Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (50)

Петдесета глава

В лиърджета Раян се настанява първоначално далеч от Кети Сиена. Тъй като се събужда с натежала глава и му трябва време да прогони болката от нея, както и да нормализира стомаха си с помощта на неутрални храни, да се приведе в що–годе приемлив вид, закъсняват доста с излитането от Денвър. Засилването по пистата, рязкото издигане и острият завой над Скалистите планини са все добра предпоставка да подгонят закуската му по обратния на приемането й път. Поради тази причина Раян решава да се уедини.

Когато достигат височината на полета, той отива при Кети. Обзавеждането на средната част от самолета наподобява това в конферентна зала, така че Раян се настанява срещу младата жена. Тя дочита пасажа и вдига поглед от списанието си.

— Владеете се до съвършенство — отбелязва Раян.

— Какво имате предвид? Това, че ви забавих десет секунди, докато си довърша четенето ли?

— Не. Самоконтролът ви личи във всичко. Особено силно впечатление прави симулираната от вас пълна липса на любопитство.

— Господин Пери, всеки Божи ден животът ни сервира неща, които не сме в състояние да проумеем. Ако тръгна да изяснявам всяко едно от тях, всяко, по чиито следи ме запрати собственото ми любопитство, няма да остане време за онази част от живота, която разбирам.

Появява се стюардесата с въпрос дали искат нещо за ядене или пиене. Раян спазва максимата „клин клин избива“ и си поръчва водка с доматен сок, сол и черен пипер, докато Кети се задоволява с кафе без захар.

— Както и да е — продължава тя, след като стюардесата излиза, — важните неща така или иначе стават обясними с времето, стига човек да има търпение.

— А кои са важните за вас неща, Кети?

Тя държи списанието в ръка, пъхнала показалец в него, за да отбележи страницата, която чете, сякаш ще я продължи всеки миг. Сега го оставя.

— Не искам да ви обиждам, но никое от важните за мен неща не е от такова естество, че да го обсъждам с непознат по време на полет, просто за да убием времето.

— Ние непознати ли сме?

— Не напълно. — Това е най-многото, до което е съгласна да отстъпи.

Раян я наблюдава с неприкрит интерес: лъскава черна коса, високо чело, раздалечени очи, привлекателна лека извивка на носа, чувствени устни, горда брадичка, силна, но все пак женствена челюст и отново погледът на тези гранитно сиви очи, които те карат да се почувстваш като тънко разточена тестена кора върху гладка плоча. Макар привлекателна, тя е лишена от физическото съвършенство на Саманта, но нещо в излъчването й все пак го убеждава, че дълбоко в своята същност прилича на нея в достатъчно голяма степен, за да бъде нещо като близначка на Сам, а това го кара да се чувства уютно в нейната компания.

— Преди година ми правиха трансплантация на сърцето — съобщава Раян.

Тя чака.

— Сега се радвам за това, че съм жив. Благодарен съм… Но…

Той се поколебава и мълчанието му продължава така дълго, че стюардесата се появява с поръчаното, преди да е проговорил.

Хванал веднъж чашата с коктейла, вече не го иска. Оставя я в специално направено за целта място върху облегалката за лакътя.

Кети отпива от кафето, а Раян промълвява:

— Сърцето, което ми присадиха, бе взето от млада жена, загинала от тежка мозъчна травма в резултат от автомобилна катастрофа.

Кети знае, че Изми — или някой, който се представя за нея — го е посетила преди трансплантацията, знае също така, че е сънувал нещо — може би дори много пъти, — свързано с тази жена. Раян усеща, че в момента тя свързва чутото с неща, които знае от по-рано, и такива, които е разгадала с помощта на интуицията си, но продължава да не пита за каквото и да било.

— Казвала се Лили — съобщава Раян. — Сега излиза, че има сестра, еднояйчна близначка.

— Бяхте сигурен, че Изми също е такава.

— Мислех, че еднояйчните близначки са нещо като обединяващо звено в моя случай. Исках да проумея смисъла на това звено. Но, изглежда, темата за близначките остава встрани от същественото.

Начинът му на изразяване явно я озадачава, но тя не казва нищо.

— Но, както и да е — казва Раян. — Мисля, че сестрата на Лили е карала колата при онази катастрофа.

— Това може много лесно да се провери. Но защо му придавате толкова голямо значение?

— Мисля, че я гризе съвестта, че е преизпълнена с чувство за вина и не може да преодолее всичко това. Поради което се залавя за нещо, което психиатрите назовават „проекция“.

— Опитва се да прехвърли вината върху вас.

— Точно така. Тъй като аз живея със сърцето на Лили, нейната сестра ме вини за тази нелепа смърт.

— Това опасно ли е?

— Да.

— Тогава случаят не е от компетенциите на една частна охранителна фирма — обърнете се към съответните органи.

— Не ми се ще да го правя.

Сега сивите очи наподобяват снежния облак, над който летят, и той не е в състояние да проникне зад техния гранитен блясък, както не може да види земята отдолу.

Възползвал се от това мълчание, Раян добавя:

— Сигурно се питате защо не ми се ще, но същото се питам и самият аз. — Хвърля поглед през илюминатора до себе си. След още известно време казва: — Мисля, че е заради съчувствието, което изпитвам към нея, към страданието й.

Машината се плъзга под свирепия лик на слънцето, а Раян добавя:

— Когато преживявах всичко това, не осъзнавах емоционалното напрежение, което… е свързано с необходимостта да живееш с нечие сърце. То представлява великолепен дар… но е и страховит товар едновременно с това…

През цялото време, докато гледа през илюминатора, тя го наблюдава внимателно. Когато я поглежда, тя проговаря:

— Защо трябва да е товар?

— Просто защото е така. То е като да… живееш с мисълта, че си длъжен да го правиш не само за себе си, но и за онзи, който ти е дал това сърце.

Кети мълчи толкова дълго време, вперила поглед в чашата си, че Раян очаква да я допие и да вземе отново списанието.

— Когато се запознахме във Вегас — казва той — преди шестнайсет месеца, спомняте ли си какво ми казахте: че съм обсебен от представата за собствената си смърт, че живея с усещането за размахана над главата ми брадва, но нямам представа кой я държи?

— Помня.

— А помните ли как направихте опит да ми помогнете, като изброихте причините, поради които човек най-често се решава на убийство?

— Разбира се.

— Похот, завист, гняв, алчност и мъст. Според тълковния речник алчността представлява неутолима жажда за забогатяване.

Тя допива кафето, оставя чашата, но не посяга отново към списанието.

Раян продължава:

— Мислите ли, че алчността би могла да се прояви във форма, различна от тази на неутолима жажда за повече пари?

— Синоним на „алчен“ е в определени случаи „завистлив“. Човек е в състояние да завижда другиму заради всякакво притежание — не само на пари и богатства.

Стюардесата се появява и пита дали Кети иска още кафе и да не би нещо в коктейла на Раян да не му е харесало. Прибира двете чаши.

След като тя излиза, Кети Сиена нарушава настъпилото мълчание с думите:

— Господин Пери, налага се да ви задам един ужасен въпрос — право в очите: иска ли ви се да умрете?

— Защо би ми се искало подобно нещо?

— А иска ли ви се?

— Не. Не, по дяволите. Та аз съм едва на трийсет и четири.

— Значи не искате да умрете? — настоява жената.

— Самата мисъл ме кара да се вдървя от страх.

— В такъв случай следва да предприемете определени стъпки и вие знаете какви са те. Само че освен сезирането на властите, мисля, че трябва да извършите и един… героичен акт.

— Какво имате предвид?

Тя не отговаря, а извръща глава към илюминатора, за да отправи втренчен поглед надолу, към полето от зимни облаци, безплодни бразди, под които земята жъне подобните на налети зърна снежинки.

Кожата на младата жена изглежда прозрачна в светлината на тази височина, а когато притиска стъклото с пръсти, у Раян се поражда необикновеното усещане, че е напълно в състояние да проникне през тази преграда, все едно че не е по-плътна от марля, не е по-твърда от водната повърхност на езеро.

Той не повтаря въпроса, защото усеща, че тази й самовглъбеност е по-различна от досегашните, по дълбока и необходима.

След известно време тя се завръща и казва:

— Може и да не ви остане време за този акт на героизъм. За да имате полза от него, е нужно последващите ви действия да носят удовлетворение.

Прямотата на погледа, тонът на гласа й, дълбоката убеденост в казаното правят очевиден факта, че тя е напълно сигурна в яснотата на своите думи, в тяхната абсолютна еднозначност.

Силно объркан, Раян не моли за разяснения, защото не е забравил казаното от нея преди малко — осмислянето настъпва с времето — и очаква всеки негов въпрос да получи същия отговор.

— Онова, което трябва да направите — продължава жената, — е да приемете ролята на жертва. — Изглежда забелязва обърканото му изражение, защото пояснява: — Да страдате заради намеренията на другите, господин Пери. Ако намерите куража и силите, превърнете се в изкупителна жертва до края на дните си.

Ако сега го накарат да приложи на практика казаното от нея, Раян не би могъл да се справи кой знае колко успешно. Но някъде в глъбините на неговото съзнание, в най-съкровен кът от сърцето се затаява представа за това, че у него е посято зрънце истина и то ще покълне, за да избуи след време и да му се разкрие.

Без да отрони дума повече, Раян се оттегля в креслото, в което е седял по-рано, и двамата остават така, разделени.

Прекосяват Аризона и навлизат в небето на Калифорния, а Раян си казва, че няма защо да се прибира у дома, където най-вероятно го чака сестрата на Лили. Може да отлети, където пожелае: за Рим, Токио, Париж. Би могъл да прекара остатъка от живота си в бягство при най-луксозни условия, без това да се отрази на огромното му богатство.

Но той се спуска със самолета над Южна Калифорния, където денят е мрачен, а морето бушува в далечината.

На летището, преди да се качи в лимузината, която е поръчал, за да я откара й до Лос Анджелис, Кети Сиена приближава до него и казва:

— Спомняте си какво ви казах относно корените на насилието? Спомняте ли си оня, който е винаги в основата на останалите и винаги изиграва определящата роля?

— Ненавистта към истината — отвръща Раян. — И склонността към безпорядъка, който настъпва като резултат от нея.

За негова изненада, Кети оставя малката си чанта на земята и го прегръща. Не както жена прегръща мъж, а с настървение, което говори за нещо много по-голямо от обикновени чувства. Прошепва нещо в ухото му и се насочва енергично към очакващата я кола.

В собствената си лимузина, поел вече от летището, Раян отново мисли за възможността да избяга. Може да отиде до Сан Франциско. Там ще наеме друга кола, която ще кара сам. Най-напред Портланд, а сетне Солт Лейк, Албакърки и Амарило. Ще прекарва по една–две нощи на всяко следващо място.

Мобилният звъни.

Поглежда дисплея — баща му.

Раян се обажда и старецът казва:

— Какви ги вършиш, момче?

— Защо?

— Доколко си я загазил? Искам да знам. До шия, или повече? И аз ли затъвам с тебе, мама му стара?

— Татко, успокой се. Какво е станало?

— Вайълет — това е станало. Става тук и сега, в този момент, и искам да дойдеш начаса.

За миг Раян не схваща казаното, но бързо се окопитва.

— Вайълет? — повтаря той.

— Какво общо имаш с тази психясала кучка, момче? Да не си се побъркал и ти самият? Веднага да я разкараш оттук. Моментално!

Лили и Вайълет, сестри в живота, сестри завинаги.