Дийн Кунц
Сърцето ти принадлежи на мен (34)

Трийсет и четвърта глава

Раян натиска скрит в дрешника бутон. Задната стена се отдръпва встрани, за да разкрие четирийсет и пет сантиметровата квадратна врата на стоманения сейф.

Той бързо набира кода. Върху дисплея от течни кристали се изписва СВОБОДЕН ДОСТЪП и той отваря вратата, грабва деветмилиметровия пистолет, затваря и остава за миг замислен, стиснал оръжието с две ръце с насочено към тавана дуло.

Грапавата дръжка драска дланта му. Оръжието му изглежда прекалено леко за инструмент, който може да убива.

Той не иска да убива, когото и да било, но не е оцелял до този момент, за да умре сега толкова лесно.

Бос и по пижама, излиза бързо от дрешника, затваря вратата на спалнята и влиза в съседното помещение. Запалва лампата с движение на лакътя едновременно е прекрачването на прага.

Бюро от скъпо дърво в стил ар деко. Лавици за книги. Компютър за електронни игри. Минибар с вграден хладилник.

Вратата към първата веранда си е все така заключена. Никой не се е измъквал през нея.

Самата веранда се вижда през прозорците. Открехва щорите на първия, после на втория, почти готов да види пред себе си едно бледо закачулено лице с белезникав поглед и противна усмивка. Съществото, което го бе следвало по брега на черното езеро. Никакво привидение не го очаква на верандата, а прозорците са залостени отвътре.

Помещението разполага с миниатюрна тоалетна. И тя е пуста. Собственото му отражение в огледалото. Устните стегнати в права линия, подивял поглед. Толкова огромен е този пистолет.

Когато се връща в стаята, вижда резето на вратата към втората веранда също непокътнато — никой не е излизал и оттук.

Три прозореца — единият не се отваря изобщо. Останалите два — залостени. Засилена от порив на вятъра дъждовна пелена шибва стъклата и сърцето на Раян подскача.

Няма друго място за криене, освен под леглото. Макар пъхването под огромното ниско съоръжение с табли отстрани да е по възможностите единствено на страдащ от анорексия в последен стадий фотомодел, Раян коленичи отстрани и надзърта отдолу, където — поради съвършените професионални качества на домашната прислуга — не открива дори една прашинка.

Антрето. Вратата на апартамента. Резето — на място.

Банята. Просторно празно пространство. Мраморната настилка студенее под ходилата му. Нищо не помръдва, освен подплашените му отражения в огледалата. Врата към тоалетната кабина, втора — към килер за бельо. И там няма жива душа.

Огромният му личен гардероб не разполага с открити лавици — само чекмеджета за сгънато бельо. Окачените върху закачалки дрехи се намират зад високи врати.

Ако мине зад ризите и костюмите, дори възрастен човек може да се скрие в който и да било от десетината шкафа. Раян отваря една по една всички врати, но от натрапника няма и следа.

За да остави бижуто върху възглавниците, след като Раян се е заключил в апартамента, някой трябва да се намира в него и сега. Но явно няма никой, а при това всички изходи са заключени от вътрешната страна.

Връща се при леглото отпуснал ръката с пистолета покрай тялото си и застава там, вторачен в златното украшение.

Откъм тавана се чува нещо като тропот от десетки миши крачета. Вдига глава нагоре. Никакви мишки — дъждът. По плочите на покрива ромоли дъжд.

Ако някой е проникнал в апартамента откъм покрива, през врата или прозорец, върху килима би имало мокри следи. Раян щеше да ги усети с босите си стъпала.

Никой не е влизал. И все пак някой го е сторил. Пълно безумие.

Раян не смее да докосне украшението, сякаш е омагьосано и ако го пипне, проклятието ще премине върху него и ще се задейства. Но любопитството е по-силно от страха.

Положено върху възглавницата на една страна, златното сърце слабо проблясва. Когато го вдига за верижката, Раян вижда и другата му страна. Върху нея са гравирани две думи: БЪДИ МОЙ.

Медальонът не се отваря и той е благодарен за това. Ако се отваряше, сигурно щеше да съдържа нещо, което с положителност не би искал да види.

БЪДИ МОЙ.

Докато размишлява върху скрития смисъл на тези думи, спомнил си мъничките бонбонени сърчица, един тревожен образ се забива в съзнанието му: зиналата паст на сейфа в момента, когато, подгонен от страх, измъкна оттам пистолета.

Видяното тогава сега изкача със закъснение в съзнанието му. Стои заслушан в дъждовните миши крачета и усеща как съдбата забива зъби в костите му.

Ако споменът отразява точно истината, нормалният облик на изтеклата година е просто вратичка на капан с ръждясала пружина и точно сега тя се счупва и вратичката хлопва.

Решен да обори натрапчивия спомен, захвърлил златната висулка върху нощното шкафче, стиснал здраво пистолета, той се връща в дрешника, без да бърза, с тежката стъпка на осъден.

Плъзгащият се панел си е все така дръпнат встрани, сейфът се вижда. Когато затваря вратичката, след като изважда оръжието, заключалката се задейства автоматично. Върху дисплея е изписано ПЪЛНА СИГУРНОСТ.

При сегашните обстоятелства това му прилича на подигравка.

Въвежда кода и ПЪЛНА СИГУРНОСТ се заменя от СВОБОДЕН ДОСТЪП. След кратко колебание отваря стоманената вратичка.

В сейфа има четири хиляди долара в брой, два скъпи часовника, чифт диамантени копчета за ръкавели, които не е слагал никога през живота си. Всичко е на мястото си.

Също тук се съхранява кутийка с годежен пръстен за осемдесет и пет хиляди долара, вече премерен от Саманта, която обаче продължава да не го приема. Отваря кутийката и пръстенът засиява.

Снощи прибра тук и бонбонените сърчица. Вързаната с панделка целофанена торбичка е изчезнала заедно с цялото си съдържание.

Точно това е забелязал, но без да го оцени по достойнство, когато преди малко измъкна с разтреперана ръка пистолета от сейфа.

Онова, което тогава не успява да забележи, но сега вижда ясно, е, че кутията с патрони също липсва. Не е нужно да рови сред останалото съдържание на сейфа — това са незначителни дреболии, а кутията с патрони е пълна със смърт, голяма и тежка.

Отначало Раян не може да проумее защо непознатият натрапник, след като има достъп до сейфа, ще задигне куршумите, а не самото оръжие, в което остават десет патрона за самоотбрана.

Да. Ами, разбира се.

Изважда пълнителя. Десетте патрона от него са също изчезнали яко дим.

Свикнал да бъде винаги човек на действието, Раян се втурва да търси натрапника, щура се от стая в стая, отваря врати и чекмеджета, въоръжен с безполезния вече пистолет, но не намира по кого да стреля, а сега сам е застрелян право в сърцето на своето самочувствие, унизен от метафоричния куршум на подигравката.