Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Your Heart Belongs To Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Сърцето ти принадлежи на мен

Преводач: Павел Гавусанов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Печатница: „Инвестпрес“

Редактор: Божана Славева

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-720-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6232

История

  1. — Добавяне

Трийсет и седма глава

След като в това жилище някой влиза и си тръгва, когато и както му скимне, ясно е, че Раян не може да се чувства в безопасност тук, камо ли да легне да спи.

Обмисля възможностите да пренощува в някоя от стаите за гости, или пък на съвсем необичайно място — например в пералното помещение. Но ако той не е в безопасност тук, в този укрепен бастион, то никъде из къщата не е останало сигурно място.

Минава му през ума да се пресели в някой хотел, но възмущението от това нагло нашествие в най-съкровените му предели бързо прераства в справедлив гняв. Той не е преживял цяла сърдечна трансплантация, за да бяга сега като подплашен заек от някакъв мъчител, чиито просташки шеги са брилянтни като изпълнение, но крайно тъпи като замисъл — от рода на ония първосигнални филми на ужасите, които карат недорасли тийнейджърки да пищят от страх и наслада.

Като няма пистолет, ще си вземе един нож от помощното помещение.

Вграденият хладилник приютява не само безалкохолни напитки и вода, но също някои неща, от които си похапва от време на време: плодове, няколко вида сирене.

В едно от чекмеджетата има прибори за хранене, включително ножове. Ножове за белене на плодове, стандартни кухненски ножове с двайсетсантиметрови остриета, както и един назъбен и с много остър връх.

Харесва си кухненски нож и се връща с него в спалнята.

Пъхва го под възглавницата до своята, останала неизползвана от Саманта вече доста време.

Облегнат върху собствената камара възглавници, той включва телевизора, но без звук. Гледа някакъв комедиен сериал, който е еднакво скучен с и без звук.

Разсъдъкът му неспирно анализира едно и също тревожно построение: щом като някой заговорничи в негов ущърб, тормози го и може би възнамерява да му посегне сега, то подозренията от преди трансплантацията, голяма част от които е отхвърлил като плод на въображението, почти сигурно са също основателни.

Съставна част на тези подозрения е вероятността неговата кардиомиопатия да е резултат от отравяне. Но ако е бил отровен тогава, следва да очаква да бъде отровен отново, да бъде унищожено и новото му сърце.

Ако това е така, може вече работата да е свършена. Повярвал на новата си прислуга, той яде и пие, каквото му дадат.

Пита се колко ли време след отравяне се появяват симптомите на настъпилата разруха.

Хората може и да са невинни, разбира се. Щом някакъв непознат е в състояние да влиза и излиза, когато и както му хрумне, то съставките на приготвяната за него храна могат да бъдат отравяни, без участието на семейство Амори или на някой от техните помощници.

Не е зле да обмисли още един кръг предположения. Ако въпросните заговор и отравяне преди трансплантацията са въображаеми, то сегашните инциденти могат да се окажат също такива.

И наистина, той не разполага с нищо — нито със запис на качулатото видение, нито с бонбони в сърцевидна форма — което да подкрепя реалността на последните издевателства.

Преди трансплантацията взема три предписани от доктор Гупта лекарства. След нея — двайсет и осем. Ако някое от тях или комбинация от няколко е в състояние да предизвика като страничен ефект халюцинации или фалшиви възприятия, значи сега е застрашен много по-сериозно, отколкото преди операцията.

Но той знае, че не е жертва на халюцинации. Просто не е.

Кипнал от яд, вместо смазан от страх, решен да стане ловец, а не плячка, Раян не може да заспи, а разсъдъкът му забързва или забавя своя ход, лута се из мрачния лабиринт в търсене на някоя, макар съвсем незначителна нишка, която, ако я подхване както трябва, ще размотае кълбото на загадките, за да го изведе до истината.

Объркването преминава в безсилна злоба, приисква му се да завие, за да изпусне натрупаното напрежение. Вместо това взема книгата на Саманта, за да се разсее.

Днес бе минал двайсет и седем от шейсет и шестте глави по време на своя трети прочит. А сега, само след един–единствен абзац, прозата на Сам го омагьосва.

Един път, когато говори за своята книга, тя споменава подтекста. Той знае какво има предвид — същинския, основен смисъл на повествованието, който авторът никога не формулира направо. Не всички литературни произведения имат подтекст — повечето май нямат.

Саманта каза тогава, че не е нужно читателят да осъзнава скрития смисъл на прочетеното, за да се наслади напълно на книгата, защото ако тя е добре написана, той попива подтекста на подсъзнателно равнище, а това е по-добрият вариант. Всъщност емоционалният ефект от подтекста често пъти е по-ярко изразен, когато читателят не е в състояние да го възпроизведе с думи, когато остави в подсъзнанието му дълбока следа, без сам да си дава сметка за това, как е оставена тя.

Подтекстът може да се наслагва на пластове, каза тя тогава, основният смисъл може да се наслоява, също като при многолистните тестени сладкиши на Изтока, преди да бъдат залети с тежък сироп.

Раян смята, че разбира главния подтекст в този роман. Но се досеща за съществуването на още пластове, чието значение е само загатнато.

А те го привличат неудържимо, тъй като усеща, че крият откровение, което ще му помогне да се ориентира в техните отношения, да разбере защо остават разделени, след като толкова много се обичат. Защо тя отказва така категорично да се омъжи за него. И защо вероятно винаги ще продължи да отказва.

Това откровение му се изплъзва. Той се чувства като рибар, който мята въдица в мътна вода, но без стръв и дори без кукичка, в преследване на риба, която не огладнява никога.

Най-накрая оставя книгата и вперва поглед в онемелия телевизор, който така и не е изключил. Конници препускат през пустинни полета, през пурпурни туфи пелин, край нахапани от времето червени скали, под необятен небосклон, стрелят като побъркани, но без да чатне копито и без да се чуе пушечен изстрел, без едничък див вик на човек.

Ослушва се в смълчаната къща в очакване да долови звук от стъпки, шумолене на дрехи, прищракване на запънат пистолет, собственото си име, прошепнато от глас, който не ще познае, но ще усети със сърцето си.

Твърде дълго е живял със страха от смъртта, за да остане буден заради сегашния. В края на краищата му се приспива.

Надява се да сънува. Не е сънувал цяла година. Би се съгласил дори на кошмари, понеже така сънят ще получи собствена форма и ще се превърне в реалност.