Робърт Чарлз Уилсън
Ускорение (8)

4.10⁹ г. н.е.

При поредния пристъп на треската счупих още една лампа.

Този път Даян успя да прикрие това от камериерката. Тя бе дала рушвет на персонала, за да оставя чисти чаршафи пред стаята и да прибира прането всяка втора сутрин, вместо камериерката да ме завари някой път как бълнувам. От половин година в местната болница имаше все повече случаи на треска денге, холера и човешката разновидност на „говеждия синдром“. Нямах никакво желание да се събудя в инфекциозното отделение до наистина заразен пациент.

— Притеснявам се обаче какво може да се случи, докато ме няма.

— В състояние съм да се грижа за себе си.

— Не и когато треската е най-силна.

— Въпрос на късмет и пресмятане на времето. Ще ходиш ли някъде?

— Както обикновено. Тревожат ме внезапните усложнения. Или ако по някаква причина не успея да се върна в хотела.

— За какви внезапни усложнения говориш?

Тя сви рамене.

— Само се опитвам да предвидя всичко.

По тона й познах, че не си мисли за абстрактни опасности.

Не настоявах да ми каже всичко. Нямаше с какво да помогна, освен да правя каквото тя реши.

Навлизах във втората седмица от лечението и най-тежкият момент наближаваше. Марсианското лекарство се бе натрупало до критични количества в кръвта и тъканите ми. Дори след стихването на треската оставах объркан. И чисто телесните тегоби ме тормозеха. Болки в ставите. Жълтеница. Обриви, ако това е точната дума за усещането, че кожата се олющва слой по слой и оголва плътта, чувствителна като рана. Някои нощи успявах да поспя пет часа и се будех целият в сухи люспици. Даян ги почистваше от осеяното с кървави петънца легло, след като се преместех сковано в креслото.

Нямах доверие и на часовете, когато бях с най-ясно съзнание. Често се оказваше, че тази яснота е привидна, светът е твърде отчетлив, а думите и паметта ми са блокирали като скоростната кутия на зле регулиран двигател.

Лоши дни за мен. И може би още по-тягостни за Даян, която трябваше да ми бъде и санитарка, защото понякога губех контрол над пикочния си мехур и червата. Все пак тя правеше за мен каквото и аз бях направил за нея преди много години.

 

 

Повечето нощи спеше до мен, не знам как издържаше. Внимаваше дори да не ме пипне — случваше се и заради отъркването в памучния чаршаф да се просълзя от болка, но се успокоявах, че е наблизо.

А когато се мятах и бих я наранил със случаен замах на ръката, Даян се свиваше на малкото диванче до вратата на балкона.

Пестеше думите в разказите си за обиколките из Паданг. Досещах се с какво се занимава там — опипва почвата в предпазливи разговори с помощник-капитани и отговорници за товаро-разтоварните операции, сравнява цената им за превоз под Арката. Непрекъснато под заплаха. Още по-лошо от треската беше да виждам как Даян излиза всеки ден в този свикнал с насилието подмолен свят около азиатското пристанище. Разчиташе само на флакон със сълзотворен газ и на своята непреклонност.

Но дори нетърпимият риск не можеше да се сравни с опасността да ни заловят.

Те (тоест агентите, изпратени от правителството на Чайкин, и приятелчетата им в Джакарта) имаха много причини да ни издирват. Заради лекарството, то се знае. Още по-важни за тях бяха няколкото дигитални копия от марсианските архиви, които носехме. А с каква радост биха ни разпитвали за последните часове на Джейсън — записания монолог, догадките му за Хипотетичните и Ускорението, знанията, до които се бе добрал единствен той.

 

 

Заспах и се събудих. Даян не беше в стаята.

Събудих се отново в мрак. Още бях сам и съзнавах, че е минало твърде много време. Лош признак. Досега Даян все успяваше да се върне до свечеряване.

Пак се бях въргалял в леглото насън. Чаршафът лежеше смачкан на пода. Мръзнех, но заради болките не се престрашавах да протегна ръка и да го взема.

Небето навън беше прелестно в чистотата си. С малко стискане на зъби и извиване на главата наляво виждах няколко ярки звезди през остъклената врата на балкона. Развличах се с предположението, че по абсолютните времеви мащаби някои от тях сигурно са по-млади от мен.

Насилвах се да не мисля за Даян, да не се питам къде ли е тя и какво ли я е сполетяло.

Накрая се унесох, а звездните лъчи се впиваха и през клепачите ми като фосфоресциращи привидения в червеникава тъма.

 

 

Утро.

Или така ми се струваше. Дневна светлина озаряваше стаята. Някой, вероятно камериерката, почука два пъти на вратата, измърмори сърдито на минангкабау в коридора и се отдалечи.

Обземаше ме дълбоко безпокойство, макар че в този период от лечението то се превръщаше в замаяна свадливост. Какво я бе прихванало Даян, че се бавеше недопустимо, вместо да ми държи ръката и да попива потта от челото ми? Изобщо не исках да допусна в ума си мисълта, че е пострадала.

Но пластмасовото шише с вода до леглото беше празно от предишния ден, устните ми пресъхваха до напукване и не помнех кога за последен път изкуцуках до тоалетната. Ако не исках да изпадна в бъбречна недостатъчност, трябваше да напълня шишето.

Само че трудно се надигнах в леглото, без да пищя. Не по-лесно ми беше да спусна краката си към пода. Някой май бе сменил костите и хрущялите в тях с натрошено стъкло и ръждясали ножчета за бръснене.

Упорито се разсейвах с представата за нещо друго, но треската пречеше и на тези жалки опити. Чувах гласа на Джейсън — молеше ме да подам парцала, защото си е изцапал ръцете. И аз излязох от банята, стиснал кърпа вместо чаша с вода. Преполових метрите до леглото преди да се усетя. Тъпанар! Хайде отначало. Този път да не забравя празното шише. И да го напълня догоре.

Подавах му парцала в бараката зад Голямата къща, където оставяха градинарските инструменти.

Тогава беше на дванадесет години. Лятото тъкмо започваше две години преди Ускорението.

Отпивах вода и вкусвах времето. Пак ме връхлитаха спомени.

 

 

Не очаквах, че Джейсън ще предложи да поправим моторната косачка на градинаря. В Голямата къща градинар беше начумерен белгиец с фамилно име Де Майер, който неспирно пушеше цигари „Голуаз“ и само мърдаше недоволно рамене, ако се опитахме да го заприказваме. Проклинаше косачката, която бълваше пушек и се давеше през няколко минути. Защо да му правим услуга? Но Джейс се увлече по това интелектуално предизвикателство. Призна си, че будувал до среднощ да търси в интернет сведения и чертежи на бензинови двигатели. Искал да види и с очите си какво представляват. С удоволствие се съгласих да му помогна.

Но за мен почти не остана работа, само гледах, докато той наместваше косачката върху десетина проснати на пода листа от вчерашен „Вашингтон Поуст“, за да започне да човърка. Прашната барака беше отдалечена от къщата. Вътре миришеше на машинно масло и бензин, торове и хербициди. По рафтовете от грапави чамови дъски бяха натрупани торби със семена от райграс, имаше нащърбени лопати и сцепени дръжки на мотики. Не биваше да се завираме в бараката и обикновено беше заключена. Джейсън отмъкна ключа от рафт зад вратата на мазето.

В този задушен петъчен следобед нямах нищо против да го зяпам как се труди — хем си мислех, че научавам нещо, хем гледката някак странно ме умиротворяваше. Първо разгледа машината отвсякъде, просна се и на пода. Търпеливо плъзгаше пръсти по повърхностите й, опипваше гайките и винтовете. После отвинти всички, подреди ги отстрани, а до тях постави сваления капак.

Време беше да се зарови в недрата на косачката. Джейсън се бе изхитрил да научи и как да борави с гаечен ключ. Колкото и предпазливо да посягаше понякога, движенията му не бяха колебливи. Работеше като художник или атлет — с овладени жестове, осъзнал на какво е способен и какво не му е по силите. Разглоби каквото можа и сложи частите на почернелите от грес вестникарски страници. Изведнъж вратата скръцна и ние подскочихме. И.Д. се бе върнал у дома по-рано.

— Гадост! — прошепнах неволно и си заслужих неприязнения поглед на старшия Лоутън.

Стоеше на прага в безупречно ушития си сив костюм и се взираше в пострадалата косачка. Ние с Джейсън си зяпнахме краката гузно, сякаш ни бе сварил да разглеждаме „Пентхаус“.

— Ще я поправяш ли, или само се опитваш да я повредиш окончателно? — попита И.Д. с високомерното презрение, което рядко не натежаваше в гласа му.

— Поправям я… — смирено отговори Джейсън.

— Тази косачка твоя ли е?

— Не е, разбира се, но си помислих, че господин Де Майер ще е доволен да…

— Но косачката не е и на господин Де Майер, нали? Той щеше да живее от социални помощи, ако не го наемах да се грижи за градината всяко лято. Оказва се, че косачката е моя. — И.Д. остави мълчанието да се проточи болезнено. — Откри ли повредата?

— Засега не.

— Засега не? Значи е най-добре да продължиш.

Джейсън вдигна глава с едва ли не комично облекчение.

— Да, сър. Имах намерение след вечеря да…

— Не след вечеря. Ти си я разглобил, значи ти ще я поправиш и сглобиш. После ще се нахраниш. — И.Д. насочи към мен вниманието си, което нямах желание да привличам. — Върви си вкъщи, Тайлър. И не искам да те заваря повторно тук. Би трябвало да си по-благоразумен.

Изхвърчах навън и примижах от следобедното слънце.

Не ме завари повече в бараката… защото бях нащрек. Върнах се късно, след десет часа вечерта, защото от прозореца на моята стая видях под вратата на бараката да се процежда светлина. Извадих пилешка кълка от хладилника, увих я във фолио и притичах дотам в тъмнината. Джейсън първо угаси лампата, после ми отвори да се промъкна.

Приличаше на татуиран новозеландски маор със следите от грес и машинно масло по себе си. Още беше насред сглобяването на двигателя. Почаках да си натъпче устата с пилешко и да го сдъвче и чак тогава го попитах защо се бави толкова.

— Щях да го сглобя за четвърт час, но нямаше да работи. Номерът е да открия какво не е наред. И все се оплесквам. Или вкарвам въздух в бензопровода, или късам някое уплътнение. Косачката е овехтяла. В корпуса на карбуратора има тъничка пукнатина, но не знам как да го закрепя и нямам никакви резервни части. Нито подходящи инструменти. Дори не знам какви са те.

За миг се притесних, че ще се разплаче.

— Ами откажи се. Отиди да се извиниш на И.Д. и го помоли да ти удържи цената на косачката от джобните пари или нещо подобно.

Погледът му заяви без думи, че съм нелепо наивен.

— Благодаря за съвета, Тайлър, но няма да постъпя така.

— Защо?

Не получих отговор. Джейсън остави недоядената кълка и се върна при разпилените по пода свидетелства за неговата самонадеяност.

Наканих се да изляза, но още някой почука съвсем плахо на вратата. Джейсън ми посочи ключа на лампата и пусна сестра си в бараката.

Тя трепереше от ужас, че И.Д. ще узнае за идването й. Имаше сили само да шепне. Но и Даян като мен бе донесла нещо на Джейсън — компютърче колкото дланта й с безжична връзка.

Лицето на Джейс грейна.

— Даян!

Тя му изшътка и ми се усмихна неспокойно.

— Какво толкова, някаква си джаджа…

Кимна ни и се стопи в нощта.

— Тя знае колко ми помогна — промълви Джейсън. — Джаджата си е най-обикновена, да, но точно достъп до мрежата ми трябва сега.

След по-малко от час вече се съветваше по интернет с групичка маниаци от западното крайбрежие, които преработваха двигателчета за роботи с дистанционно управление. До полунощ бе закърпил временно десетината повреди на косачката. Аз притичах по моравата и гледах през прозореца как Джейсън повика баща си. И.Д. излезе до пижама. Стоеше със скръстени на гърдите ръце, докато Джейсън палеше двигателя на косачката. Ръмженето прозвуча неуместно в тъмата преди утрото. И.Д. се заслуша, вдигна рамене и посочи на Джейсън да влезе в Голямата къща.

Той поспря пред вратата, озърна се към мен и помаха с ръка тайничко.

Но ремонтът не помогна задълго. Пушещият „Голуаз“ градинар дойде следващата сряда и окоси половината морава, преди косачката да издъхне завинаги. Скрити в сянката на дърветата ние научихме десетина звучни фламандски ругатни. Запечатаха се в безграничната памет на Джейсън и той се пристрасти към „Godverdomme mijn kloten miljardedju!“. С помощта на холандско-английски речник Джейс стъкми превод: „Милион пъти да са проклети топките ми, Боже!“ В следващите месеци надаваше този вопъл, щом скъсаше връзка на маратонката си или компютърът му блокираше.

Накрая И.Д. се изръси за нова машина. В работилницата обяснили, че ремонтът на старата ще му излезе прескъпо. Същинско чудо било, че косачката издържала и толкова. Чух това от майка ми, а тя го научи от Керъл Лоутън. Доколкото знам, И.Д. не спомена нито веднъж старата косачка пред Джейсън.

Но ние двамата се посмяхме над преживелиците си по-късно, когато споменът не беше толкова унизителен.

 

 

Невинаги трескавите видения са пъстри и оживени. Понякога бълнуването е мудно, студенокръвно като влечуго. Гледах сенките, плъзнали като гущери по стените на стаята. Докато мигна, се бе изнизал цял час. Ново мигване… и се спускаше нощта, по Арката нямаше слънчеви отражения. Небето притъмня, събираха се облаци за тропическа буря. Не различавах мълниите от илюзиите, които треската ми натрапваше, но нямаше как да сбъркам тътена на гръмотевиците и внезапния влажен дъх отвън. Капките заудряха по бетонния под на балкона.

След време чух и други звуци — плъзгане на магнитна карта в ключалката, проскърцване на панти.

— Даян — прошепнах или изграчих аз.

Тя влезе забързано. От обточеното с кожа яке и широкополата шапка падаха капки. Застана до леглото.

— Извинявай.

— Няма за какво. Аз само…

— Извинявай, Тайлър, но трябва да се облечеш. Налага се да напуснем хотела. Незабавно. Чака ни такси.

Мина време преди да проумея чутото. Даян вече бе започнала да тъпче вещи в куфар — дрехи, документи (и фалшиви, и валидни), карти с данни, омекотена чанта с шишенца и спринцовки.

— Не мога да стана — понечих да кажа, но устата ми не се подчиняваше напълно.

Затова малко по-късно Даян се зае да ме облече. Спасих частица от достойнството си, като си повдигах краката, без тя да ме подсеща, и само скърцах със зъби, вместо да крещя. Седнах на леглото и Даян ме накара да пия още вода. Заведе ме в банята и някак изстисках от пикочния си мехур струйка наситено жълта урина.

— По дяволите, съвсем си пресъхнал! — Даде ми още вода, би ми обезболяваща инжекция, от която ръката ми пламна. — Тайлър, толкова съжалявам!

После трескаво ме загърна с шлифер и ми нахлупи шапка. Колкото и да бях замаян, разпознах напрежението в гласа й.

— От кого бягаме?

— Да речем, че се разминах на косъм с неприятни типове.

— Къде отиваме?

— Навътре в острова. Побързай!

Помъкнахме се по мъждиво осветения коридор и заслизахме по стълба. Даян влачеше куфара с лявата си ръка, а с дясната ме крепеше. Усилието ме изцеждаше.

— Не охкай — молеше ме тя шепнешком.

Помъчих се. Не знам дали се справих.

Накрая излязохме в нощта. Дъждовни капки падаха по калните тротоари и съскаха по предния капак на престарялото такси, скрит на сухо в кабината, шофьорът ме изгледа с подозрение. Отвърнах му със същото.

— Не е болен — увери го Даян, имитира поднасяне на бутилка към устата и мъжът се озъби, но прие банкнотите, които тя натика в ръката му.

Опиатите ми подействаха, докато се возехме в колата. Нощните улици на Паданг миришеха на мокър асфалт и развалена риба. Напуснахме осветения от неонови лампи квартал за туристи и се навряхме в плетеницата от магазинчета и къщи, струпана около града през последните трийсетина години. Бордеи, които бавно отстъпваха пред новото благоденствие. Виждаха се покрити с платнища булдозери между бараките с тенекиени покриви. Високи жилищни сгради поникваха като гъби от торище. После минахме през промишлената зона със сиви огради и бодлива тел. Май някъде там заспах.