Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (11)

Единайсета глава

Докато Раян седи зад бюрото си и се храни, погледът му се мести от плувния басейн под прозореца към далечния океан.

Звъни телефон. Номерът е поверителен и го знаят една шепа хора. Върху дисплея е изписано името на Саманта.

— Здрасти, Жмичкин, продължаваш ли да остаряваш с достойнство?

— Е, още не ми стърчат косми от ушите.

— Това е добър знак.

— Нито пък ми растат старчески цици.

— Рисуваш автопортрет с неустоима привлекателност. Виж какво, съжалявам за сряда вечер.

— Какво е станало в сряда вечер?

— Съсипах я цялата с тия приказки за Тереса и нейната тръба, за това, как я оставиха да умре от глад.

— Ти не си в състояние да съсипеш каквото и да било в моите очи, Сам.

— Много си мил. Но все пак искам да се реванширам. Мини днес за вечеря. Ще направя пиле по милански.

— Умирам за пиле по милански, както го правиш ти.

— С царевична каша.

— Бая работа ще му хвърлиш.

— Започвам с маринована салата от патладжан и целина.

Няма никакви основания да не й се довери.

— Защо не излезем някъде? — предлага Раян. — Хем няма да има мръсни чинии.

— Аз ще се погрижа за миенето.

Обича я. Тя го обича. Великолепна готвачка е. Поддава се на безпочвените си страхове.

— Толкова много труд — продължава той. — Чух за някакъв страхотен, чисто нов ресторант.

— Как се казва?

Това с чисто новия страхотен ресторант е чисто нова страхотна лъжа. Кара нататък:

— Нека те изненадам.

— Да не е станало нещо?

— Просто ми се излиза. Искам да изпробваме това ново заведение.

Обсъждат какво да си облече и по кое време да я вземе.

— Обичам те — казва Саманта.

— И аз — приглася й той. Затварят.

Не е изял и една трета от обяда си, но губи напълно апетит.

С чаша вино в ръка излиза навън, прекосява двора и спира, загледан в копринените слънчеви ленти, пръснали разнообразни цветове по плочите от италианско стъкло, които опасват басейна.

Дава си сметка за това, че попипва марлята на врата си.

Също както циганките гледат на кафе или ръка, някакви хора ще прочетат в тъканните проби собствената му орис.

Изникналият в съзнанието му образ на циганка склонила глава край запалена свещ го подсеща за истории, в които кичур човешка коса се използва при черна магия за причиняване на зло.

В ръцете на някой вуду шаман три парченца от човешко сърце — далеч по-интимна част от едно тяло в сравнение с някакви си там косми — могат да се превърнат в страховито оръжие за унищожението му.

Някаква стоножка тръгва с ледени крачета по гръбнака му, докато сърцето забързва своя ритъм, а по челото избива ситна пот. Раян се ругае вътрешно заради шантавите си мисли. Абсолютно безпочвеното подозрение спрямо Саманта прераства в суеверни глупости.

Връща се в кабинета, за да й позвъни.

— Бе знаеш ли, като размислих, май предпочитам твоето пиле.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Не ми се ще да те деля с глутница завистливи мъже.

— Каква глутница?

— Сервитьорът, помощникът му и всеки мъж в ресторанта, който би имал късмет да попаднеш пред погледа му.

— Знаеш ли, Жмичкин, понякога ми е трудно да разбера дали си безнадежден романтик, или роден лъжец.

— Казвам онова, което ми е на сърцето.

— Добре, скъпи, ако смяташ да дрънкаш същите дивотии довечера, донеси ми тапи за уши, че нямам под ръка.

Тя затваря, но преди Раян да остави слушалката, долавя в нея нещо като къс, сподавен смях.

Сам е прекъснала връзката, но телефонният сигнал го няма. Раян слуша тихото шипене на линията и проговаря:

— Кой е там?

Мълчание.

Домашната телефонна система е дигитален хибрид с десет външни линии плюс интерком и връзка с дворната врата. Нито една от линиите не е дуплекс и никой от телефонните апарати в къщата не може да бъде подслушван от друг.

Очаква да чуе още предателски звуци, като например сдържано дишане или някакъв общ фон от помещението, в което се намира подслушвачът, но усилията му са напразни. У него остава само впечатление за нечие присъствие, нечие недоброжелателно присъствие, което може да е факт, а може и да не е.

Най-накрая оставя слушалката върху вилката й.

 

 

Към четири часа в петък следобед, по-рано от обещаното, Уилсън Мот изпраща с имейл резултатите от проучването на Самантината майка.

В мига, в който го разпечатва, Раян изпраща съобщението в кошчето на компютъра, а оттам го заличава напълно, за да не може никой да се добере до неговото съдържание. После сяда на шезлонг край басейна, за да прочете доклада на Мот.

Ребека Лорън Рич, петдесет и шест годишна, обитава апартамент в жилищен комплекс на Лас Вегас, известен с името „Оазис“. Работи като крупие в едно от изисканите казина в града. Използвал средства, чието естество е, най-меко казано, съмнително, Мот се е снабдил със снимката й от Службата за контрол над хазарта в щата Невада. Изглежда на не повече от четирийсет. Приликата й с дъщерята е невероятна.

Притежава бял форд експлорър. Шофьорското й досие е неопетнено.

Никога не е била страна по наказателно или гражданско дело в Невада. Финансовото й състояние се характеризира с разумно разпределени кредити.

Според думите на една съседка, Ейми Крокър, Ребека почти не общува с останалите обитатели на „Оазис“, придържа се към максимата „всяка коза за свой крак“, никога не казва, че има дъщеря — ни жива, ни мъртва — и поддържа романтична връзка с мъж на име Спенсър Баргест.

Мот съобщава, че срещу него са повдигани две обвинения за убийство в Тексас, като и двата пъти е оневиняван. В качеството си на изтъкнат борец за правото на евтаназия, той е присъствал на куп посредствени самоубийства. Съществуват основания да се мисли, че някои от онези, на които е помогнал да се преселят в отвъдното, не са били нито смъртоносно, нито дори хронично болни, а подписите под заявленията да се сложи край на страданията им са фалшифицирани.

Раян няма представа как протича едно опосредствано самоубийство. Може би Баргест снабдява бъдещия покойник с голямо количество приспивателно, което представлява безболезнено действаща отрова, но все пак отрова.

Докладът на Мот включва и снимка на Спенсър Баргест. Физиономията му е идеална за кабаретен аниматор: приятни, но като направени от гума черти, подкупваща, многозначителна усмивка и гъста бяла коса, щръкнала по пънкарски, което изглежда забавно върху главата на петдесет и кусур годишен мъж.

Тъй като е възможно сам да е смъртно болен, на Раян му става неприятно от факта, че между него и човека, който е готов да го дари с вечен покой — независимо дали иска, или не, — стоят само две свързани по един или друг начин със самия него същества.

Това обаче въобще не му дава основание да смята, че майката — а може би и Саманта — има някакво отношение към сполетялото го напоследък.

Животът постоянно ни изненадва със съвпадения във времето, необикновени взаимозависимости, които ни се струват пълни със скрит смисъл. Но съвпадението си е просто съвпадение.

Баргест може да е гадно копеле, но във връзката му с Ребека няма нищо зловещо, нищо, което да има отношение към самия Раян.

При сегашното си състояние трябва много да внимава за всичко, което предизвиква параноя. Вече постъпи по един недостоен начин като постави на Мот задачата да издири майката на Саманта.

Ребека се оказа най-обикновен човек, който води най-обикновен начин на живот. Подозренията на Раян са изсмукани от пръстите.

Като си помисли сега, и в присъствието на Спенсър Баргест около Ребека няма нищо изненадващо. Това дори не е някакво съвпадение, да не говорим за подозрително.

Преди шест години е взела трудното решение да прекъсне командното хранене на своята дъщеря, понесла тежка мозъчна травма. Вероятно смазващата тежест от чувството за вина се е стоварила върху нейните плещи — особено като се има предвид категоричното несъгласие на Саманта.

За да уталожи донякъде това изгарящо чувство, Ребека сигурно е потърсила морално оправдание между страниците на посветени на евтаназията книги. Може дори да се е присъединила към някоя група на активисти и там да се е запознала със Спенсър Баргест.

А след като Саманта е преустановила всякаква връзка с майка си през тези шест години, тя може дори да не знае за съществуването на Спенсър Баргест и отношенията му с Ребека.

Засрамен, че е допуснал в главата си подозрения спрямо Саманта, Раян се надига от шезлонга край басейна и се връща в кабинета си.

Сяда зад бюрото и включва резачката за документи. Слуша известно време шума от мотора и лакомите ножове.

Най-накрая изключва машината. Прибира доклада на Мот в сейф, скрит зад подвижната задна стена на вграден край бюрото шкаф.

Страхът е забил остри зъби в него с такава мощ, че не му остават сили да се откопчи.