Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (47)

Четирийсет и седма глава

Оставили зад себе си звезди и луна, те се спускат през гъсти облаци — бял въртоп зад илюминаторите, — за да съзрат след малко Денвър, блеснал в прозрачния нощен въздух.

По време на полета Раян е позвънил на Измена, за да каже само, че покойната й сестра му е сторила добро, което няма да забрави никога, и понеже така и така е в Денвър, би искал да намине, за да научи нещо повече за своята благодетелка. Получил въодушевеното съгласие на Измена, той поръчва кола под наем — кадилак ескалада — да ги чака на летището.

Януарската вечер е така мразовита, че ледените му ръце изглеждат топли в сравнение с нея. Дъхът излиза във форма на петльови опашки от устата, увисва за миг на студа, преди да се стопи и изчезне.

Стомахът му се е успокоил, но не и нервите и след като прибират малките пътни чанти в багажника, той моли Кети да кара. Седнал до нея, прочита отново адреса на Измена от бележника, в който го е надраскал, а Кети го въвежда в навигационната система.

Тя кара уверено, оправя се с големия СУ В, все едно е минала с него стотина хиляди километра. Раян си казва, че тя е добра не само с оръжие и коли, но също и с който да било механизъм или инструмент, просто защото предпочита предметите пред хората.

Самото каране извиква на устата й едва забележима несъзнателна усмивка. Макар обикновено да внимава много за изражението си, в дадения момент лицето й не представлява маска, а е с отпуснати черти — такова, каквото Раян не е виждал до този момент.

— Трябва ли да знам нещо за жената, при която отиваме? — пита тя.

Той разказва за Изми Клем и нейното внимание по време на биопсията, а сетне за наученото днес, за обстоятелството, че тя е умряла двайсет и един месеца преди описаните от него събития.

Каквато и реакция да е очаквал от страна на Кети, не следва никаква. Леката усмивка си остава върху устните, а погледът й не се отделя от платното, сякаш казаното от него не е по-стряскащо от информацията за предстоящ снеговалеж.

— Двайсет и един месеца. Какво ви говори това? — пита тя.

— Измена и Изми са еднояйчни близначки.

— Тоест — какво? Мислите, че в лабораторията е била Измена?

— Може би. Най-вероятно.

— Но е използвала името на Изми. За какъв дявол?

— Това е нещото, което искам да изясня.

— Не се и съмнявам.

Очаква от нея да продължи, но жената кара в мълчание, като при всяка произнесена от навигационната система инструкция отронва по едно „да, мадам“.

Професията е приучила Кети да изслушва внимателно онова, което клиентът иска да й каже във връзка със своя проблем, без да проявява любопитство по отношение на онази част от него, за която той не казва нищо. Но способността й да симулира пълна липса на интерес в дадения случай изглежда направо свръхестествена.

Когато системата оповестява последен завой вляво след триста метра, Раян разпознава парка с трепетликите и черквицата в неговия край.

— Спрете — обажда се той. — Знам това място. Щом къщата е зад ъгъла, можем да стигнем дотам и пеша.

Палтата им не са предвидени за външната температура, но въздухът остава неподвижен — няма пронизващ вятър. С ръце в джобовете двамата влизат в парка.

Трепетликите са се отърсили от листата си за през зимата. Гладките голи клони чертаят неясни геометрични фигури на фона на вечерното небе.

Пресен сняг, още ненагазен от детски ботушки, повива тревата, а павираните алейки се вият като черни поточета из околната белота.

— Бил съм вече тук — казва той на Кети. — Преди шестнайсет месеца.

Тя крачи редом и чака.

— Тогава имах изключително ярко дежа ву. Въздухът бе също така неподвижен, както е сега, само дето трепетликите шепнеха нещо, както правят винаги, стига да имат листа. Тогава си помислих, че страшно много обичам този звук, а в същото време си давах сметка за това, че никога по-рано не съм го чувал.

Една лампа хвърля светъл кръг върху монтирана под нея пейка. Ръбът й е настръхнал от скреж, а паважът точно под нея е блеснал заледен.

— Отпуснат върху тази пейка, аз бях убеден, че съм сядал тук много пъти в миналото, по всяко време на годината и при всякакви климатични условия. Обзет бях от… неописуемо дълбока носталгия по това място. От любов към него. Странна работа, не мислите ли?

Отговорът е отново изненадващ:

— Не мисля.

Раян я поглежда. Тя усеща това, но не отвръща на погледа му.

— И сега ли изпитвате същото? — пита тя, отправила поглед към трепетликите.

Раян потръпва и отвръща:

— Този път си е най-обикновено място.

Приближават черквата „Света Джема“, където оформена като камбана бронзова лампа осветява дъбовите двери.

— Знаех как ще изглежда черквата отвътре, преди да вляза. А когато влязох… усетих, че съм се завърнал в любимо място.

— Да влезем ли?

Макар да му е ясно, че няма как да го проследят и открият толкова бързо в Колорадо, Раян е обзет от предчувствие, че ако влезе сега в тази черква, там неминуемо го очаква жената с лилиите и ножа, само че този път без лилии.

— Не — отвръща той. — Сега няма да има нищо особено просто място, каквото са паркът и всички останали.

Меките части на ушите му премръзват, очите се навлажняват, а леденият въздух започва леко да намирисва на амоняк, което дразни ноздрите му.

От другата страна на черквата е разположено голямо гробище. То не е оградено, а централната алея е обточена с електрически фенери.

— Не го забелязах миналия път — казва Раян. — Не успях да стигна чак до това място. Излязох от черквата… така уплашен, че май нямах никакво друго желание, освен веднага да се прибера в хотела. Мислех, че съм отровен.

Казаното сега сякаш прави на Кети Сиена по-силно впечатление от всичко останало. Докато прекосяват гробището, тя мълчи известно време, а сетне повтаря.

— Отровен ли?

— Отровен или наблъскан с халюциногени. Тя е дълга история.

— Дълга или не, струва ми се, че отрова или халюциноген са предположения, по-смели от всяко друго.

— Какво друго?

Тя свива рамене.

— От всяко друго, което не сте пожелали да вземете предвид.

Неизвестно защо казаното смущава Раян, а самото гробище го кара да се чувства по същия начин.

— Обзалагам се, че е погребана тук — казва той.

— Изми Клем ли?

— Да.

— Искате ли да я потърсим?

Раян поглежда накриво заснежените надгробни плочи и казва:

— Не, не точно сега.

По протежение на първата успоредна улица всички къщи се издигат само откъм едната страна, обърнати с лице към гробището.

Шестата по ред, викторианска постройка с претрупани корнизи и отлети в калъп прозоречни рамки, принадлежи на Измена. Верандата е гостоприемно осветена.

Дантелени пердета на разделените по средата прозорци, както и бронзово чукче на входа, оформено като увенчан херувим, хванал в две ръце диадема, подсказват какъв интериор следва да се очаква.

Стройна, красива жена на около шейсет и пет години отваря парадната врата. Тя е белокоса, със светлокафява кожа и огромни, ясни, кафяви очи. Строги черни обувки с квадратни токове, синя тафтена рокля, изрязана по шията, с тясна бяла якичка и бели маншети на тесните ръкави показват, че току-що се е върнала от вечерня.

— Добър вечер, госпожо. Аз съм Раян Пери, а това е моята сътрудничка, Кети Сиена. Имаме насрочена среща с Измена Мун.

— Това съм аз — отвръща жената. — Много ми е приятно да се запознаем. Влизайте, влизайте, облеклото ви е сякаш специално предназначено да ви осигури някоя пневмония в това време.

Измена и Изми не са еднояйчни близначки, нито са близначки въобще.