Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Your Heart Belongs To Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Сърцето ти принадлежи на мен

Преводач: Павел Гавусанов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Печатница: „Инвестпрес“

Редактор: Божана Славева

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-720-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6232

История

  1. — Добавяне

Петдесет и първа глава

Преди близо девет години Раян е купил къщи за майка си и баща си, като поема пълната им издръжка. Поради принципното безразличие, което и двамата демонстрират по отношение на него самия, както и няколкото отделни случая, при които това отношение е подчертавано посредством изблици на жестокост и откровено безумие, той няма усещането, че им дължи каквото и да било. Но е доста известен — поне в деловите среди, — а медиите дават мило и драго да изядат жив някой като него, което неминуемо ще се случи, ако надушат, че родителите му живеят в недоимък. Освен това той изпитва известно удовлетворение от възможността да се отнася към тях по-добре, отколкото са се отнасяли те към него.

Джанис и Джими се развеждат, когато той е на деветнайсет години, затова купува на майка си къща с прекрасен изглед в Лагуна Бийч, а баща си настанява на половин пресечка от плажа в Корона дел Мар. Джанис умира за външен блясък и квадратни метри, но бащата предпочита уютно бунгало с „атмосфера и шик“.

Корона дел Мар, който е част от Нюпорт Бийч, не се слави с особен шик. Раян открива едно бунгало от двеста квадратни метра, с невероятен чар, като е напълно убеден, че Джими ще го насити с достатъчно атмосфера и шик.

Понеже не знае какво точно ще завари сега там, той кара шофьора на лимузината да паркира на известно разстояние от къщата и отива дотам пеша.

Стъпка след стъпка обмисля възможността да направи кръгом и да повика Уилсън Мот с неколцина въоръжени сътрудници.

Съединените щати са сред малкото места по света, където един много богат човек може да живее освободен от постоянния тормоз на личната охрана. За да води колкото е възможно по-близък до нормалния живот, Раян прибягва до охрана само в изключителни случаи.

В дадената ситуация благоразумието настоява за такава, но инстинктът му подсказва да продължи сам. Същият този инстинкт, и късно осъзнатата истина, че посредством собствените си действия е ограничил възможностите единствено до сегашното ненормално състояние, при което съдбата или ще го изправи пред собствената му кончина, или ще му предостави още един шанс. Единствено той може да спаси сам себе си.

Отваря бялата портичка в бялата дъсчена ограда и минава под арка от декоративни растения, които въпреки не така живописните си зимни одежди, гордо показват по някой яркочервен, като кръв цвят. Павирана алейка води към веранда, по чиито отвесни дървени решетки се вият петунии.

Имотът се поддържа от градинарска фирма. Ако зависеше от самия Джими, моравата щеше да е отдавна мъртва, а всичко наоколо би навявало мисли за първия ден след ядрена катастрофа.

Предната врата е открехната. Раян не звъни, а я блъсва навътре и прекрачва прага.

Той идва тук рядко, така че когато се сеща колко време е минало, това винаги го изненадва и потиска. Ерата на Водолея е настъпила според повечето световни капацитети, но тук часовниците са спрели през 1968 година. Сюрреалистични плакати, снимки на рок състави, тук Джанис Джоплин, там Джими Хендрикс, символи на мира и портрети на председателя Мао, бамбукови щори и пердета на размазани цветни петна и, разбира се, наргиле върху масичката за кафе.

Джими е седнал на дивана, а над него бди Вайълет, сестрата на Лили, с пистолет в ръка. На цевта е навит заглушител.

Като вижда Раян, баща му възкликва:

— Мама му стара, момче, къде се помайваш? Положението тук е напечено. Каквото и да си направил до момента, гледай да го оправиш на секундата, щото тая тук си е луда за връзване.

На шейсет и три години, Джими няма коса по темето, но му е останала растителност по-ниско, която е достатъчна да си върже конска опашка. Опасал е чело с лента, пуснал е коцкарски мустачки, накиприл се е с мъниста като любимите му рок звезди от шейсетте. Единственото нещо у него, което не е изкопирано от другиго, са очите му — същински прогорени дупки с утайка от мътна вода и пепел на дъното, останали от пожар, чиито пламъци на детинска пресметливост и вечна нужда се вплитат в други — на безмълвно безумие; незнаещи покой очи, които Раян има сили да срещне, само когато старецът му се е наредил до такава степен, че всякакъв страх, горчивина и обида са потопени за момента в море от химизирано блаженство.

— Бампинг — обажда се Вайълет.

Доловил движение, Раян се извръща и съзира някакъв мъж да влиза в дневната откъм коридорчето. Той е азиатец, на ръст колкото Раян, и също държи пистолет.

Жената кимва към Джими и казва на Бампинг:

— Заведи го в спалнята и да мирува там, докато свършим с това.

— Не искам да ходя там — инати се Джими. — Не ща да вървя с тоя никъде.

Вайълет допира заглушителя на пистолета до челото на Джими.

— Татко — намесва се Раян, — прави каквото ти казват.

— Да им го туря аз на тях — пожелава бащата, — свине фашистки.

— Тя ще ти пръсне главата, татко. Какво по-лошо от това би могъл да ти направи той?

Джими облизва устни и тънките мустачки над тях. Надига се неохотно от дивана. Пълна развалина — кожа и кости. Дъното на джинсите му виси, не му е останал грам тлъстина, а щръкналите от ръкавите на ризата лакти изглеждат на големина колкото дланите.

— Тая ме изтезава — оплаква се Джими на Раян. — Не ми дава да си свия трева. Кажи й да не бъде такава свиня.

— Сега не аз определям правилата, татко.

— А тая къща чия е? Нали е твоя?

— Татко, върви с Бампинг.

— С какво да вървя?

— С Бампинг. Това му е името. Хайде, отивай.

— Бе кой нормален човек се казва Бампинг?

— Не говори така, татко.

— Когато ти купиха компанията, да не ти взеха и топките заедно с нея?

— Взеха ги. А сега върви с него.

— Това е свинщина — цялата тая работа.

— Във всеки случай не е сън в лятна нощ, — отвръща Раян.

— Това пък какво означава?

— Нищо.

— Не може да е нищо, дръвник такъв.

Най-накрая Джими се съгласява да се оттегли с Бампинг в спалнята. Вратата се затваря зад тях.

— Свали си сакото — казва Вайълет, — ама много внимателно.

— Не нося оръжие.

— Много, ама много внимателно — повтаря тя.

Той смъква сакото и го пуска на дивана, където тя има възможност да го провери, ако иска. По нейна заповед съблича ризата и я оставя до сакото, след което се завърта около собствената си ос с разперени като криле на птица ръце.

Доволна, че не е въоръжен, тя му сочи едно кресло с думите:

— Сядай там.

Раян се подчинява.

— Смешна работа — отбелязва той.

— Много ли ти е забавно?

— Чак забавно не бих казал, но е интересно все пак, че както достойното войнство на Великото поколение, така и техните недостойни наследници харесват удобните кресла.

Раян не се обляга, а остава изправен в своето.

— Къде беше? — пита жената.

— В Денвър.

Тя поддържа дистанция — не застава близо до него, както бе сторила с Джими.

— Бягаше ли?

— Обмислях и такава възможност — признава Раян.

— Не вярвах, че ще дойдеш тук.

— Ако не бях дошъл, щеше да го убиеш.

— Щях.

— Допускам, че все още си склонна.

— Склонна съм — отвръща младата жена, — а теб ще убия с положителност.

— Може да не съм сам.

— Пристигна с лимузина, която е паркирана през една пресечка. В нея е само шофьорът. Седи си там, слуша отвратителна музика и разглежда мръсно списание.

Макар че още се страхува, Раян е обзет от някакво необяснимо спокойствие. Не иска да преживее нито ден повече, който да прилича на някой от последните шестнайсет месеца. Отърва се от сигурна смърт, но загуби Саманта, изгуби смисъла на съществуването си, раздели се със способността да изпитва обикновена радост от живота. Поддържаното през целия му живот убеждение, че бъдещето заслужава несгодите на днешния ден, е силно разклатено. Достигнал е до преломен момент. Или трябва да се насочи към по-добро бъдеще, или да се откаже от играта.

— Ако ще ме убиваш — казва той, — ще ми окажеш ли тази милост да обясниш защо?