Същото се отнася и за останалите белези по главата: на места стърчат кичурчета, а на други нищо не расте. Повреден нерв в левия крак е причина леко да го влачи, но без да куца. Придвижва се с привичната си грация, приспособил походката към повреденото си стъпало, все едно се е родил с него в това му състояние. Пак си остава най-красивият мъж, когото е срещала в живота си, но сега излъчва вътрешна красота, която му липсваше преди и която няма нищо общо с външния вид.

Разговарят целия следобед и макар Саманта да не пита какво се е случило през оня ден, в който целият му живот се промени така драстично, той в края на краищата сам подхваща темата и тя за пръв път чува онова, което така дълго е таил от нея — Изми Клем, сънищата, параноичното преследване на заговорници, подозренията за родната й майка и дори за нея самата. Разказва за своето заслепение и грешките си с лекота и смирение — даже с известна доза меланхоличен хумор, — което придава на повествованието още по-голяма дълбочина и сила не само заради начина, по който събитията го променят, а и заради самите събития.

Тя не поставя под съмнение свръхестествените моменти в този разказ, понеже, макар тя самата никога да не е виждала дух, от край време разглежда света като съвкупност от безкрайни, насложени един върху друг пластове, а хората с всичките им слабости — като потенциални светци. А най-често — както вече Раян добре знае — милостта свише ни се представя не посредством видения от рода на онова с Изми, а под формата на най-обикновени хора. Като Кети Сиена, която отгатва необходимостта Раян да чуе за първопричините на насилието, макар че няма да успее да ги осмисли, преди да е станало твърде късно, и която след това, на връщане от Денвър, му казва, че трябва да предложи всички свои жертви и успехи в полза на другите, което и понастоящем се превръща в негов начин на живот — без да се надява на пълно опрощение, но в очакване другите да го получат.

Тя бе влюбена в него някога — обича го и сега. Но това е различна любов. Тя е емоционална, интелектуална и духовна, но в нея липсва чувственият елемент. Страданията са го научили да обича истината и сега тя се убеждава, че тази именно любов го е извела до едно разбиране към нея самата, което за него е било непостижимо в миналото — разбиране толкова пълно, че вероятно то го превръща в човека, който я познава най-добре на този свят. В този невероятен следобед нейната любов става все по-дълбока и тя се пита дали някога в рамките на този живот отново ще се докосне до нещо подобно.

Следобедът отминава и двамата усещат, че е време да се разделят. Надигат се едновременно. Двамата с Тинкър я придружават обратно през ранчото, покрай конюшните и трасетата за езда, през квадратния павиран двор до паркираната пред главната сграда кола.

Докато вървят, той се обажда:

— Искам да ти кажа още нещо, Сам, и зная, че ще поискаш да възразиш, та затова те моля предварително за малко търпение. Не спори. Не коментирай. Просто ме чуй. Аз съм голям поклонник на твоите книги, така че заслужавам много да ме коткаш — всеки писател трябва да ласкае своята читателска публика.

Тя усеща от внимателно подбраните думи, че се готви да каже нещо, което е много по-важно за него от всички обсъждани през целия следобед теми. Мълчанието й показва, че приема.

Той отново я хваща за ръка и двамата изминават още няколко крачки, преди да проговори:

— Като обърна поглед назад във времето, не виждам какво човек като мен е направил за света, че да заслужа да ми изпратят Изми Клем, или всички ония знаци, които можеха да ми спестят участта да живея сега със самочувствието на използвач, който съществува благодарение на сърцето на едно мъртво момиче и с вината за неговата смърт върху съвестта си. Защо ми се дават толкова много възможности, при положение че е ясно както бял ден: нито мога да се възползвам от тях, нито дори да ги съзра? И ето че един ден — не беше отдавна — най-сетне разбрах. Докато четях твоята трета книга, Сам. Заради тебе е било. Всички тези шансове са ми предоставени заради теб.

— Раян…

— Обеща да не коментираш. Виж сега как стоят нещата. Ти си добър човек. Дори нещо повече — ти си самата благодат. И онова, което ще направиш с живота си, е от голямо значение. Важно е да бъдеш щастлива, понеже в собственото си щастие ще можеш да покажеш на много хора верния път с помощта на твоите книги. Бъди щастлива, Сам. Намери някого. Омъжи се. Роди си деца. Ти ще бъдеш невероятна майка. Роди си деца, Сам, прегърни здраво живота и пиши вълшебните си книги. Защото ако съществува някаква надежда за мен самия, когато удари часът, то не ще е заради това, че дарих всичко, което имах, и не защото живея тук, сред монаси, какъвто аз нито съм, нито мога някога да стана. Не, ако ме чака все пак някакво изкупление, то ще е заради това, че минах през твоя живот, без да те осакатя и без да отнема от човешките ти достойнства. А сега — ни дума повече. Нито дума.

Стигнали са вече до колата, а тя не знае дали ще може да кара, дали е в състояние да говори. Но е наясно с онова, което той иска от нея, с онова, от което има нужда. Затова намира в себе си достатъчно сила да не коментира казаното от него, а да се усмихне и да приключи с въпрос от по-неангажиращо естество:

— Така и не ми каза… кой е онзи филм с Уилям Холдън, за който си смятал, че крие послание до тебе лично.

По усмивката и последвалия тихичък смях тя отгатва, че е уцелила верния тон.

— Господ има, изглежда, чувство за хумор, Сам. И явно Му е писнало от мене до такава степен, че е решил да ме прасне със знамение, което остава само на крачка зад онова с пламналия храст. Не фабулата на оня филм е от значение. Заглавието е, което би могло да ме подтикне към размисъл, стига да бях схванал намека. — Той прави драматична пауза, преди да каже: — Сатаната никога не спи.

Чува смеха му, но това е смях през сълзи.

Той я прегръща, а тя прегръща него, целува го по бузата, а той нея — по челото.

Докато се отдалечава по алеята, поглежда в огледалцето и го вижда как стои там, пред къщата, и гледа след нея, и тя няма сили да отправи втори поглед натам.

Излязла на селския път, намира разширение, минава встрани и спира.

Неоградена ливада се издига към хълм с тройка дъбове отгоре. Тя се изкачва и сяда, опряла гръб на ствола на най-високия, останала скрита за всеки поглед откъм пътя.

Хлипа продължително време, не толкова заради него и съвсем не заради себе си, а заради състоянието на всички неща, заради онова, което би могъл да бъде този свят, а не е.

След време установява, че не мисли за нищо друго, освен за птичките и тяхната песен, шума от вятъра във високите дъбови клони и лъчите слънчева светлина, чиста и прозрачна, които се спускат между дърветата, за да паднат върху тревата и да я приласкаят.

Изправя се и се спуска към колата. Трябва да се прибере у дома. Чака я следващата книга. Един живот очаква да бъде открит.

Бележки

[1] Район в САЩ, който обхваща северната част на щата Кентъки, и част от Охайо и Индиана. — Б.р.

Край