Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (48)

Четирийсет и осма глава

Дневната е обзаведена в подчертан викториански стил: тъмнокафяви завеси от кадифе, надиплени и с пискюли, тапети на цветя, дантелени пердета под завесите, чугунена камина, снабдена с тринога за чайник, както и с рамка от златисто-черен мрамор, шкаф със скъпи чаши, два щедро тапицирани дивана, цветни кашпи с папрат, поставени върху пиедестали скулптури, разположена край стената маса, застлана от тъмнокафява покривка с плетено на една кука мильо̀ отгоре, и навсякъде фантастични, внимателно подредени бюстове и птици от порцелан, фотографии в претенциозни рамки и всякакви други небивалици.

Измена Мун приготвя кафе, което сервира във викториански сребърен кафеник, придружено с изобилие от екзотични сладки, които сама определя като бисквити.

Докато Раян очаква посещението им да не трае повече от четвърт час, в рамките на който да изясни вълнуващия го въпрос, свързан с деня, в който доктор Гупта му направи биопсия, Измена разглежда случая като светско събитие, при което нейната любима тема — сестрата Изми — играе ролята на повод за запознанство и централен обединителен фактор. Тя е толкова приятна и мила жена, че Раян не би искал да я разочарова.

Освен това неговата теория за двойките близначки се е спукала като нанизан на черковен шпил балон с горещ въздух. Нужно му е разумно обяснение на факта, че отдавна починала жена може да е разговаряла с него в оня съдбоносен ден. За момент се обнадеждава, когато научава за съществуването на трета сестра — Измана, — която би могла да се окаже търсената близначка, но тя е най-възрастна от трите и също така отдавна е напуснала този свят.

— Разбирам, че сходството в малките имена ви е заблудило да мислите, че сме близначки, но всъщност те представляват различни форми на Ами — често срещано през владичеството на кралица Виктория име: Амиа, Амис, Есме и прочее.

Свързаното с викторианската епоха въодушевление в семейството води началото си от техния дядо, доктор Уилард Мун, който е първият чернокож зъболекар западно от Мисисипи, със съставена предимно от бяла клиентела. Изми проявява по-малко ентусиазъм на тази тема, отколкото Измена, но също като всички останали членове на това семейство чете много, като предпочитаните от нея автори са предимно от деветнайсети век и най-вече — от епохата на прочутата кралица.

Измена посочва обзаведена с две кресла и лампа прилежаща към дневната ниша, чиито стени са цели в лавици с книги, и казва:

— Най-щастлива се чувстваше в някое от онези кресла и с книга в ръка.

Докато Измена разказва, Раян отива да хвърли един поглед върху събраните заглавия, за да открие пълни издания на Дикенс и Уилки Колинс.

Започва да разглежда книгите и се натъква на неголям мраморен бюст върху подставка.

Измена обяснява:

— Това й бе любимецът. Разбира се, би трябвало да го закрепи над вратата към дневната, също както е в онова стихотворение, но аз не можех да живея постоянно с мисълта, че над главата ми виси подобен тежък предмет.

— Като в кое стихотворение? — пита Кети.

— Гарванът — отвръща Измена. — По бе неин любим автор, макар да го харесваше предимно като поет.

Докато още говори, Раян съзира събраните съчинения на Едгар Алън По.

Измена рецитира по памет:

— … и във мойта стая пуста, тъкмо над вратата тук върху бюста на Попада, кръг изви и кацна тук гарванът — и никой друг!^[1]

Метриката на тези стихове, ритъмът и алитерацията карат Раян да затаи за миг дъх, не защото ги чува за първи път — това не е така — и не само защото са гениални, но най-вече заради това, че невъзможният да бъде объркан с друг стил на По, неговият глас, се вписват по някакъв неуловим начин в необикновените събития от последните шестнайсет месеца.

Той измъква едно от томчетата с поезия на По, при което странното усещане го завладява изцяло, а Кети рецитира на свой ред:

— В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни, безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук…

— … скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука — но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук — продължава Измена с очевидна наслада.

— Не съм сигурна дали си спомням правилно — обажда се Кети, — но може би… Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихия звук. — Някой гост — и никой друг!

— Но надали става дума единствено за гост, нали така? — пита Измена. — Не и в произведение на господин По.

Почукването.

Изми е знаела за него.

След биопсията, докато още дреме в предоперационната тя казва на Раян: Чуваш го, нали, момче. Даа, чуваш го.

Не му е ясно откъде тя би могла да знае за онова почукване, но, разбира се, това е много по-незначителна загадка в сравнение с обстоятелството, че му е говорила близо две години след смъртта си.

Не трябва да слушаш, момче.

Сега Раян отгръща томчето на произволна страница и съзира заглавие: „Град в морето“.

— Изми знаеше всички стихове на господин По наизуст, с изключение на „Ал Арааф“ — това така й не можа да хареса.

Раян чете началните стихове от „Град в морето“ и мигом се изпълва с усещането, че трябва да ги произнесе на глас:

Само лъч на червено от кърви море

над дворците ту пламва, ту мре

и разискрен лети, без да спре,

над храм, над купол, над стени,

над вавилонски твърдини…

Навярно гласът му потреперва или издава вътрешното напрежение по някакъв друг начин, защото Измена пита:

— Да не ви е зле, господин Пери?

— Сънувал съм това — отвръща той. — Не един път.

Той преглежда още няколко стиха, усетил върху себе си погледите на двете жени. Очакват обяснение. Но вместо да им го даде, Раян отбелязва:

— Виждам, че разполагате с няколко екземпляра от събраната поезия на По, госпожо Мун.

— Изми непрекъснато ги купуваше: щом види някъде издание, което не притежава, особено когато е с нови илюстрации.

— Мога ли да купя от вас едно от тях… като спомен за Изми.

— Ще приема десет цента, за което си изберете — отвръща жената. — Само че още не сте ми казали каква именно добрина ви е сторила моята сестра, та е оставила у вас толкова дълбоко впечатление.

Взел книгата, Раян се връща и сяда върху дивана до Кети, за да разкаже една история, която е успял да скалъпи с помощта на неголяма част от истината. Премества датата на оперативната намеса преди смъртта на Изми, но не споменава нищо за сърдечна трансплантация, а си предписва няколко байпаса. Разказва колко го било страх, че ще умре, за професионалното и така мило отношение на Изми към него в продължение на предходната нощ, на няколкото часа след операцията и как е поддържала контакт с него след това, за да укрепи духа му в един период от живота, през който би затънал неминуемо в дълбока депресия.

Сигурно е разказал сполучливо тази история, защото Измена остава разчувствана до сълзи.

— Такава си бе тя, точно такава, имате право — вечно се раздаваше.

Кети Сиена го наблюдава със сух поглед.

Измена обува високи до глезена боти, облича палто и тръгва с Раян и Кети към гробището. Завежда ги до плочата на Изми и насочва лъча на фенерчето си към нея.

Раян си мисли за това, колко по-различни щяха да са нещата, ако бе открил това гробище и тази плоча при своето първо идване в Денвър, преди трансплантацията.